След интервю за работа денят на Катрин се преобръща рязко, когато надменен мъж я залива с горещо кафе в кафене, а после я обвинява за бъркотията. Той не знаеше, че още на следващия ден нещата ще се обърнат зрелищно и ще му поднесат перфектна доза карма.
Здравейте всички, тук е Катрин! Случвало ли ви се е да имате един от онези дни, в които всичко се обърква? Сякаш самата Вселена е заговорничила срещу вас? Да, точно така започна моят вторник миналата седмица. И на всичкото отгоре трябваше да се справя със ситуация, която ме накара да се замисля… колко още се очаква от нас, жените, да търпим несправедливостта?
И така, представете си следното: пеперуди, които трептят в стомаха ми като на конгрес на колибри. Току-що излязох от втория кръг на интервюто за работа за тази невероятна маркетингова позиция.
Заковах го, момчета! Отговорих уверено на всичките им въпроси, дори на сложните. Но знаете как е на интервютата – никога не можеш да бъдеш прекалено сигурен, нали?
Така че, за да успокоя нервите си, реших да обядвам в едно симпатично малко кафене близо до офиса. Беше очарователно място с несъответстващи столове и приказни лампички, закачени по тавана.
Настаних се на бюрото, чувствайки се адски добре.
Точно докато чаках салатата си, телефонът ми иззвъня. Беше Джош, моят невероятен съпруг. Винаги след интервютата ми провеждаме кратък разговор, знаете, за да разнищим всичко.
Вдигнах слушалката, разказах му всички подробности – как е минало интервюто, колко приятен е изглеждал екипът – и бум! Точно когато му казвах, че са насрочили последния кръг за утре, настъпи СУМАТОХА.
Един човек, който вървеше прекалено бързо с папка, притисната до гърдите му, се блъсна право в гишето до мен. Кафето ми, което все още беше горещо, полетя. И като казвам летящо, имам предвид, че то се изстреля като снаряд и се приземи в скута ми.
“Ахххх!” Извиках, а горещата течност опари кожата ми.
Кафенето замлъкна. Всички погледи се обърнаха към мен, вероятно защото писъкът ми можеше да събуди мъртвите.
Първият ми инстинкт беше да проверя щетите. Официалната ми рокля, тази, която специално избрах за добрите вибрации на интервюто, сега беше украсена с гигантско кафяво петно от кафе. Фантастично.
Човекът, който предизвика цялата бъркотия – да го наречем г-н Непохватния МакСпилифейс – най-накрая забеляза разрушението. Той погледна надолу към съсипаната ми рокля, а после обратно към мен, като лицето му бе изпълнено с пълно презрение.
“Сериозно?!” – изръмжа той, сякаш това беше МОЯТА вина, че ме е залял с кафе. “Гледай къде си слагаш нещата!”
Добре, първо, не съм си “слагала нещата” някъде близо до него. Спокойно си чаках обяда и си гледах работата. Второ, наглостта на този човек да ме обвинява за собствената си несръчност?
Челюстта ми се стисна толкова силно, че можех да се закълна, че чух пукане на зъб.
“Извинете?” Успях да кажа, като гласът ми беше изненадващо спокоен предвид ситуацията. “Вие се блъснахте в мен и разляхте кафето върху МЕН!”
Господин Макспийлфейс се изсмя. “Да, ама може би, ако не бяхте залепени за телефона си, щяхте да ме видите как идвам!”
Сериозно? Този човек беше невероятен. Не само че не се извини, но сега намекваше, че вината е моя, защото съм бил на телефона си?
Отворих уста, за да му отвърна, готова да му нанеса словесен удар с епични размери, но той ме прекъсна.
“Честно казано – продължи той, а гласът му беше изпълнен със сарказъм, – кога за последен път престанахте да бъдете мис Непохватност?! Някои хора просто нямат никаква представа за ситуацията.”
Той направи неясен жест към изцапаната с кафе каша в скута ми, след което се обърна и тръгна към близката маса, сякаш беше собственик на мястото.
