Мария беше оставена в къщата на работодателя си, за да чисти сама, но сянка, която се насочи към стаята му, я изплаши. Тя продължи да разследва и чу шепот изпод леглото, което я накара бързо да се обади в полицията. Това, което откриха, не беше това, което Мария очакваше.
— Отивам до магазина, Мария, така че няма да ти преча на работата — обяви господин Харгроув, обличайки сакото си до вратата.
— Не е нужно да правите това, сър — засмя се Мария. Тя работеше за възрастния мъж от пет години и той винаги се опитваше да бъде невидим, когато тя беше наоколо.
— Не, не. Така е добре. Можеш да си вършиш работа спокойно, когато не съм на пътя ти — настоя по-възрастният мъж и тръгна, махайки с ръка за довиждане.
Мария въздъхна, поклати глава и започна работата си. Въпреки че оставането сама в къщата беше по-ефективно, тя обичаше да говори с г-н Харгроув. Той имаше много вълнуващи житейски истории и тя подозираше, че е най-вече самотен. Но уви, тя беше напълно сама и щеше да се опита бързо да се справи със задълженията си.
Тя метеше всекидневната, когато сянка в крайчеца на окото й я накара да се обърне към коридора. Тя се намръщи. Там нямаше нищо. Тя се върна към метенето и друга сянка премина през периферното й зрение. Този път сърцето й започна да бие бързо.
— Г-н Харгроув каза, че съм сам. Но така ли е? — зачуди се тя, изпотявайки се. Тя постави метлата до една стена и се приближи до спалните. Ако периферното й зрение не грешеше, тя беше забелязала сенките, движещи се към спалнята на господин Харгроув. Но дали това беше истинско? Възможно ли е светлината да играе игри в ума й?
Никога не се е страхувала от тъмнината и не е вярвала в истории за призраци, но също така не е луда. Беше видяла нещо. Беше сигурна в това, затова тръгна бавно, без да вдига шум, към спалните.
Спалнята на господин Харгроув беше непретенциозна. Леглото беше в средата, с нощни шкафчета от двете страни. От предпочитаната му страна имаше няколко книги и лампа, в случай че по-възрастният мъж не можеше да заспи и не искаше да става. Но в спалнята нямаше нищо и Мария отново си помисли, че това трябва да е трик на светлината.
Но отнякъде се чу… тихо скимтене и Мария отиде малко по-навътре в стаята, опитвайки се да го намери. Изведнъж изпод леглото се разнесе нещо като шепот и уплашената прислужница леко подскочи, изписквайки.
Тя изтича от спалнята на г-н Харгроув, викайки:
— О, Боже мой! О, Боже мой! О, Боже мой! О, Боже мой!
Мария едва не се препъна, посягайки към телефона до входната врата, но хвана дръжката и набра 911.
— Моля, някой се крие под леглото на шефа ми — изръмжа бързо тя, когато телефонистката отговори.
— Видяхте ли някого, госпожо? – попита операторът на 911.
— Не знам. Просто чух хленчене и „шепот. Беше толкова страшно. Можете ли да изпратите полиция? Не знам дали съм в опасност — каза Мария, стиснала телефона толкова силно, че ръката й започна да боли.
— Сигурна ли сте, че сте сама в къщата?
— Да! Шефът ми отиде до магазина, защото обича да излиза, за да работя по-бързо, но видях сянка, две сенки да влизат в спалнята му. Посред бял ден! — Тя ставаше все по-отчаяна.
— Погледнахте ли под леглото?
— Не! Бях твърде уплашена. Изтичах и се обадих — продължи тя.
— Госпожо. Повечето от нашите звена са заети в момента. Нека да видя дали мога да изпратя няколко служители — каза операторът. Очевидно тя не беше толкова загрижена, колкото Мария.
— Ами ако това е взлом? Моля! Трябва да повярвате колко съм уплашена! Моля, изпратете някой бързо! – молеше Мария, а операторката се опитваше да я успокои.
— Добре. Добре. Има отряд на път — каза жената на линията, но Мария не затвори, докато не видя полицейската кола да спира пред къщата на г-н Харгроув.
— Офицери! Офицери! Бързо! — тя им махна да побързат. Полицаите се спогледаха. Те не вярваха, че тя е в опасност, но се подчиниха и я последваха в къщата.
— Къде е положението, госпожо? Казвате, че под леглото има мъж? — попита небрежно един от полицаите.
— Да! Не знам дали е мъж, но има нещо! — Мария ги поведе към стаята на мистър Харгроув и им посочи леглото.
Полицаите обиколиха пространството и претърсиха. Един от мъжете се наведе и погледна под леглото.
— Тук няма нищо — каза той, поглеждайки отново към Мария.
— Но по-рано чух хленчене и шум изпод леглото. Който и да беше, сигурно е избягал или се е скрил някъде другаде — каза Мария и кършеше нервно пръсти.
