Хари беше загубил майката, която обожаваше, и бащата, с когото никога не се чувстваше свързан. Точно когато си мислеше, че няма никого, един мъж го потърси в приюта. Кой е той и защо го чувства толкова близък?
Бяха минали шест дни, а никой в приюта не беше успял да измъкне и дума от Хари. Момчето по цял ден лежало, увито в старото одеяло, което му давали, и почти не докосвало храната, която му носели.
Това беше трагедия, която порази неговия малък свят и го разруши. Беше скръб, която малкото му сърчице не можеше да види отвъд.
“Мамо…” Хари промълви с треперещи устни, преди да избухне отново в сълзи.
Майката на Хари, Делайла, е красива млада жена с тревожно, но любящо сърце. Тя често се тревожеше за парите, въпреки че Робърт, съпругът на Делайла, разполагаше с доста от тях.
Робърт бил успешен бизнесмен и не много повече. От това, което Хари можеше да каже, той беше вечно ядосан и недоволен съпруг на Делила и незаинтересован баща за него.
Цялото детство на Хари досега е било свързано само с две неща: да се бори да запази спокойствието на майка си и щастието на баща си.
“Изглеждаше така, сякаш искаше да ми каже нещо… но не го направи” – размишляваше Даниел.
И сега, седмица след като и двамата бяха загинали при пътнотранспортно произшествие, Хари се чувстваше лишен от всяка частица щастие, която имаше в живота си.
“Мамо, липсваш ми! Върни се и ме вземи у дома…” – плачеше момчето, докато мъжкият глас не го разтърси и не го накара да замълчи.
“Ти ли си синът на Делила?”
Невинното сърце на Хари туптеше от фантастична надежда, че мъжът е пратеник от небесата или е дошъл да му каже, че тя по чудо е все още жива.
Вместо това мъжът коленичи пред Хари, широките му очи бяха пълни със сълзи, а дланите му бяха студени върху бузите на Хари.
“Кой е този човек?” Хари се зачуди, докато гледаше в очите му. Отвътре момчето почувства странна познатост на човека, когото никога не беше виждало преди.
“Защо плачеш?” Хари изрече първите си думи от няколко дни насам.
“Плача, защото… никога не съм знаел за теб, сине”, отговори мъжът през сълзи.
Гледайки малкото лице на момчето, което му напомняше за отчуждената любов на живота му, Даниел благодари на Вселената милион пъти.
Социалният работник, който посети Даниел предишния ден, все пак му беше казал истината. Хари наистина беше негов син.
Този следобед дълбоката неизказана връзка между Хари и Даниел най-накрая се разплете. Момчето слушаше как Даниел му разкрива, че Далила е била единствената му истинска любов и как са прекарали седем години от младостта си заедно.
“Майка ти беше невероятна жена. Въпреки трудностите, с които тя и аз израснахме, Делайла никога не мечтаеше за малко. Тя искаше живот, изпълнен с комфорт, богатство и приключения. И тя наистина вярваше в мен.”
“Обичах я с всичко, което имах, но не бях и наполовина толкова амбициозна като нея. Тя наистина вярваше в мен и се опитваше да ме накара да поправя пътя си и да живея с цел, към цел. Но аз винаги не успях да се справя и накрая Делила не можеше да чака повече”.
“Тя също ме обичаше, но нямаше да си прости, ако се задоволя с ограничен живот…”
Хари избърса сълзите на мъжа и попита: “И така, вие с мама се разделихте?”.
Хари кимна и разкри, че преди седем години, във внезапно излял се дъжд, Делила си е тръгнала от него за последен път.
“Изглеждаше така, сякаш искаше да ми каже нещо… но не го направи”, размишлява Даниел.
Хари погледна внимателно Даниел и той се почувства достатъчно сигурен, за да разтовари най-сетне сърцето си и да отвори за покойните си майка и баща…
Даниел знаеше още тогава, че Делайла го е напуснала заради по-богат мъж, някакъв бизнесмен. След години Даниел най-накрая узнава цялата история – за Робърт и Делайла и за скандалния брак, който са имали до деня на смъртта си.
Хари зарови лице в дланите си и каза: “Иска ми се да бях там, за да ви събера отново. Иска ми се… Иска ми се да ми беше баща. Защото баща ми… не беше много добър човек. Понякога не се чувстваше като мой баща” – изригна Хари.
Даниел прегърна момчето, търсейки смелост да му разкрие истината, която променя живота му.
“Аз съм твоят баща, Хари!” Даниел извика, като хвана ръцете на сина си.
Това беше истина. В онзи дъждовен ден, когато Даниел и Далила се бяха разделили, Далила искаше да му каже, че е бременна с неговото дете. Но Делайла знаеше, че Даниел няма да може да се справи с истината или с отговорността за едно дете.
А седем години след раздялата им Даниел все още нямаше нищо. Той все още се бореше да изкарва прехраната си и все още не беше намерил целта си. Но всичко това се променя, когато среща Хари.
“Делила, обещавам ти. Ще бъда най-добрият баща, който мога да бъда за нашия син” – сърцето му говореше към небесата.
Когато Хари научава истината за Даниел, той отказва да го пусне. Осъзна, че има един последен шанс, една малка надежда да има любящо семейство, и се вкопчи в нея с всички сили.
Но между бащата и сина стоеше още едно препятствие. Даниел трябваше да си осигури финансова възможност да издържа сина си.
“Хари, дете мое – Даниел разхлаби хватката на сина си около крака си и му даде да разбере, – засега трябва да си тръгна. Трябва да събера няколко неща за нас, преди да мога да те доведа у дома. Но знай едно. Ще те доведа у дома. Ти си мой син и аз ще се върна за теб…”
Последвалата година беше най-критичната в живота на Даниел и той не пропиля нито миг от нея. Мъжът преобърна живота си, намери си стабилна работа, нае по-приличен апартамент и набелязваше план след план за бъдещето на милото си дете.
И точно 365 дни по-късно Даниел се върна в колата си втора ръка в приюта, за да открие Хари, който чакаше на портата, носейки само една светла усмивка.
Този ден беше началото на най-хубавите дни в живота на Даниел и Хари.