Бузите ми пламнаха от гняв и унижение.
Всички в кафенето ме гледаха, някои със съжаление, други с нотка на забавление. Почувствах как сълзите ме бодат в очите. Не така трябваше да протече празненството ми след интервюто.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да спася положението. Промълвих бързо “Извинявай” и грабнах чантата си.
Нямаше смисъл да оставам повече. Исках просто да се махна оттам, да пропълзя под някоя скала и никога да не изляза.
“Уф, това е най-лошият ден в историята”, измърморих си, докато се измъквах от кафенето.
Не знаех, че Вселената ме чакаше с изненада точно зад ъгъла, а тя включваше г-н МакСпилфейс и много карма.
Пътуването с автобуса до вкъщи беше като в мъгла. Сълзите в очите ми напираха всеки път, когато поглеждах към гигантското петно от кафе, което ми се подиграваше от роклята ми.
Когато стигнах до жилищната си сграда, изглеждах като мокра каша, както физически, така и емоционално.
Когато затръшнах вратата след себе си, Джош се втурна от всекидневната, с изписана на лицето му загриженост.
“Хей, какво стана?” – попита той, като погледна мен и съсипаната ми рокля.
“Уф, дори не питай”, промълвих, хвърляйки чантата и папката с интервютата на дивана. Приседнах до тях, като зарових глава в ръцете си.
Историята се изсипа навън в поток от думи и сълзи.
Разказвах за интервюто, за разлятото кафе, за грубостта на г-н Макспилфейс, за цялото унизително изпитание. В края на разказа бях вече като разплакана.
Джош ме прегърна утешително. “Ей, ей, всичко е наред – успокои ме той и нежно погали косата ми. “Постъпила си правилно, като не си спорила с този кретен. Ескалирането на нещата нямаше да помогне.”
Той беше прав, разбира се. Но това не ме накара да се почувствам по-добре.
“Просто се чувствам толкова… разрушена”, подсмърчам. “И на всичкото отгоре да ми съсипе роклята? Да ме нарича с имена? Как смее?”
“Знам, скъпа”, каза той и избърса една заблудена сълза от бузата ми. “Но слушай, кармата е важна. Този човек определено ще си получи заслуженото!” – намигна, опитвайки се да разведри обстановката.
И не знаете ли, кармата наистина има свой начин да решава нещата.
На следващия ден, облечена до девет в костюма си за интервюто, усетих прилив на решителност. Тази работа беше моя, независимо дали има петно от кафе или не.
Пристигнах рано в офиса на компанията, а в стомаха ми се появи нервен възел. За моя изненада зоната за изчакване беше безлюдна. Тъкмо когато започнах да се занимавам с автобиографията си, рецепционистката ме извика за интервюто.
Интервюиращите бяха приятелски настроени и веднага ме успокоиха. Изглеждаха впечатлени от квалификацията и опита ми, а разговорът вървеше гладко.
Една малка подробност обаче помрачи настроението ми.
Съобщиха ми, че има още един кандидат, включен в списъка за позицията, и че заедно с него ще се срещна с шефа.
Излизайки от конферентната зала, зърнах някой познат да седи в коридора. Сърцето ми се разтуптя – това беше господин Макспилфейс, който изглеждаше както винаги полиран и подреден.
Вълна от гняв ме заля, възпроизвеждайки в главата си обидите му от кафенето.
Той беше погълнат от досието си и отначало не ме забеляза.
Тъкмо когато намерих стол, на който да седна, секретарката обяви пристигането на шефа и ни въведе в кабинета му. В този момент ме видя господин МакСпилфейс, чието истинско име беше Сам.
Изражението на лицето му беше безценно.
Челюстта му падна, а очите му се разшириха в пълен и тотален шок. Изглеждаше така, сякаш е погълнал жива жаба. За щастие не посмя да произнесе нито дума.
