Една жена се разстройва, след като изпуска полета си заради непознат, но по-късно разбира, че всичко е било за добро. Тя иска да му благодари, но не знае как да се свърже с него, докато съдбата не ги събира отново 23 години по-късно.
Дебра с нетърпение очаква да се върне у дома при съпруга си след ваканция в къщата на роднините си във Вирджиния, но полетът ѝ закъснява с един час заради лошото време. “Наистина? С ЕДИН ЧАС!” Тя потъна в креслото в залата на летището, намръщена от съобщението.
Престоят на Дебра при роднините ѝ не беше приятен. Свекърва ѝ непрекъснато ѝ се подиграваше, че не може да има деца, а Дебра искаше да се върне само след седмица. Беше помолила съпруга си Гилбърт да съкрати пътуването им, но единственото, което той ѝ беше отговорил, беше: “Успокой се, бебе. Не приемай нищо лично. Знаеш, че мама не иска да те нарани!” И я оставил сама с тях, защото трябвало да замине по-рано за важна бизнес среща.
Сега, когато Дебра беше сама на летището, всяка минута ѝ се струваше като вечност. Тя прелистваше страниците на любимия си роман, когато я прекъсна мъжки глас. “Имате ли нещо против да седна тук, госпожо?”
“Да, заповядайте”, отвърна тя невъзмутимо, с поглед, вперен в книгата си.
За нещастие, докато мъжът се плъзгал по мястото си, случайно разлял кафе върху полата на Дебра, което мигновено предизвикало гнева ѝ. “Какво ти е? Ти от ума ли си излязъл?” – изкрещя тя, като накара всички глави да се обърнат.
“О! Много съжалявам”, извини се бързо той и ѝ предложи кърпичка.
“Просто си тръгни! Глупавата ти кърпичка няма да промени факта, че си съсипала любимата ми пола!”
“Слушай, аз – аз…” той тъкмо започна да говори, когато Дебра се отдалечи към тоалетната.
Мъжът се огледа смутено и после седна на мястото си. Когато Дебра се върна, той се извини още веднъж. “Виж, честно казано, не исках да го направя. Беше просто инцидент.”
“И аз съжалявам”, отвърна Дебра, след като се беше успокоила малко. “Просто си мислех за нещо и избухнах. Не трябваше да го правя. Здравейте, аз съм Дебра – Дебра Браун”.
“Хауърд Смит. Съжалявам отново, Дебра. Наистина не исках да го направя. Ти… хм… тръгваш да се видиш със съпруга си?”
“Откъде знаеш… искам да кажа…”
“Носиш годежен пръстен, но си съвсем сама на летището. Носиш любимата си пола. Имаш безупречен грим, а косата ти изглежда така, сякаш е правена в салон. Така че или си тръгнала да го видиш, или ще се срещнеш с някой специален човек”.
“Уау, това е интересно наблюдение. Предполагам, че сте детектив?”
Хауърд се засмя. “Искам! Аз съм просто един борещ се с проблемите адвокат.”
“И така, имате ли някой специален, господин адвокат?”
“Трябва да кажа, че съпругът ви е щастливец! Той има прекрасна съпруга. Не всеки има този късмет, особено онези от нас, които в крайна сметка разливат кафе върху красива жена”.
Дебра се изчерви. “Всъщност съм изненадана как не се виждаш с някого!”
“Е, имам приятелка, но не мога да кажа, че е “специалната”. Както и да е, какво ще кажеш да изпием по едно кафе, докато чакаме полета? Позволи ми да те компенсирам. В края на краищата, аз съсипах роклята ти. Ако нямаш нищо против….”
“Ум… Разбира се!” – каза тя и се захили.
Дебра и Хауърд отидоха в кафене на летището и докато отпиваха от горещото капучино, Дебра беше толкова заета да говори с него, че не забеляза кога беше обявено качването на борда на самолета ѝ. Когато погледна часовника си, разбра, че е закъсняла! Тя се втурна към изхода за качване, но това беше безсмислено. Самолетът вече беше излетял и тя трябваше да чака още три часа, за да се прибере у дома!
“По дяволите! Как можах да, това е най-лошият ден в живота ми” – измърмори Дебра, докато питаше за следващия полет.
“Успокой се, Дебра! Всичко е наред. Лесно можеш да си намериш друг полет”, опита се да я успокои Хауърд, но думите му я вбесиха още повече.
“Можеш да се успокоиш, защото не ти се наложи да минеш през ада миналия месец! Ти не разбираш! Съпругът ми ме чака! Заради теб изпуснах полета си!”
“Е, не съм тъжен за това” – наивно се засмя Хауърд. “Искам да кажа, че мога да прекарам време с една прекрасна жена! Слушай, нека първо да допием кафето, а после…”
“Ти луд ли си, Хауърд? Изпуснах си полета, а ти мислиш само за едно глупаво кафе?” “Не, не.
