На път за работа мъж се сблъсква с малко момче, което плаче и моли да го вземат от някого. Когато се приближава до момчето, за да разбере какво има предвид, момчето бяга. Мъжът го последва и разбира, че то спешно се нуждае от помощ.
Луис Бейкър беше самотен човек, който работеше неуморно, често повече от това, което се изискваше, само за да не мисли за нещата, които се бяха случили наскоро в живота му.
Преди година Люис не беше сам. Всъщност той беше женен за красива жена на име Британи, но нещата между тях не потръгнаха и те се разведоха.
Причината за раздялата беше, че Луис беше отгледан в голямо семейство и нямаше търпение да има деца, но Британи имаше ясни приоритети и не искаше това. Никога нямаше да стане майка, тъй като не обичаше децата.
Луис осъзна, че връзката им няма да проработи поради различията им, така че той се раздели с нея, без да се замисли. А след раздялата той се надяваше да намери някой, който да обича децата като него…
Един ден Луис отиваше на работа, когато чу плач зад ъгъла на улицата, която пресичаше. Той спря и съсредоточи вниманието си върху шума. Реши, че идва от съседната алея.
Той закъсняваше за работа, но не можеше да си тръгне, без да разбере коя е нуждаещата се душа, която ридаеше рано сутринта, така че последва звука. Накрая той се изправи очи в очи с едно момче, което седеше в далечния край на алеята, сложило глава в ръцете си и плачеше.
Луис съжали момчето и искаше да му помогне. Когато обаче се приближи до хлапето, момчето рязко вдигна глава, разкривайки дълбоките си червени от плач очи, и се изправи.
— Кой… Кой си ти? — попита Луис с треперещ глас.
— Не се тревожи — увери го Луис. — Просто искам да помогна. Какво прави малко дете като теб съвсем само тук?
— Моля те, отведи ме далеч от тях, ако можеш! Моля те! — помоли той Луис с изпълнени с надежда очи.
— За кого изобщо говори той? — запита се Луис, гледайки ужасеното 8-годишно момче. Той реши да успокои младежа и да го попита какво му е, но преди това момчето започна да крещи.
— О, не! Те са тук! — извика той, надниквайки през рамото на Луис, сякаш беше забелязал някой, след което избяга.
Луис се обърна, но не видя никой да се приближава към тях. Той беше объркан защо момчето се държи толкова странно и реши да го последва.
— Хей, почакай! — извика той. — Мога да ти помогна!
Но младежът нямаше да спре. Момчето продължи да бяга и накрая се насочи към църквата. Луис го последва вътре, но не можа да го намери. Той огледа навсякъде в църквата, но го нямаше. Сякаш момчето беше изчезнало като призрак.
Но когато излезе навън, Луис забеляза момчето, приклекнало зад църквата, с изпъстрени очи.
— Хей, хей, всичко е наред. — каза той, докато се приближаваше към него. — Тук съм, за да ти помогна. Добре ли си?
Момчето вдигна глава и обви здраво Луис с ръце.
— Моля те, не ме оставяй! Съжалявам, че трябваше да избягам. Можеш ли да ме вземеш с теб? — изхлипа той.
Луис почувства странна връзка с малкото момче и избра да не го изоставя. Той отвърна на прегръдката му и каза:
— Разбира се, че ще ти помогна. Не е нужно да се притесняваш, нали? Но първо трябва да ми кажеш какво се случи.
Детето бавно изтри сълзите си.
— Казвам се Хенри — изсумтя той. — Аз съм на осем години, а мама и татко починаха преди няколко месеца, така че няма кой да се грижи за мен.
— Но трябва някой да се грижи за теб, нали? — учуди се Луис. — Може би вашите съседи или някой друг?
Хенри поклати глава.
— Не наистина… Живях в сиропиталище и лоши хора ме откраднаха оттам един ден.
— Какво? — Очите на Луис се разшириха от шок. — Искаш да кажеш, че са те отвлекли?
Момчето кимна.
— Вървях близо до сиропиталището съвсем сам. Нямам приятели там, така че никой не си играе с мен и не прекарва време с мен. Винаги съм сам. Докато вървях, някой отзад ми сложи нещо на носа .. Надуших нещо лошо и заспах. Когато се събудих, ги видях. Помислих, че са просяци, защото бяха много мръсни. И се оказах прав…
— Господи! — Луис не можеше да повярва на това, което чу. — Не са ти направили нищо лошо, Хенри, нали? — попита притеснено момчето.
Изведнъж очите на Хенри отново се насълзиха.
— Те бяха много лоши хора. Не ми даваха храна и ме принуждаваха да прося по улиците. Те винаги бяха наоколо, правейки невъзможното за мен да избягам. Но тази сутрин се измъкнах от тях… Но когато дойде да ми помогнеш, ги видях отдалеч. Търсят ме!
— Това е ужасно. — отвърна Луис, сърцето му се сви за младото момче. — Но Хенри, защо просто не се върна в сиропиталището? Ще бъдеш в по-голяма безопасност там, отколкото по улиците.
— В друга част на града е — тъжно каза той. — Не съм сигурен как да стигна до там сам. Започнах да плача, защото се страхувах да остана сам. Радвам се, че те срещнах! Моля те, не ме напускай.
— Няма да го направя. Обещавам. — каза Луис на момчето и го утеши. — Аз съм Луис, между другото. Хайде, нека да кажем всичко на полицията, за да могат да накажат лошите хора, става ли? А по-късно ще отидем в сиропиталището ти. — добави той, протягайки ръка към Хенри и момчето го сграбчи здраво.
