Джейкъб, автомонтьор на средна възраст, една вечер забелязва необичайно скъпи обеци на ушите на жена си. Докато се опитва да открие произхода им, той осъзнава, че тя крие нещо. Това осъзнаване го кара да я последва един ден, решение, което завинаги ще промени хода на живота му.
Джейкъб завъртя ключа в ключалката, лека усмивка играеше на устните му, когато влезе в тихата си къща. Това беше рядко преждевременно прибиране от работа — награда за изключителното му представяне наскоро. Винаги се е гордял с работата си като механик в местния сервиз, но последната седмица беше особено добра.
Ръцете му, все още носещи бледи следи от масло, бяха свидетелство за упоритата му работа; той беше обслужил повече коли от всеки друг механик и получи блестящи отзиви от клиенти.
Влизайки в познатия уют на всекидневната си, Джейкъб усети как го залива вълна от релаксация. Той свали якето си, разкривайки тениска, изцапана от труда през деня. Бръкна в раницата си и извади четири кутии бира — малък празник за ранната му свобода. Беше се отбил до магазина на път за вкъщи, очаквайки този момент на самота.
Джейкъб се запъти към дивана, а кутиите бира леко дрънчаха в ръцете му. Той се отпусна, потъна във възглавниците, и посегна към дистанционното на телевизора. С едно движение на китката му телевизорът оживя, екранът светна с ярките цветове на баскетболен мач. Това беше любимият му отбор и той нямаше как да не почувства прилив на вълнение.
Къщата беше необичайно тиха, единствените звуци бяха далечните възгласи от телевизора и от време на време съскането на отваряща се кутия бира. Джейкъб се наслаждаваше на тези моменти на самота. Обикновено съпругата му Елизабет се прибираше около 7 или 8 часа, оставяйки му 3 часа да се отпусне в собствената си компания. Това беше рядък лукс в неговия иначе натоварен живот, изпълнен с изискванията на работата и семейните задължения.
Докато гледаше играта, Джейкъб отпи голяма глътка от бирата си, усещайки как студената течност се плъзга по гърлото му. Той се облегна назад, оставяйки мислите си да се реят. Той обичаше моменти като тези — прости, необременени и спокойни.
Джейкъб седеше там, погълнат от играта, но умът му започна да се лута. Осъзна, че са минали години, откакто за последен път се е наслаждавал на такъв момент на самота. Животът беше вихрушка от работа в сервиза и време, прекарано със семейството му. Дъщеря му Аманда, която току-що беше навършила 13 години, растеше бързо и дните му често се въртяха около нея и съпругата му Елизабет.
Докато вълнението от играта се разгръщаше на екрана, Джейкъб беше обзет от чувство на самоанализ. Откри, че се съмнява в пътищата, които е поел в живота.
— Направих ли всичко правилно в живота? — зачуди се той, вперил поглед в играчите, които се движеха бързо. — Щастлива ли съм?
Въпросът се задържа във въздуха, смесвайки се с далечните възгласи от телевизора.
Енергичните движения на играчите се замъглиха, когато мислите на Джейкъб се задълбочиха.
— Наистина ли обичам Елизабет и дали тя ме обича? — помисли си той, усещайки щипка на несигурност. Беше рядко за него да поставя под съмнение брака си, но в тишината на къщата, със семейството си далеч, тези мисли сякаш избликнаха от скрито място в сърцето му.
Погълнат от размислите си, Джейкъб едва забеляза края на играта. Прозвуча зумерът, който го върна в реалността. Той огледа тихата всекидневна, усещайки внезапно желание да бъде продуктивен. Изправяйки се, той реши да се заеме със сухите листа, натрупани в двора, и да подреди бъркотията в гаража си. Беше време да смени фокуса си, да изчисти ума си чрез физическа работа.
Когато излезе навън, хладният въздух го удари, внасяйки усещане за яснота.
— Стъпка по стъпка. — промърмори той на себе си, готов да се заеме с простата, но удовлетворяваща задача да подреди.
Внезапно Джейкъб чу познатия звук на кола, която спира на алеята. Избърса ръце в дънките си, свали ръкавиците си и излезе от гаража. Колата на Елизабет се показа. Тя паркира и излезе, изглеждаше уморена, но усмихната.