— Госпожо, ненужното викане на полицията е огромна загуба на ресурси — каза другият полицай, с ръка на кръста.
— Не, сър. Моля, можете ли да претърсите къщата? — помоли тя.
— Чакай малко, Пол — каза единият след малко. — Чувам нещо.
— Наистина ли, Колин? Не чувам нищо. — Партньорът му поклати глава.
— Шшш, слушай внимателно. Нещо хленчи — предупреди го Пол и се приближи до другата страна на леглото. — Сигурен ли си, че си проверил под леглото щателно?
— Е, да. Малко е тъмно, но така мисля — повтори Колин и Пол ритна фотьойла. Отекна едва доловимо „ух“ и двамата извадиха оръжията си.
— Излизай веднага! — нареди Пол с ръка върху пистолета. Но нищо не се случи.
— Излезте. Бавно с ръце, където можем да ги видим. Не искам никакви шеги — добави Колин със сериозно и съсредоточено лице.
Никой не излезе, но знаеха, че има някой. Полицаите се спогледаха и решиха да проверят отново под леглото, използвайки фенерчетата си, един от дясната страна, а другият от лявата страна.
— Госпожо, мисля, че открихме проблема ви — каза Колин и се изправи, въздишайки тежко. — Не го видях, когато погледнах по-рано, и те се криеха в най-тъмното място, но няма от какво да се страхуваме.
— Излез, хлапе — помоли го Пол.
— Хлапе? — повтори Мария объркана.
— Знаете ли кой е това? — попита Пол, когато едно момче се изправи изпод леглото с кученце в ръце, което размахваше опашка.
— Не. Нямам представа — каза тя, повдигайки вежди.
— Хлапе, ти как влезе в тази къща? — поинтересуваха се офицерите.
— Тук съм през лятото с дядо ми. Опитах се да бъда тих. Не исках да те плаша, но дядо мрази кучета и току-що го намерих… — измърмори момчето и Мария го спря.
— Ти си внук на г-н Харгроув? Защо той не ми каза, че си тук? — Мария говореше тихо на хлапето и се усмихваше на неспокойното кученце в ръцете му.
— Трябваше да остана цял ден в къщата на моя приятел, но намерих кученце по пътя си и се върнах. Знаех, че дядо ще отсъства, за да мога да го нахраня. Но не исках да разбереш и да му кажеш. — обясни момчето.
— Как се казваш, скъпи? – попита Мария.
— Питър.
— Добре, мисля, че работата ни е свършена тук — казаха полицаите и се приготвиха да си тръгват.
— Благодаря ви, полицаи. Много съжалявам — извини се Мария, докато ги извеждаше.
Те й казаха да не се тревожи и продължиха пътя си. Тогава тя каза на Питър да седне и да й разкаже всичко отново.
— Папа не обича кучета. Винаги съм искал куче, родителите ми също не ги харесват. Но не можех да го оставя там да гладува — разказа момчето.
— Всичко е наред, Питър. Правилно си постъпил. — Мария се усмихна на момчето и двамата щастливо пуснаха кученцето да тича из хола. — Да видим какво можем да му приготвим за ядене. И ти ли си гладен?
Питър кимна нетърпеливо и Мария отиде в кухнята. Да гледа как момчето си играе с кученцето й навя толкова много спомени от детството. Тя беше точно като него. Обичаше животните и винаги водеше бездомни кучета и котки в дома си.
Родителите й винаги бяха някак ядосани, но са работили, за да намерят домове за спасените. Преди да се сдобият с Банан, лабрадор, обожаван от цялото им семейство. Родителите й не устояха на това куче и го задържаха до последния му ден. На Мария все още й липсваше от време на време. Отдавна не беше имала домашен любимец.
— Мария, върнах се. Съжалявам, че нямах толкова работа в магазина. Но обещавам, че няма да ти преча — каза г-н Харгроув, когато влезе през вратата.
— Папа! – поздрави Петър.
— Питър, мислех, че ще си с твои приятели“, каза старецът, но тогава очите му уловиха кученцето, което тичаше наоколо. Ръката му полетя към гърдите и се чу силно тупване, когато се отдръпна към входната врата.
— Какво е това? Разкарайте това от къщата ми!
— Папа, това е просто кученце — каза Питър и Мария се обърка. Г-н Харгроув беше в пълна паника, сякаш това сладко малко кученце беше някаква акула.
— Господине, добре ли сте? – попита тя и грабна кученцето.
— Мария! Мария, махни това от къщата ми! — каза възрастният мъж със задавен дъх.
— Питър, вземи кученцето и излез навън — каза тя и Питър кимна.
Когато кучето изчезна от погледа, г-н Харгроув успя да диша отново и седна на дивана, за да си възвърне самообладанието.
— Господине, какво беше това? Да повикаме ли линейка? — учуди се тя, загрижена.
