Възрастна дама се обажда в местното полицейско управление с необичайна молба за помощ и двама любезни полицаи идват на помощ.
Когато телефонът иззвъня в полицейското управление този ден, никой не предполагаше, че ще получат необичайно обаждане за помощ. Повечето обаждания съобщаваха за престъпления или спешни случаи, но това беше много по-просто – и по-сложно.
— Здравейте — каза треперещ глас от другия край на линията. — Чудя се дали можете да ми помогнете. Не мога да изляза от къщи и не съм яла от три дни…
Ужасеният диспечер поиска името и адреса на обаждащия се и незабавно изпрати екип на мястото. По случайност най-близкото до адреса звено по това време беше обслужвано от офицери Стив Джоунс и Гарет Франклин.
Диспечерът обясни, че е случай на проверка на здравето на жена, която твърди, че не може да напусне дома си и която казва, че гладува. За минути двамата полицаи бяха на адреса.
За тяхна изненада адресът ги отведе в красива къща с прекрасна градина в скъп квартал. Не беше това, което бихте очаквали от някой, който казва, че гладува.
Двамата служители се приближиха до къщата и позвъниха на вратата. След известно време чуха бавни тътрещи се стъпки и вратата се отвори. Дребничка старица стоеше, вкопчена за вратата, и трепереше.
— Добър ден, госпожо. — каза нежно Гарет. — Получихме обаждане за помощ от г-жа Хилда Рос. Вие ли сте?
— Да. — прошепна жената. — Моля влезте.
Двамата полицаи последваха жената в къщата и забелязаха, че лявата й ръка е грубо бинтована и в импровизирана шина.
Г-жа Рос ги заведе до салона и ги покани да седнат.
— Г-жо Рос. — каза Стив. — Госпожо, наранена ли сте?
Госпожа Рос се изчерви.
— Да. — прошепна тя. — Паднах от стълбата на задната веранда. Подрязвах бугенвилията…
— Разбирам. — каза Стив. — И бяхте съвсем сама?
Г-жа Рос кимна.
— Синът ми живее с мен, но е в командировка и няма да се върне още две седмици.
— Госпожо, ходили ли сте на лекар? — попита Гарет
— О, не! — каза г-жа Рос. — Това е просто болезнено изкълчване! Проблемът е, че ме боли толкова много, че едва мога да ходя и преди два дни ми свърши храната.
— Не сте яла от два дни? — ахна Гарет. — Ами съседите ви?
Госпожа Рос поклати глава.
— Преместихме се преди няколко месеца и не познавам никого. Не мога да отида до магазина, толкова ме боли… Не казах на сина си, защото той току-що започна нова работа, аз не искам да го тревожа.
— Г-жо Рос. — каза Стив — Ще ви извикаме линейка, за да ви откара до болницата.
— Не! — извика г-жа Рос със сълзи на очи. — Моля ви, не правете това! Страхувам се от линейки, откакто съпругът ми почина. Той почина в една. Моля ви!
Гарет и Стив се спогледаха.
— Е, госпожо, това не е процедурата, но какво ще кажете сами да ви закараме до болницата?
— Но всичко, от което се нуждая, са малко хранителни стоки. — каза г-жа Рос. — А аз имам пари…
— Елате, госпожо. — каза Стив. — Само ще ви прегледаме, след което ще ви заведем да напазарувате хранителни продукти, става ли?
Успокоена, г-жа Рос позволи на служителите да я придружат до превозното им средство и внимателно да я настанят на задната седалка. Минути по-късно те бяха в местната болница и полицаите обясняваха ситуацията на г-жа Рос.
Лекарят от спешното отделение прегледа рамото на г-жа Рос и поиска рентгенова снимка.
— Това е само изкълчване. — протестира тя, но лекарят поклати глава и изглеждаше разтревожен.
— Госпожо Рос, — каза лекарят. — знам, че сте гладна, но ще ви помоля да изчакате още малко, докато видя рентгеновите снимки.
Докторът беше прав. Г-жа Рос имаше тежка фрактура на ръката и рамото и в крайна сметка беше откарана за спешна операция. Двамата полицаи, които бяха излезли от работа, се върнаха в болницата няколко часа по-късно.
Лекарят им каза, че операцията на г-жа Рос е минала добре и че тя си почива удобно.
— Тя беше толкова гладна. — каза Стив. — Яде ли?
Докторът поклати глава.
— Още не, заради упойката, но е на интравенозно. Когато се събуди, ще я нахраним.
Двамата полицаи се обадиха на сина на г-жа Рос и му обясниха ситуацията. Човекът беше обезумял. Той обясни, че е в Аляска и на три дни от най-близкото летище, но служителите го увериха, че ще се погрижат за майка му.
Когато г-жа Рос се събуди, Гарет и Стив бяха до леглото й.
— О! — прошепна тя. — Все още сте тук?
— Да. — каза Гарет, и ние ще бъдем тук, докато синът ви пристигне. Той е на път и много се тревожи за вас.
Госпожа Рос поклати глава.
— Ще ми се кара…
— Е, — каза Стив ухилен, — ние ще ви защитим! Сега, сестрата каза, че можете да хапнете малко супа, ако искате.
През следващите три дни двамата полицаи станаха позната гледка в болничното отделение. Те се редуваха да посещават госпожа Рос вечер и й носеха лакомства и цветя. Здравето й се подобри и тя стана по-силна. Когато дойде синът й, тя беше готова да бъде изписана.
— Мамо! — извика синът й. — Не мисля, че мога да си простя, че те оставих сама!
— Не бях сама, Дейвид. — каза майка му. — Стив и Гарет ме посещават два пъти на ден всеки ден.
— Стив и Гарет? — попита Дейвид озадачен. — Кои са те? Съседи?
— Те са полицаите, които отговориха на моя зов за помощ. — каза г-жа Рос. — Те станаха мили приятели.
Същата вечер Дейвид срещна двамата полицаи за първи път.
— Благодаря ви! — каза той със сълзи на очи. — Вие спасихте живота на майка ми и ме подкрепяхте толкова много. Благодаря ви!
— Всичко е наред, сър. — каза Стив.
— Просто си вършим работата, служем и защитаваме общността. — каза Гарет. — И освен това знаем колко упорити могат да бъдат майките… Затова я държахме под око, за да я предпазим от проблеми.
Г-жа Рос беше изписана от болницата и скоро се изправи на крака, но Стив и Гарет станаха чести посетители и големи приятели на семейството.