— Здравей, скъпа! — Джейкъб я поздрави, докато се приближаваше до колата.
Лицето на Елизабет грейна от изненадана усмивка.
— Джейкъб!Прибрал си се рано днес? — попита тя и бързо го прегърна.
— Да, Питър каза, че мога да си тръгна по-рано. Работих усилено. — отговори Джейкъб и посегна към чантата й. — Нека помогна с това.
Когато взе чантата й, нещо лъскаво привлече вниманието му. Елизабет носеше обеци, каквито не беше виждал досега. Изглеждаха скъпи и нови.
— Какви са тези обеци? — попита Джейкъб, опитвайки се да звучи небрежно.
Елизабет докосна ухото си, сякаш беше забравила за тях.
— А, тези? Те са… хм, не са мои. — запрепъва се в думите си тя. — Те са на Кейти. Тя ми позволи да ги взема назаем. Винаги съм искала обеци като тези. — добави тя бързо, отмествайки поглед.
Джейкъб забеляза нейното колебание. Не искаше да започва спор веднага, затова кимна, преструвайки се, че й вярва. Но дълбоко в себе си усещаше заядливо съмнение. Това не приличаше на Елизабет. Нещо не беше наред.
— Много мило от страна на Кейти, че ти ги заема. — каза Джейкъб и се насили да се усмихне. — Хайде да влезем вътре. Обзалагам се, че си уморена след работа.
Тръгнаха заедно към къщата. Умът на Джейкъб препускаше. Трябваше да разбере истината, но трябваше да бъде умен. Не можеше да се изправи срещу Елизабет без доказателства. Тогава той реши да следи отблизо нещата. Трябваше да разбере дали подозренията му са правилни.
Тази вечер къщата се установи в тих ритъм. Джейкъб, Елизабет и дъщеря им Аманда споделиха обикновена вечеря, разговаряйки за деня си с обичайните леки разговори. След вечеря Джейкъб помогна на Аманда с рутината й за лягане, като й пожела сладки сънища. След това се върна в спалнята си, където Елизабет вече беше в леглото и четеше книга.
Джейкъб лежеше до Елизабет, умът му препускаше от съмнения и подозрения. Той се обърна на една страна, преструвайки се, че му е удобно, но мислите му далеч не бяха спокойни. Не можеше да се отърси от неприятното чувство за обеците, които Елизабет носеше. Историята, която тя му разказа за това, че ги е взела назаем от приятелка, не му хареса. Подозираше, че тя крие нещо, може би дори му изневерява.
Докато лежеше там, Джейкъб размишляваше върху съвместния им живот. Бяха се установили в рутина, удобен модел на семеен живот. Но сега тези подозрения го накараха да постави всичко под въпрос. Чудеше се дали връзката им не се е превърнала просто в навик, лишен от искрата, която имаше преди. Въпреки тези съмнения, той не изрази притесненията си пред Елизабет. Беше уплашен от това, което можеше да открие.
Той изчака, вслушвайки се в дишането на Елизабет, докато то стана дълбоко и равномерно, сигнализирайки, че е заспала. Джейкъб внимателно се измъкна от леглото, опитвайки се да не я безпокои. Сърцето му се разтуптя, когато посегна към телефона й на нощното шкафче. Знаеше, че не е редно да гледа съобщенията й, но нуждата му от отговори надвиваше вината му.
Джейкъб тихо влезе в банята и затвори вратата след себе си. Той включи телефона, пръстите му леко трепереха, докато навигираше към хронологията на обажданията и текстовите й съобщения. Той превъртя, търсейки някакъв знак, някаква следа, която би могла да потвърди или разсее страховете му. Докато се задълбочаваше в телефона й, Джейкъб почувства смесица от страх и отчаяние. Трябваше да знае истината, колкото и болезнена да е тя.
Пръстите на Джейкъб трепереха, докато преглеждаше последните контакти на Елизабет. Нищо не изглеждаше необичайно, но сърцето му биеше със смесица от страх и очакване. Той премина към нейната история в социалните медии, очите му сканираха екрана за признаци на изневяра. Точно тогава вратата на банята рязко се отвори.
Елизабет стоеше там с широко отворени от шок очи.
— Какво правиш, Джейкъб? — попита тя с недоверчив глас. — Четеш ми съобщенията?