Когато Луис и Хенри пристигнаха в полицейския участък, те научиха, че властите вече са търсили Хенри. Те вярвали, че е избягал от сиропиталището, но реалността била друга. Те съжалиха малкото дете, след като чуха трагичната му история.
Решиха да го придружат безопасно до сиропиталището и благодариха на Луис за помощта.
— Можете да си вървите, сър. Ние ще се погрижим за всичко оттук. — каза му служителят на мястото. Луис обаче настоя да придружи Хенри до сиропиталището.
— Искрено се надявам, че нямате нищо против, полицай. Той все още е ужасен и не искам да го оставям сам. — каза той, поглеждайки към Хенри, който седеше на една пейка с друг полицай.
Полицаите му бяха донесли сандвич и шоколадово мляко, но той отказа да яде. Изглеждаше, че е загубил апетит.
Имайки предвид тежкото състояние на момчето и състраданието на Луис към него, полицаите позволиха на Луис да бъде около Хенри за малко по-дълго. И преди да напуснат участъка този ден, те призоваха Хенри да помогне на художника да създаде скици на хората, които подозира, че са го отвлекли.
Хенри се страхуваше, но присъствието на Луис до него му вдъхна смелост и той направи каквото казаха.
По-късно, докато Луис го оставяше в сиропиталището, Хенри се приближи до него и го попита:
— Можеш ли да идваш да се срещаме понякога, когато си свободен? Харесвам те, Луис. Ти ми помогна. Благодаря ти за това!
— Обещавам, че ще дойда да те видя, Хенри — каза Луис, усмихвайки се. — Никога, никога не си мисли, че си сам, става ли?
— Благодаря ти — прошепна момчето и влезе вътре.
След като се прибра вкъщи този ден, Луис не можеше да изхвърли лицето на Хенри от ума си. Беше работохолик, но когато ставаше дума за Хенри, не се замисли два пъти, преди да пропусне работа.
Беше получил няколко обаждания от шефа си по телефона, но не си направи труда да ги приеме, защото просто мислеше за Хенри и неговата безопасност.
На следващия ден той напусна дома си по-рано от обичайното, само за да може да види Хенри, преди да отиде на работа. Момчето подскачаше от радост, когато го видя.
— Ти спази обещанието си, Луис! Благодаря ти!
— Трябваше, Хенри. — каза Луис, усмихвайки се, докато му подаваше кутия шоколадови бонбони и чифт нови обувки – той беше забелязал, че обувките на Хенри бяха стари и износени.
Усмивката, която Хенри имаше на лицето си, докато Луис му помагаше да обуе обувките, означаваше всичко за Луис. Не можеше да повярва, че за първи път умът му не беше зает с работа, а с нещо друго.
Луис ходеше да види Хенри почти всеки ден преди работа и прекарването на времето с малкото дете през уикендите се беше превърнало в традиция, която той никога нямаше да наруши.
Скоро след това осъзна, че е толкова привързан към Хенри, че не иска да го напусне. Той реши да го осинови и попитал Хенри дали би искал да го има за свой баща.
— Искаш ли да живееш с мен, Хенри? – попита той момчето. — Искам да ти стана баща, но само ако ти харесва да ме имаш за баща.
Младежът щастливо кимна и го прегърна.
— Бих искал да те наричам татко, Луис. Опа, Татко! — той се изкиска. — Много ти благодаря за всичко! Обичам те, татко!
Луис беше буквално в сълзи, докато прегръщаше Хенри в отговор. Той винаги е искал да бъде баща и сега желанията му се сбъднаха! Процесът на осиновяване отне известно време, но накрая Хенри беше законно на Луис.
През цялото това време полицията все още издирваше просяците, които отвлякоха Хенри. Но един ден Луис получи обаждане и беше информиран, че просяците са били арестувани и го помолиха да доведе Хенри в полицейския участък, за да потвърди самоличността им. Хенри потвърди, че са те.
— Уверете се, че ще платят за това, което са направили, полицай. — каза Луис, преди да си тръгне.— Дано изгният в ада!
След като напуснаха участъка този ден, Хенри и Луис бяха облекчени, че просяците, които се опитаха да отвлекат Хенри, бяха заловени. Сега нямаше за какво да се тревожат и бяха щастливи един с друг.
Откакто заживяха заедно Луис вече не беше преуморен, Хенри не беше самотен, а уикендите им бяха изпълнени с гледане на филми или бейзболни мачове заедно. Хенри също така се записа в ново училище и Луис го водеше и го взимаше всеки ден.
Един ден Луис срещна жена в училището на Хенри. Тя беше лелята на съученичката на Хенри, Емили, която прибираше племенницата си всеки ден, тъй като родителите на малкото момиче бяха заети с работа.
Луис и Емили започнаха да прекарват времето си заедно и преди да се усетят, те бяха влюбени. След като се срещаха няколко месеца, те решиха да се оженят и когато Луис каза на Хенри, че ще има нова майка, момчето беше много щастливо.
Хенри и Емили се ожениха шест месеца след срещата и се сдобиха с близнаци година по-късно. Сега Луис има красивото семейство, което винаги е искал, и живее щастлив живот като семеен човек.
Какво можем да научим от тази история?
- Вашата бдителност може да спаси нечий живот. Луис действа бързо, след като чу вика на Хенри, и бързото му мислене спаси живота на малкото момче.
- Семейството не винаги означава кръв. Луис приюти Хенри и го отгледа с любов. Винаги е искал да бъде баща и за него нямаше значение, че Хенри не беше негов биологичен син.
- Всеки в крайна сметка получава това, което заслужава. Луис беше добър човек, който искаше един ден да има прекрасно семейство. Той получи това, което желаеше, след като се срещна с Хенри.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
