Джуди е разделена от сестра си Мей като дете и няма представа как да я намери. Но тя никога не се предава и я търси навсякъде, където може. Един ден, след 67-годишно чакане, има обнадеждаващ знак, че тя най-накрая може да се събере отново с Мей.
Май и аз се държахме за ръце. Тя се смееше, докато тичаше към слънчогледовата нива, а аз я следвах. И тогава тя изчезна… изчезна във въздуха. Не можах да я намеря никъде.
— Мей, къде си? — попитах, лутайки се из нивите. — Мей, мама и татко… те ще ни се разсърдят! Моля те, спри да се криеш. Мей!
Задъхах се, когато отворих очи, капчици пот бяха по цялото ми чело. Погледнах нощния часовник и въздъхнах. Беше 3 часа сутринта и отново сънувах същия сън — за изчезването на Мей.
Честно казано бях уморена. Уморих се да виждам Мей в сънищата си, но не и в реалния живот. Търсих я, да, търсих, но сякаш нищо не се получаваше…
Здравейте, казвам се Джуди и последно видях сестра си Мей преди 67 години. Тогава бях толкова малка, че дори не можех да си спомня лицето на сестра ми. Но имах албум с мен. Имаше снимки на нас, мама и татко. Щастливо семейство. Бяхме едно, докато мама и татко не загинаха в автомобилна катастрофа.
Близките ни не искаха да се занимават с грижите за нас, затова бяхме настанени в приют, което беше ужасно във всеки смисъл на думата. Гадните деца там ме дърпаха за косата и ме караха да плача, а аз се криех в ъгъла и ридаех. Това беше докато Мей не разбра за това.
— Нараняват те, Джуди, нали? – попита ме тя един ден и аз не можах да сдържа сълзите си.
— Те са лоши, Мей. — казах, хлипайки. — Те ме мразят и ме наричат с обиди, наричат и мама и татко лоши!
Онзи ден Мей се бори за мен с тези деца и ме защити, както бе правила винаги. Тя беше единствената, която имах и се чувствах сигурна и обичана в нейните прегръдки.
— Обичам те, Мей! — казвах й всяка вечер преди лягане. — Ти си най-добрата сестра! Най-добрата!
Но съдбата трябваше да се намеси. Тази зла съдба отне мама, татко и моята невероятна сестра. Да, така беше.
Шест месеца след като бяхме изпратени в приюта, една двойка дойде да се срещне с Мей и тя изчезна с тях. Не получих прощално писмо от нея, нито целувки за довиждане, нищо.
— Тя напусна? — Попитах нашата гледачка в приюта през сълзи, когато не я намерих никъде. — Наистина ли?
— Да, тя го направи! — рязко отвърна грубата жена. — Тя трябваше първо да помисли за себе си! Не искаше малка гъсеница да върви заедно с нея!
Мина година и свикнах с живота в приюта. Мей вече не беше там, за да ме защити, така че аз трябваше да се защитя. Тогава един ден една жена с мила усмивка и мъж с мили очи дойдоха да се срещнат с мен и казаха, че искат да бъда тяхна дъщеря.
— Искаш ли да бъдем твои родители, скъпа? — попита жената. — Ще се радваме да си у дома.
Казах да и оттогава никога не съм съжалявала. Семейство Адамс бяха прекрасна двойка и ми дадоха прекрасен дом. Но всичко това беше… преди 67 години. Преди да ви кажа как получих знака, че мога да се събера с Мей, реших да ви разкажа малко за миналото си.
И така, след като се събудих в 3 сутринта този ден, отидох до кухнята, за да взема вода, и познайте какво? Питър, внукът ми, крадеше храна от шкафа!
— Питър! — Аз въздъхнах. — Отново?
— Бабо! — Той се усмихна. — Моля те, не казвай на мама и татко. Те ще ме убият!
Присъединих се към кухненския плот, където той изяждаше цяла вана сладолед.
— Не е добре за теб, момче! — казах, а той се засмя по детски.
— Ако нямаш нищо против, може ли да поговорим малко с теб, Питър? Не мога да спя. — казах аз и той кимна, облизвайки сладоледа от лъжицата.
— Отново видях баба Мей в съня си. — казах аз.
— Значи пак са били тези ниви? — попита ме Питър.