Джейкъб, хванат неподготвен, се мъчеше да намери думи.
— Аз… аз просто… — заекна той, след което разочарованието му прекипя. — Как можа да си помислиш, че ще повярвам на тази история за обеците? Кейт ти позволява да ги носиш? Абсурдно е! С кого всъщност се виждаш? От колко време продължава това?
Гласът му се повишаваше с всяка дума, кресчендо на подозрение и болка.
Лицето на Елизабет почервеня от гняв.
— Джейкъб, понижи гласа си! Ще събудиш Аманда! — изсъска тя. — Всъщност ме обвиняваш в измама? Да не си загубил ума си?
В разгара на момента Елизабет посегна към телефона си в ръцете на Джейкъб. Джейкъб обаче го държеше далеч от нея.
— Да ти вярвам ли? След обеците и сега това? Как мога? — отвърна той.
Борбата за телефона се засили, ръцете им се хванаха в напрегнат танц. Изведнъж телефонът се изплъзна от ръцете на Джейкъб и падна в тоалетната с ужасно плискане.
Елизабет ахна с разширени очи от шок и гняв.
— Джейкъб! Моят телефон! Ти го съсипа! — Тя бръкна в тоалетната в напразен опит да го спаси, но беше твърде късно. Телефонът не работеше и не реагираше на неистовото й натискане на бутона за включване.
— Променил си се, Джейкъб. — каза тя с пречупен от вълнение глас. — Вече дори не можем да говорим. Ти се превърна в човек, когото не разпознавам.
С тези думи тя изхвърча от банята, а стъпките й отекнаха по коридора.
Джейкъб стоеше там, зашеметен и сам. Осъзнаването го удари силно. Беше сигурен, че Елизабет крие нещо. Подозренията му бяха взели връх, замъглявайки преценката му. Тогава той реши да я последва на следващия ден. Трябваше да знае истината, каквато и да беше тя.
Джейкъб тихо отиде в спалнята им и взе чантата на Елизабет. Ръцете му все още трепереха, той пъхна вътре своята фитнес гривна, като я скри внимателно. Беше отчаян ход, но той трябваше да знае. Трябваше да разбере дали страховете му са верни. Когато постави чантата обратно, където я намери, го изпълни чувство на ужас. Той навлизаше в свят на съмнение и недоверие.
Тази нощ в къщата цареше тишина, освен звука от тихите ридания на Елизабет от дивана в хола. Джейкъб лежеше в леглото, втренчен в тавана, а умът му препускаше от милиони мисли. В какво се беше превърнал? Наистина ли желаеше да шпионира собствената си жена? Но мъчителното съмнение продължаваше и той не можеше да се отърси от него.
Докато сънят му се изплъзваше, умът на Джейкъб повтаряше събитията от вечерта отново и отново. Беше прекрачил границата, но чувстваше, че няма избор. Имаше нужда от отговори и беше решен да ги получи, независимо от цената. Нощта продължи, всяка секунда напомняше за растящата пропаст между него и Елизабет.
Денят на Джейкъб в сервиза беше размазан от рутинни задачи, но умът му беше другаде. Той непрекъснато поглеждаше към телефона си, проверявайки местоположението на фитнес гривната на Елизабет. Малката точка на картата на приложението показваше, че тя е в офиса си, точно както трябва да бъде в обикновен работен ден. Но сърцето на Джейкъб беше натежало от съмнение и ръцете му работеха механично, поправяйки коли без обичайния си фокус.
С напредването на деня слънцето започна да се спуска по-ниско в небето, хвърляйки дълги сенки върху пода на цеха. В този момент телефонът му иззвъня с ново съобщение. Беше от Елизабет. Избърса мазните си ръце в парцал и отвори съобщението с разтуптяно сърце.
— Имам нужда от пространство след вчера. Ще прекарам вечерта в къщата на Синтия. Ще се прибера късно. — гласеше съобщението. Очите на Джейкъб се присвиха. Това беше неочаквано. Наистина ли отиваше при Синтия или това беше прикритие за нещо друго?
Това може да е неговата възможност да разбере истината. Решението на Джейкъб беше бързо. Той се приближи до колегата си Уили, който беше зает под капака на кола.