“Уау! Успокой се! Само се шегувах!”
“Наистина ли мислиш, че е смешно? Отстъпи, Хауърд! Кълна се, че си такъв кретен!” Дебра измърмори, докато си тръгваше. Но Хауърд не я остави.
“Добре! Извинявам се! Виж, аз също изпуснах полета си и сега трябва да чакам 6 часа за следващия.”
Той й говори търпеливо, докато тя се успокои. И чакал с нея следващите три часа, преди да се качи на полета си. Докато си тръгваше, тя изпитваше странна привързаност към него – може би увлечение, – но знаеше, че в сърцето ѝ има нещо за глупавия флиртаджия Хауърд.
Когато най-накрая се прибра вкъщи тази вечер, тя се срина на дивана в хола, изтощена. Гилбърт ѝ беше съобщил, че ще закъснее, и я помоли да не го чака. След известно време тя разопакова багажа си и включи телевизора, докато приготвяше нещо за ядене.
Изведнъж заглавията на новинарския канал привлякоха вниманието ѝ. “О, Боже мой! Хауърд!” – прошепна тя, като прочете новината, че полетът, който е пропуснала, се е разбил. Искаше ѝ се да благодари на Хауърд, че е спасил живота ѝ, но не знаеше как да го направи. Дори не беше разменила номера си с него. “Иска ми се да го бях направила!” – помисли си тя, докато поглеждаше към репортера по телевизията, който повтаряше новината.
Дебра беше на летището и чакаше да се качи на полет за вкъщи след посещение при роднините си. Виждаше ги всяка година през последните десет години, откакто Гилбърт почина от сърдечен удар. Свекърва ѝ не беше станала по-мила с нея през годините, но не беше толкова строга, колкото преди.
Уморена от чакането на полета, тя реши да вземе чаша кафе и да се отправи към любимото си кафене. “Едно американо, моля”, каза тя с усмивка на продавачката, докато ровеше в чантата си за кредитната си карта.
Изведнъж чантата ѝ паднала, но един любезен мъж се притекъл на помощ. “О, много ви благодаря…” – едва започнала да казва тя, когато мъжът я прекъснал.
“Дебра? О, боже мой!” – каза той, като погледът му беше вперен в нея. “Това наистина ли сте вие?”
Отначало Дебра не го позна. “Извинете, срещали ли сме се преди?”
“Спомняш ли си онзи човек, който те заля с кафе?” “Не.
“Хауърд? Хауърд Смит? О, Боже мой!” Дебра се изчерви. “Съжалявам, изобщо не те познах! Изглеждаш толкова различно!”
“Извинете, че ви прекъсвам, госпожо, вашето кафе – каза служителката в магазина.
“О, това е за моя сметка!” Хауърд заяви и подаде кредитната си карта.
“Не беше нужно, Хауърд. Много ви благодаря.”
“Няма страшно! Не очаквах, че ще ви видя отново тук.”
“Всъщност – каза Дебра след кратка пауза. “Исках да ти благодаря за последния път, Хауърд. В онзи ден, когато изпуснах полета си и бях ядосана, ти спаси живота ми”.
“О, катастрофата… Толкова се радвах, че и ти изпусна полета онзи ден. Но помниш ли колко ми беше ядосана?” Той избухна в смях.
“Съжалявам. Всъщност, нека този път да те компенсирам. Свободна ли си тази вечер?”
“Но какво ще стане с полета ти?”
“Всичко е наред. Просто ми кажи дали си свободен.”
“Ами, бя .Ум, да… съм”, отговори той. Дебра предложи да вечерят заедно и той кимна.
Докато излизаха от летището и отиваха към близкия ресторант, Хауърд не можеше да откъсне очи от нея. Взираше се безнадеждно в нея, а тя се усмихна срамежливо, когато го улови да я гледа. Прекрасните ѝ лешникови очи и ярката ѝ усмивка изобщо не се бяха променили, а лицето ѝ, макар и гравирано от няколко бръчки от времето, все още изглеждаше зашеметяващо, помисли си Хауърд.
Когато пристигнаха в ресторанта, той й дръпна един стол. “Благодаря – каза тя и се усмихна. Сервитьорът им сервира вино и те прекараха вечерта в разговори за живота си.
Дебра му разказа за кончината на Гилбърт, а Хауърд обясни как съпругата му го е изоставила заедно с децата им заради богат мъж. Скръбта им по някакъв начин им помогна да се свържат и докато на заден план звучеше джаз музика, те се хванаха за ръце и се отправиха към дансинга, целувайки се страстно, обещавайки си да бъдат заедно до края на живота си.
