Бездетен богаташ осиновява младо момче, което иска да преследва мечтата си да стане ресторантьор. Един ден порасналото момче решава да купи старо кафене и е шокирано да открие снимките на покойния си баща в рамки там.
Скърцащият звук на колелцата на носилката, шумът на лекарите, влизащи и излизащи от спешното отделение, и бледият оттенък на безжизнената кожа изграждаха спомените на Даръл за покойния му баща, който беше всичко, което имаше.
След това всичко, което си спомняше от ранното си детство, беше живота във воняща, стара сграда с много други деца, която те наричаха групов дом. Децата там бяха гадни, брутални и постоянно го дразнеха, а Даръл стискаше снимката на баща си и плачеше, казвайки му колко много му липсва.
Но всичко се промени един ден. Мъж със сурово лице, но добро сърце и жена с най-нежната усмивка дойдоха да се срещнат с него и го попитаха дали иска да бъде техен син…
Тогава Даръл беше на 10 години и се усмихна, докато ги гледаше с големите си любопитни кафяви очи.
— Ако кажа да, ще получа ли сладолед? — попита той. — Шоколадовият ми е любим!
Мъжът, Стюарт, се засмя и каза:
— Ще получиш най-доброто от всичко, момче! Ще имаш най-добрия дом, стига ти да го искаш. Така че искаш ли да дойдеш с нас?
Даръл кимна нетърпеливо.
— И аз искам малко любов. — каза момчето. — Липсва ми баща ми…
Стюарт и съпругата му Мария бяха богати, но липсата на деца ги караше да се чувстват празни. Даръл запълни тази празнина. Те се нуждаеха от него повече, отколкото той от тях, и те се превърнаха в щастливо семейство.
Даръл имаше прекрасно детство. Имаше любящи родители и прекрасен дом. Имаше най-хубавите рождени дни и получи всичко, което пожела. Но когато стана тийнейджър, тези любящи, безгрижни дни бяха заменени от строго възпитание.
Юношеството на Даръл се определяше от проучвания, проучвания и още проучвания. Стюарт искаше той да следва стъпките му, да прави пари безсмислено и да преследва мечтите си и точно това искаше порасналия Даръл.
След като завърши гимназия, той се занимава с бизнес обучение и когато завърши колеж, вече беше различен човек. Даръл, който се нуждаеше от любов, си отиде. Всичко, което порасналото момче искаше, беше успешна кариера като ресторантьор и той каза на Стюарт, че се е насочил към старо кафене в западната част на града.
— Татко, искам да купя това кафене. — настоя той. — Като се има предвид лошото му състояние, няколкостотин хиляди долара са минимумът, от който ще има нужда за ремонт и имам нужда от твоята помощ.
— Възхищавам се на ентусиазма ти, синко, но не прибързваш ли с решението? — попита любопитно Стюарт. — Току-що завърши колежа. Какво ще кажетшда прекараш известно време тук с мен в моята компания?
— Това би било нелепо! — възкликна Даръл строго. — Трябва да взема това кафене! Татко, хайде. Ти си този, който ме научи как да се боря за това, което искам. Всичко, което искам, е помощ, която обсъдихме, преди да започна колежа.
— Добре, добре. — каза Стюарт с бавно кимване. — Знаеш ли какво, Даръл? Ще свършиш като мен. Успешен. Много се гордея с теб! Имаш огън в очите. Нека го обсъдим с г-н Фарел и тогава можем да планираме обиколка. Какво мислиш?
— Няма нужда, татко. — каза Даръл и скочи на крака. — Разказах на г-н Фарел всички подробности и той сигурно ме чака. Ще го разгледаме точно сега. Преди това просто исках да те предупредя. Ще се видим по-късно, татко.
И Даръл отиде в кафенето със секретаря на Стюарт, г-н Фарел.
***
Младият мъж излезе от колата си, разглеждайки червените тухли и счупените неонови светлини, които висяха извън старата сграда. Кафенето изглеждаше старо, много старо.
Когато той и г-н Фарел влязоха вътре, гледката не беше по-различна. Хора, изглеждащи като просяци или бездомници, облечени в парцаливи дрехи, които подчертаваха мърлявия им външен вид, изпълваха цялото пространство.
Даръл се приближи до мъжа зад бара, който изглеждаше собственикът. По-възрастният мъж го погледна и се ухили.