— Да. — казах тъжно. — Опитах всичко, което можах, Питър. Опитах тези ДНК тестове, които ти помагат да намериш семейството си. Дори отидох до къщата, където тя се е преместила, след като беше осиновена, но не можах да я намеря.
— Опита ли Facebook? — попита той небрежно и отново облиза лъжицата. — Там можеш да намериш хора.
— Мога ли? — Попитах. — Наистина ли? Но нямам представа как работи това нещо!
— Лесно е, бабо! Можеш ли да ми кажеш как изглежда баба Мей?
— А, добре, имам нейна снимка от детството и съм сигурна, че ще я разпозная, въпреки че е минало много време.
— Перфектно! — каза Питър с усмивка. — Хайде да се споразумеем, става ли? Не казвай на мама и татко, че съм изял ваната със сладолед, а аз ще ти помогна да намериш баба Мей, става ли?
Бях се преместила при единствения си син и снаха си преди година, след като поискаха да съм около Питър. И това малко дете… О, обичам го! Той ми е като партньор в престъплението. И не можех да откажа на чудесната сделка.
— Сделка! — казах с изпълнена с надежда усмивка.
— Добре тогава, да вървим.
И така, около 4 часа сутринта Питър и аз бяхме в стаята му и преглеждахме Фейсбук за Мей. Знаех, че не си е променила името.
Тази сутрин търсихме Мей пет часа, но всичко беше напразно. Бях разстроена, че Питър трябваше да ходи на училище с тъмни кръгове под очите заради мен, и бях опустошена, че всичките ни усилия не доведоха до нищо.
Сълзи се надигнаха в очите ми, докато мажех фъстъчено масло върху препечен хляб тази сутрин. Казах си:
— Знаеш ли какво? Нека спрем това, Джуди. Нека наистина спрем това. Може би на теб и Мей не ви е било предопределено да сте заедно. Може би не е трябвало да сте „най-добрите сестри“.
Точно тогава телефонът ми изписа съобщение.
“Обади ми се. Д-р Смит.”
Когато чух какво има да ми каже, почти изпуснах телефона.
— Джуди, намерихме я. Сестра ти те потърси преди около седмица. Не можах да се свържа с теб, защото отсъствах. Болницата записа нейната информация. Препратих я на твоя имейл адрес.
Д-р Смит работеше в родилния дом, където бяхме родени с Джуди. Бях го посетила преди месеци, когато исках да разбера дали сестра ми се е свързала с болницата. Мислех, че ще ме търси там, ако се опитва да ме намери. В крайна сметка тази болница беше мястото, където станахме част от световете си!
Обляна съм в сълзи, докато споделям това… Онзи следобед пристигнах на адреса и видях сестра ми да полива растенията в градината си. Слънчогледи… тя имаше много от тях.
— Може ли? — попитах, докато се приближавах към нея и тя се обърна при гласа ми.
— Исусе! Ти ли си… О, Боже мой! — ахна тя.
Обвих ръце около нея.
— Да… Аз съм, Мей! Намерих те! О, намерих!
— Господи, Джуди! Как си? — попита тя и ме прегърна в отговор. — Изглеждаш толкова стара! — тя се засмя и аз се усмихнах. Да, усмихнах се през сълзи, виждайки сестра си след 67-годишно чакане.
Оказа се, че Мей си е тръгнала, без да каже нищо, защото не е искала да ме нарани. Освен това знаела, че съм приета от семейство и тъй като искала да съм щастлива, никога не се намесила в живота ми.
Но един ден тя решила да ме намери.
— Малко закъснях, съжалявам. — каза тя. — Не знаех къде да те търся, защото от приюта нищо не ми казаха и в крайна сметка отидох в родилния дом!
Мей имаше голямо семейство. Тя се беше омъжила за прекрасен мъж и имаше три деца и няколко внуци. Децата й бяха разпръснати из цялата страна, така че не можах да се срещна с тях онзи ден, но срещнах съпруга й. Той е прекрасен мъж и обича Мей.
Покойният ми съпруг щеше да се радва да срещне Мей. Въпреки това съм щастлива. Намерих сестра си след 67-годишно чакане! И чудесно, това се случи, когато тъкмо мислех да се откажа.