— Не, не, не — въздъхна старецът. — Не е медицинско или поне не физическо. Бях по-малък от Питър, когато едно куче ме нападна точно пред къщата на родителите ми. Получих девет шева след това и дълго сънувах кошмари. От тогава не мога да бъда около кучета.
— Боже. Това е ужасно — съчувствено каза Мария. — Нека ви донеса вода.
— Мога да ги понасям отдалеч. Искам да кажа, че не мога да помоля съседите да нямат кучета, така че се научих да контролирам паническите си атаки. Но това куче в къщата беше твърде много. — Г-н Харгроув поклати глава, грабна чашата, предложена от Мария, и бавно отпи от нея.
— Дори не мога да си представя кой би позволил куче да нападне дете. Но мога да ви кажа, че вината е 100% на собственика — каза Мария, седнала до него.
— Знам. Знам. Имахме ужасни съседи. Поглеждайки назад, мисля, че организираха кучешки битки или нещо подобно — спомни си по-възрастният мъж. — Те винаги са имали най-големите, грозно изглеждащи кучета, вързани в двора им. Това излезе и ме нападна, защото тичах из предния двор. Но те бързо си разменяха кучетата.
— Господи, мразя такива хора.
— Да. Страхът ми от тези кучета стана толкова силен, че родителите ми продадоха къщата и се преместихме. В нашия нов квартал имаше само няколко малки кучета, но дори когато пораснах, не исках да имам нищо общо с тях — каза г-н Харгроув. — И това е толкова жалко. През годините си мислех, че би било хубаво да имаш домашен любимец за спътник.
— Ами една котка?
— Не знам. Имам чувството, че щеше да бъде куче, ако не беше тази атака — каза старецът.
— Знаете ли… никога не е късно да преодолеете страховете си — предложи Мария и наклони глава.
— Как? Ти ме видя току-що, а това беше просто кученце.
— Да, но можете да се видите с терапевт, който да ви помогне да преживеете миналото си, и ние можем бавно да ви изложим на това кученце. Може би — каза Мария, обмисляйки възможностите им.
— Но къде ще живее кученцето? Питър ще се привърже, а не мога да го взема в тази къща. Съпругата на сина ми – майката на Питър – мрази кучета, така че неговият дом също не е опция — Господин Харгроув поклати глава.
— Ще го взема. Ще го водя с мен, когато работя. Можем да се опитаме да виосвободим от страха ви. Но това е само идея. Ще трябва да попитате терапевт дали ще проработи — предложи Мария.
„Това звучи като добра идея. Мразех да се страхувам толкова много години. И виждам колко щастлив е внукът ми с това куче — каза г-н Харгроув тъжно и извърна глава, за да погледне през прозореца, където Питър тичаше с кученцето.
— Добре! Да ти намерим терапевт тогава! — Мария изръкопляска и отиде да намери застрахователната информация на господин Харгроув. Бяха му дали брошура с телефонните номера на лекарите, обхванати от тяхната полица. Имаше терапевт с кабинет на кратко разстояние.
— Благодаря ти, Мария. Мисля, че това ще е добре за мен — каза старецът, когато направиха първата му среща.
Мария взе кученцето у дома, информирайки Питър за плана. Той го нарече Баузър и се грижеше за него, когато Мария трябваше да работи. Би било лесно да се каже, че г-н Харгроув бързо преодоля проблемите си, но не го направи. Кученцето изобщо не можеше да влезе в къщата.
Терапевтът му каза да прави нещата все по-бавно и по-бавно, защото травмата му беше значителна. Но поне Питър прекарваше време с кучето, а Мария имаше нов другар у дома.
Кученцето вече беше в пълен размер, когато г-н Харгроув най-накрая го пусна в къщата, без да изпада в нова паническа атака. Той все още не го докосна, но беше значителен напредък. Минаха още няколко месеца, преди възрастният мъж да погали кучето за първи път и да му се наслади. Въпреки това той излизаше, купуваше храна и пълнеше купичките му всеки ден.
Един ден той помоли Мария да остави Баузър за през нощта, за голяма радост на Питър и тя се усмихна. Баузър никога повече не напуска този дом и бавно, но сигурно г-н Харгроув започва да се наслаждава на своя домашен любимец. Питър трябваше да се върне у дома след лятото, но го посещаваше всеки ден след училище.
Мария видя колко добра е терапията и Баузър за г-н Харгроув и в крайна сметка напусна работата си, за да работи в организация за спасяване на животни. Тя също така реализира програми, при които посещаваха домове за възрастни хора и училища, за да покажат колко прекрасно може да бъде да имаш домашен любимец.
Какво можем да научим от тази история?
- Никога не е късно да поработите върху страховете си. Г-н Харгроув страдаше през целия си живот след травма, но Мария го насърчи да потърси помощ. След това животът му беше много по-добър.
Кучетата са агресивни само ако са възпитани по този начин. Кучето, което е нападнало г-н Харгроув, е било обучено по този начин. Това не означава конкретна порода или че всички кучета са лоши.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