— Да? — попита той. — Как мога да ви помогна, млади човече?
— Вие ли сте собственикът тук? — попита Даръл, подавайки визитната картичка на баща си.
Старецът се намръщи.
— А ти кой си? — попита той ядосано, докато четеше картичката, преди да продължи: — Аз съм Харви и съм тук, за да ти кажа, че това място не се продава! Никога! Имам хора от големи строителни компании, идващи тук и аз не искам да го продавам!
— Защо искате да продължите да управлявате мястото, след като е очевидно в хаос? Можем да обсъдим условията и…
— Вън! — извика Харви. — Това може да е само бизнес за теб, но за много хора, които не могат да си позволят добра храна другаде, това е дом, момче. Работя тук повече от 60 години и няма да го продам на син на богаташ, дори след като умра!
— Не се връщай тук! — студено извика Харви. — Никога!
— О, само минутка! — възкликна Даръл, докато се приближаваше до облицованата с картини стена зад Харви. Той свали определена рамка за снимка и в очите му бликнаха със сълзи.
— Този човек? — попита той, сочейки усмихнат мъж в центъра на груповата снимка. — Кой е той? Защо снимката му е тук?
— Той беше добър човек, за разлика от теб. — изръмжа Харви. — Той работеше за бедните. Нямаше никакви пари, но знаеш ли какво имаше? Златно сърце! Сега се разкарай!
— Татко! — каза Даръл тихо. — Той ми беше баща… работел е тук?
— Ти все още си тук? — попита Харви. — Върни тази снимка обратно, момче, и си тръгвай!
Даръл забеляза снимките на Едуард, гордо изложени на цялата стена. Едуард и Стюарт бяха толкова различни, помисли си Даръл и изпита чувство на вина, когато си помисли колко безчувствен е бил към всичко, което му пречи на успеха. Не можеше да повярва, че е бил толкова погълнат от амбицията си, че да изгуби другите от поглед. Беше разочаровал покойния си баща.
На следващия ден Даръл влезе в офиса на Стюарт и го информира, че вече не желае да купува кафенето.
— Татко, аз ще работя там. — каза той. — Като обикновен служител. Не искам нищо друго.
— Каква безсмислица! — извика Стюарт. — Какво се промени, синко? Ти нямаше търпение да купиш това място. Можем да подкупим онези, които се опитат да ти препречат пътя! Помисли за себе си!
— Моят роден баща. — обясни Даръл. — Той е работел там. Татко, той е работел за бедните и искам да направя нещо, за да го почета и да го накарам да се гордее.
— Ти си глупак! Тръгването по този път няма да ти донесе нищо! — предупреди го Стюарт. — Спри да мислиш за това!
— Съжалявам, татко. Тогава по-добре да съм глупак…
Даръл даде на Стюарт своите кредитни карти и ключовете от колата и отиде направо в кафенето, за да работи за Харви.
— Пак ли си тук? — ядосано попита възрастният мъж. — Губиш си времето, предполагайки, че можеш да ме убедиш.
— Не, не. — каза Даръл. — Бих искал да работя тук. Бих искал да се присъединя към вас.
— Ти какво? — попита Харви, зашеметен.
— Бих искал да работя тук. Мога да започна веднага!
Харви направи крачка напред и погледна Даръл в очите.
— Напомняш ми за него. — каза той. — Помниш ли мъжа, за когото попита онзи ден? Как се казваш?
— Този човек нямаше ли син? — напомни младежът на Харви. — Аз съм негов син. Даръл. Имам диплома по бизнес, Харви. Можем да правим чудеса заедно тук. Моля те, позволи ми да бъда част от тази чудесна мисия.
Възрастният мъж се ухили.
— Бях прав! — каза той. — Онзи ден видях сълзи в очите ти и знаех, че съм прав. Какво ще кажеш да ми помагаш като касиер? Имаме нужда от такъв. Между другото, мразя математиката.
— Благодаря ти! — каза Даръл, усмихвайки се. — Ще бъде чест…
Това беше преди почти 4 години. Даръл последва стъпките на Едуард и в крайна сметка накара и него, и Стюарт да се гордеят.
Стюарт промени мнението си, след като видя посвещението на Даръл, и направи значителни дарения за кафенето, което сега имаше повече посетители от всякога и се превърна във втори дом за нуждаещите се.