— Хей, Уил. — каза Джейкъб, опитвайки се да звучи спокойно. — Можеш ли да ме покриваш през останалата част от деня? Изникна нещо спешно.
Уили вдигна поглед, изтривайки чело с опакото на ръката си.
— Разбира се, Джейкъб. Мога да се справя с това. Но ти ми дължиш услуга, става ли? — каза той с усмивка.
Джейкъб се усмихна насила.
— Благодаря, човече. Голям съм ти длъжник.
Той забърза към съблекалнята с учестено сърце. Съблече работните си дрехи, движенията му бяха бързи и тревожни. Не можеше да се отърси от чувството, че е на път да разкрие нещо, за което не беше подготвен.
Когато напусна работа, вечерният въздух се усети хладен по кожата му. Качи се в колата си, умът му се надпреварваше с възможности. Наистина ли Елизабет беше в къщата на приятелката си или това беше лъжа? Трябваше да знае. Той запали двигателя и потегли, следвайки местоположението в приложението.
Докато Джейкъб шофираше, улиците започваха да се изпълват с мекия блясък на уличните лампи. Изпита смесица от страх и решителност. Това беше. Предстоеше му да разбере какво всъщност се случва. Хватката му върху волана се стегна, когато наближи мястото, посочено от приложението. Моментът на истината беше близо.
Сърцето на Джейкъб се разтуптя, когато пристигна на адреса, до който го беше отвело приложението за проследяване. Пред него се издигаше голямо, елегантно имение, чиито добре поддържани тревни площи блестяха под вечерните светлини. Беше много по-луксозно от всичко, което си бе представял. Чувство на потъване го обзе, когато си помисли за скъпите обеци, които Елизабет носеше. Трябва да са дошли от някой, който живее на място като това.
Той излезе от колата си, смесица от гняв и недоверие се въртеше в гърдите му. Той се приближи до къщата, възнамерявайки да се изправи срещу всеки, който беше вътре. Но когато стигна до входната врата, една мисъл го спря. Ами ако това влоши нещата? Ами ако неговата конфронтация отблъсне Елизабет още повече?
Вместо това Джейкъб реши да обиколи къщата, надничайки през прозорците, опитвайки се да зърне какво се случва вътре. Видя празни стаи, богато обзаведени, но нито следа от Елизабет. Сърцето му биеше с всяка крачка, умът му беше вихрушка от емоции.
След това стигна до прозорец с частично дръпнати завеси. Беше спалня и там, за негов шок, беше Елизабет. Тя не беше сама. С нея беше мъж, когото Джейкъб никога не е очаквал да види – неговият шеф Питър. Бяха близки, твърде близки просто за приятели или колеги. Истината удари Джейкъб като тон тухли. Елизабет имаше връзка с Питър.
Джейкъб почувства прилив на гняв и му се прииска да нахлуе, за да се изправи срещу двамата. Но той се поколеба, умът му препускаше с потенциалните последствия. Ако се изправи срещу тях сега, това може да доведе до бърз край на брака му. Елизабет нямаше да има причина да остане, след като тайната й е разкрита.
Вместо това Джейкъб си пое дълбоко въздух и отстъпи назад. Нуждаеше се от план, от начин да разкрие аферата, без да се изправя директно срещу тях. В ума му се оформи идея – може да изпрати доказателства за аферата на съпругата на Питър, анонимно. Това беше начин да извади истината наяве, без да се намесва директно.
Със свито сърце Джейкъб се обърна от прозореца. Върна се към колата си, а умът му беше пълен с вълнение от емоции. Беше дошъл да търси истината и я беше намерил, но беше по-болезнено, отколкото някога си бе представял. Докато се връщаше към дома, нощта изглеждаше по-тъмна и бъдещето му несигурно. Знаеше какво трябва да направи по-нататък, но пътят пред него беше изпълнен с болка и трудности.
Джейкъб пристигна на работа на следващата сутрин с ясна цел. Събитията от предишната нощ се завъртяха в главата му, подхранвайки решимостта му. Беше прекарал цялата вечер в обмисляне на най-добрия начин да събере доказателства за връзката на Питър с Елизабет. Планът му беше прост, но рискован.