Разбира се, все още се притеснявах от конкурса. В никакъв случай не исках да загубя тази работа заради НЕГО. Двамата седяхме един до друг в конферентната зала, а във въздуха витаеше напрегната тишина.
Тогава вратата се отвори и влезе добре облечен мъж. Той се представи като г-н Феликс, главен изпълнителен директор на компанията.
Вместо да започне да задава въпроси, той направи нещо напълно неочаквано.
“Госпожо Паркър – започна той, вперил поглед в мен, – поздравления! Вие сте наета!”
Челюстта ми падна по-бързо от клоун на мимско събрание. “Какво? Наета? Просто така?” Заекнах: “Но… интервюто…”
Г-н Феликс се ухили. “Позволете ми да обясня”, каза той и с жест ни покани да седнем.
Той обясни, че по чиста случайност е бил в кафенето предишния ден. Бил станал свидетел на цялата сцена с господин МакСпилфейс – разлятото кафе, обвиненията, начина, по който се справих със ситуацията с грация под натиск.
“Бях много впечатлен”, продължи той. “Запазихте спокойствие и професионализъм, дори когато се сблъскахте с такава грубост. Точно такъв служител ценя. Човек, който може да се справи с трудна ситуация по интелигентен начин, вместо да я изостря.”
Той обърна поглед към Сам, който сега беше с бледозелен оттенък и се потеше обилно. “Що се отнася до теб, г-н….”
“Уесли” – промълви Сам, а гласът му едва се долавяше като шепот.
“Господин Уесли – продължи господин Феликс, а гласът му бе примесен с лед, – можете да се смятате за персона нон грата. Интервюто за вас приключи. Всъщност – той се наведе напред, а гласът му се понижи до тихо ръмжене, – ще се погрижа липсата на уважение и професионализъм да стане достояние на всички съответни компании в този бранш.”
Лицето на Сам се изкривява от страх и срам. Той промърмори нещо за извинения и втори шанс, но господин Феликс не искаше да го приеме.
“Вън!” – заповяда той, като направи жест към вратата.
Сам се изтърси на крака, като на практика се препъна в бързината си да излезе. Когато вратата се затръшна зад него, ме заля вълна на облекчение. Не можах да се сдържа и изпуснах трепереща въздишка.
Господин Феликс се усмихна любезно. “И така, госпожо Паркър – започна той, – готова ли сте да се присъедините към нашия екип?”
Останалото, както се казва, е история. Стиснах ръката на г-н Феликс, а в гърдите ми бълбукаше вълнение.
Не можех да повярвам на развоя на събитията. Не само че получих работата, но и получих върховното удовлетворение да видя как на Сам му поднасят огромна чиния карма.
По-късно същия ден влязох в апартамента си с пружина в крачка и официално писмо за назначение, което стисках в ръка. Джош, който с нетърпение очакваше завръщането ми, се втурна към мен и ме прегърна.
“И какво?” – попита той, а по лицето му се разля широка усмивка. “Получи ли го?”
“Получих ли го?!” Възкликнах, като вдигнах писмото. “Получих го и познай кого видях на интервюто?”
Очите на Джош се разшириха. “Не ми казвай, че…”
Започнах драматичен разказ за събитията, допълнен с имитации (ужасния г-н Макспилфейс и изненадващо добрия г-н Феликс).
Смяхме се, докато не ни заболяха стомасите, а споменът за инцидента в кафенето вече беше по-скоро забавна бележка под линия, отколкото източник на гняв.
“Кармата е прекрасно нещо, нали?” Джош казва накрая, като избърсва сълза от окото си.
“Най-красивото” – съгласих се аз, вдигайки чаша с празнично шампанско. “За нови начинания и за това, че никога повече няма да разливаме кафе върху боклуци!”
Щракнахме чаши, а звукът отекна в апартамента. Бъдещето изглеждаше светло и за първи път от много време насам се чувствах истински щастлива. Изглежда, Вселената имаше начин да балансира нещата, дори ако това включваше малко разлято кафе и много карма.