В джоба му имаше малко записващо устройство, дискретно устройство, което беше купил от специализиран магазин онази сутрин. То беше малко, едва забележимо, предназначено да записва разговори, без да бъде открито. Джейкъб почувства тежестта му в джоба си, постоянно напомняне за пътя, който беше избрал.
Докато сутринта минаваше, Джейкъб чакаше подходящия момент. Трябваше да бъде внимателен, за да избегне каквото и да е подозрение. Най-накрая, няколко часа след началото на смяната си, той видя своя шанс. Пое си дълбоко дъх, за да успокои нервите си, и тръгна към кабинета на Питър.
Джейкъб се поколеба на прага на кабинета на Питър с разтуптяно сърце.
— Здравей, Питър, мога ли да вляза? — попита той, опитвайки се да запази гласа си спокоен.
Питър вдигна поглед от лаптопа си с приветлива усмивка.
— Здравей, приятелю. Да, разбира се, влез! — каза той, махвайки към един стол. — Какво те води днес в офиса ми?
Джейкъб влезе, умът му препускаше с плана, който трябваше да изпълни.
— Исках да обсъдим плановете ми за ваканция. Мисля да си взема две седмици почивка следващия месец. — каза той, опитвайки се да звучи небрежно.
Питър кимна, изглеждайки разбиращ.
— Разбира се, Джейкъб. Работиш усилено. Определено заслужаваш малко почивка, за да се отпуснеш. — топло отговори той.
— Благодаря, благодаря! — промърмори Джейкъб, изпитвайки угризение на вина, че е измамил Питър.
Питър се облегна на стола си, изглежда любопитен.
— И така, какви са плановете ти за ваканцията? Ще прекараш малко време със съпругата си? Линда, нали? — попита той малко несигурно.
Джейкъб усети прилив на раздразнение от престорената забрава на Питър.
— Елизабет. — поправи го той, запазвайки гласа си спокоен. — Жена ми се казва Елизабет.
— А, Елизабет, разбира се. — бързо се поправи Питър. — Имаш ли някакви специални планове с Елизабет?
Джейкъб премести крака, печелейки време, докато посегна към бръмбара в джоба си.
— Все още не сме решили. Може просто да си останем вкъщи или може да отидем някъде. Все още го измислям. — отговори той и пръстите му се сключиха около малкото устройство.
Докато говореше, Джейкъб забеляза, че Питър отново насочва вниманието си към лаптопа си, давайки му идеалната възможност. Бързо и дискретно той пъхна бръмбара под бюрото на Питър, закрепвайки го там, където щеше да бъде трудно забележим.
— Само още нещо, Питър. — каза Джейкъб, докато се изправяше, готов да тръгне. — Мога да разчитам на тази ваканция, нали? В случай, че направим планове?
— Абсолютно, Джейкъб. Винаги, когато имаш нужда. — увери го Питър, без да забелязва бързите движения на Джейкъб. — Ти си ценна част от екипа тук. Наслади се на почивката си.
— Благодаря, Питър. Оценявам го. — каза Джейкъб, гласът му противоречаше на вълнението в него. Той напусна офиса с чувство на постижение, но и със свито сърце. Той току-що бе задействал план, който можеше да промени всичко. Докато се връщаше към работното си място, той не можеше да не почувства тежестта на това, което току-що бе направил. Зарът беше хвърлен и сега всичко, което можеше да направи, беше да чака и да види какво ще се случи по-нататък.
Трябваше да бъде търпелив, за да остави плана да се разгърне. Джейкъб непрекъснато поглеждаше часовника си, всяка минута се проточваше по-дълго от предишната.
Накрая, два часа по-късно, търпението му се отплати. Той дискретно сложи специалните слушалки, които беше донесъл, тези, свързани с устройството в офиса на Питър. Сърцето му биеше лудо, докато слушаше, всеки звук се усилваше в ушите му. Тогава го чу – звукът на гласа на Питър, а от другата страна, безпогрешно, беше Елизабет.
Дъхът на Джейкъб спря в гърлото му, докато слушаше. Думите на Питър бяха като ками.
— Здравей, Лизи. Да, съпругът ти току-що влезе и поиска отпуск. Ще ходите ли някъде на почивка? Странно е, може би той ще ти разкаже за това днес. Може би можем да прекараме утре вечер в дома ми? Кажи му, че си в командировка. Добре, чакам и те обичам, Лизи! — каза Питър с небрежен, но интимен глас.
Джейкъб почувства смесица от гняв и сърдечна болка.
— Ето това чаках! — помисли си той с горчивина. Доказателствата бяха ясни, неопровержими. Той бързо запази аудиозаписа на смартфона си, тежко чувство на тъга се настани в гърдите му.
Знаеше, че трябва да действа, за да извади тази истина наяве, но не можеше да го направи директно. Създавайки нов профил в социалната мрежа, той взе всички предпазни мерки, за да гарантира анонимността си. Качи аудиофайла със спокойни ръце, но с тежко сърце. След това изпрати записа на съпругата на Питър чрез този новосъздаден профил, като пръстът му се поколеба само за момент, преди да натисне „изпрати“.
Джейкъб се облегна назад със слушалките в ушите, но сега ги изпълни само тишина. Беше направил това, което смяташе за необходимо, но това не му донесе радост. Беше разкрил болезнена истина, която щеше да промени живота на всички замесени.
Докато чакаше последствията от действията си, Джейкъб не можеше да не се замисли върху пътуването, което го доведе тук. Беше търсил истината, но сега, когато я имаше, чувстваше само празнота и скръб. Сервизът около него бръмчеше с обичайните звуци на работа, но на Джейкъб всичко изглеждаше далечно, сякаш беше в свят, отделен от всички останали.
Краят на деня наближаваше и Джейкъб, натоварен от мисли, започна да се приготвя за вкъщи. Събитията от деня се завъртяха в съзнанието му, докато събличаше работното си облекло, тъканта на ризата му беше груба до кожата му. Движенията му бяха механични, мислите му бяха другаде. Той събра вещите си, всяка вещ се чувстваше като тежест, напомняне за драстичните стъпки, които беше предприел.
Джейкъб излезе в прохладната вечер, небето беше обагрено в нюанси на оранжево и лилаво, докато слънцето залязваше. Качи се в колата си, познатото пространство днес не предлагаше комфорт. Докато шофираше, умът му беше вихрушка от очакване и безпокойство. Очакваше всякакви новини, знак, че действията му са донесли някакво разкритие, някакво приключване.
Но когато наближи дома си, се случи неочакваното. Телефонът му иззвъня, на екрана се изписа „Питър“. Сърцето на Джейкъб се сви. Той се поколеба за миг, преди да отговори, приготвяйки се за това, което предстои.
— Здравей, чуй ме, идиот! — чу се гласът на Питър, груб и ядосан. — Първо, уволнен си! Второ, не си успял. Сигурно не знаеш, но със съпругата ми не сме в романтична връзка от дълго време. Тя се обади и ми каза за записа, който и е бил изпратен. Мислиш, че това може да е направено от някой друг, а не от теб, идиот? И трето, ако се опиташ отново да ме разделиш с Елизабет, ще отида в полицията и ще те обвиня в шпионаж и незаконно наблюдение над мен, разбираш ли?
Хватката на Джейкъб върху волана се стегна, кокалчетата му побеляха. Нямаше думи, планът му се разплиташе пред него. Обаждането приключи внезапно, оставяйки Джейкъб в смаяно мълчание. Телефонът му потъмня, отразявайки отчаянието, което изпитваше вътре.
Вече беше почти у дома, познатите улици не предлагаха комфорт. Тежестта на думите на Питър увисна във въздуха. Джейкъб беше загубил работата си, този план се беше провалил и заплахата от съдебни действия беше надвиснала над него. Последствията от действията му вече бяха напълно ясни. Беше стигнал твърде далеч, воден от емоции и подозрение, и сега се изправи пред последствията.
Докато паркираше колата си и седеше там за момент, Джейкъб изпита дълбоко чувство на загуба. Беше се заел да разкрие истината, но по този начин беше загубил работата си, застраши бъдещето си и може би дори семейството си. Тишината на колата го обгърна, рязък контраст със суматохата вътре. Знаеше, че трябва да се изправи срещу Елизабет и Аманда, но как можеше да обясни случилото се? Как би могъл да ги накара да разберат действията му?
Със свито сърце Джейкъб най-накрая излезе от колата и тръгна към къщата си. Вратата, някога символ на комфорт и семейство, сега изглеждаше като преграда пред труден разговор, който го очакваше. Стъпките му бяха тежки, всяка крачка го приближаваше към реалността, с която не беше готов да се изправи.
Джейкъб пристъпи през входната врата, познатият звук от затварянето й този път се стори различен. Той спря, забелязвайки как Елизабет се движи из къщата с ръце, пълни с различни предмети. Беше ясно, че си стяга багажа.
— Елизабет? Какво става? — попита Джейкъб с объркване и тревога в гласа си.
Елизабет спря и се обърна към него с тържествено изражение.
— Питър ми се обади. — каза тя с спокоен глас. — Мисля, че разбираш какво се случва.
Джейкъб усети възел в стомаха му.
— Напускаш ли ме? — попита той, гласът му едва надхвърляше шепота.
Елизабет въздъхна, оставяйки нещата в ръцете си.
— Да, Джейкъб. Не можем да бъдем повече заедно. — отвърна тя, без да среща очите си с неговите.
Сърцето на Джейкъб биеше лудо, когато той пристъпи по-близо до нея.
— Моля те, Елизабет, не прави това. Можем да уредим нещата. — умоляваше той, протягайки ръце към нея.
Елизабет поклати глава и отстъпи назад.
— Не става въпрос само за това, което се случи с Питър. Нямаше любов между нас от дълго време, Джейкъб. Отдалечавахме се един от друг и сега… това е краят. — каза тя, гласът й беше примесен със смесица на тъга и решителност.
Джейкъб изпита смесица от емоции – вина, съжаление и дълбоко чувство на загуба. Искаше да каже още, да спори, да я убеди да остане, но думите не идваха. Реалността на ситуацията беше ясна и окончателността в гласа на Елизабет не оставяше място за съмнение. Животът, който познаваше, се разплиташе пред очите му.
Джейкъб наблюдаваше Елизабет, докато тя продължаваше да събира нещата си, сърцето му беше тежко от осъзнаването на случващото се.
— Елизабет, моля те, нека поговорим за това. — умоляваше Джейкъб с глас, изпълнен с настойчивост. — Можем да поправим всичко, което не е наред. Знам, че съм правил грешки, но можем да се справим с това, нали?
Елизабет замълча, все още обърната с гръб към него.
— Джейкъб, не става въпрос само за грешките. — каза тя със спокоен, но твърд глас. — Става дума за това как сме били един с друг. Бяхме далеч, живеехме като непознати под един покрив. Не мога да продължа да се преструвам, че всичко е наред.
— Но аз те обичам, Елизабет. Можем да се опитаме да намерим тази искра отново, нали? За доброто на нашето семейство, за Аманда. — умоляваше Джейкъб, гласът му леко трепереше.
Елизабет се обърна към него с лице на тъга.
— Съжалявам, Джейкъб, но не става дума само за опити. Любовта… просто я няма вече. И не можем да я насилим да бъде. По-добре е и за двама ни, и за Аманда, да приемем това и продължим напред.
Джейкъб протегна ръка към нея с ясно отчаяние в очите му.
— Не прави това, Елизабет. Моля те, можем да потърсим помощ, да отидем на консултация, всичко.
Елизабет нежно отмести ръката му.
— Взех решение, Джейкъб. Време е да тръгнем по различни пътища. Това е най-доброто решение за всички нас.
Джейкъб стоеше там, чувствайки се безпомощен, докато Елизабет продължаваше да си опакова багажа. Окончателността на думите й го накара да се олюлее, животът, който познаваше, се изплъзна точно пред очите му.
Джейкъб стоеше в средата на хола и емоциите му кипяха.
— Аманда остава при мен! — заяви той с висок глас от гняв.
Елизабет поклати глава с твърдо изражение.
— Не, Джейкъб. Говорих с Аманда. Тя идва с мен. Иска да живее с майка си. — отговори тя.
В този момент,Аманда излезе от стаята си с очи, изпълнени с несигурност.
— Да, искам да отида с мама. — каза тя тихо, застанала до Елизабет.
Сърцето на Джейкъб се сви при думите на Аманда. Предателството, което почувства, беше огромно.
— Предатели! Всички! — извика той и гласът му отекна из къщата. Той грабна якето си в ярост. — Добре! Върви тогава! Но когато се върна утре в тази къща, не искам да виждам никоя от вас тук!
Думите му бяха остри, прорязваха напрегнатия въздух.
Той изхвърча от къщата, затръшвайки вратата след себе си. Студеният въздух го удари, но с нищо не охлади кипящия му гняв. Единственото, за което можеше да мисли, беше да отмъсти на Питър, човекът, когото обвиняваше, че е съсипал живота му и е разкъсал семейството му. Мислите му бяха мрачни, погълнати от желание за възмездие, нужда да накара Питър да плати за стореното. Идеята за отмъщение го погълна, докато се отдалечаваше, потънал в мъгла от гняв и отчаяние.
Джейкъб влезе в сервиза, място, което беше втори дом за него. Познатите гледки и миризми почти не повдигнаха настроението му. Той забеляза Уили, негов колега и приятел, да работи върху кола.
— Здравей, приятелю! — Уили го поздрави с изненадан поглед. — Чух от Питър, че вече не работиш тук. Вярно ли е? — попита той със загриженост в гласа му.
Джейкъб кимна с тежко сърце.
— Да, вярно е, Уил. — отвърна той, опитвайки се да сдържи емоциите си.
Уили се намръщи и избърса ръцете си в парцал.
— Какво стана, Джейкъб? Защо си тръгваш? — попита той искрено притеснен.
Джейкъб въздъхна, без да иска да задълбава в болезнените подробности.
— Всъщност не искам да говоря за това, приятелю. — каза той, измествайки темата. — Какво прави колата на Питър тук? — попита той, кимвайки към кола с отворен капак.
Уили хвърли поглед към колата.
— О, това. Питър ме помоли да я проверя. Това е просто рутинна проверка, но има някакъв странен шум в двигателя. Все още не мога да разбера какво не е наред. — обясни той.
В ума на Джейкъб започна да се оформя план, шанс да си върне на Питър. Гласът му беше спокоен, но вътрешно кипеше от гняв и болка.
— Позволи ми да погледна колата му. Познавам я добре. И съм ти длъжник, че ме покри вчера. — предложи Джейкъб, успявайки да се усмихне.
Уили изглеждаше облекчен.
— Това би било страхотно, Джейкъб. Благодаря! Тогава ще си взема едно кафе и ще пуша набърз. — каза той, благодарен за помощта.
— Разбира се, приятелю. Направи си почивка. — отговори Джейкъб, а умът му препускаше от мисли за отмъщение.
Джейкъб изчака, докато Уили изчезна от погледа му, след което бързо се премести до колата на Питър. Ръцете му бяха стабилни, но сърцето му биеше. Знаеше, че това, което се канеше да направи, е грешно, но желанието му за отмъщение го заслепи. Пъхвайки се под капака, Джейкъб намери маркуча за подаване на спирачна течност. С бързо движение той го сряза, като се увери, че Питър няма да има спирачки, когато кара колата. Мисълта, че Питър е претърпял инцидент, изпълни Джейкъб с изкривено чувство на задоволство.
След като направи своя ход, Джейкъб се отдръпна от колата, опитвайки се да изглежда небрежен, докато Уили се връщаше 20 минути по-късно.
— Хей, Джейкъб, разбра ли какъв е този звук?“ — попита Уили с любопитство.
Джейкъб се усмихна насила.
— Да, това е нормален звук за този модел. Двигателят на Питър винаги е имал от време на време пращене. Няма за какво да се тревожиш. — излъга той със спокоен глас.
Уили изглеждаше облекчен.
— Благодаря, приятелю. Ти си спасител. Пази се, става ли? — каза той, благодарен за помощта на Джейкъб.
Джейкъб кимна, обличайки якето си.
— Няма проблем. Между другото, кога Питър ще вземе колата си? — попита той, опитвайки се да звучи безгрижно.
Уили погледна часовника си.
— Той се обади по-рано. Каза, че ще дойде след около час, за да я вземе. — отговори той.
Джейкъб напусна гаража, умът му беше вихрушка от емоции. Той се прибра с колата, тежестта на действията му тежеше. След като се прибра, той седна на дивана, пусна телевизора и зачака. Той чакаше новините за Питър, за потвърждение, че планът му е проработил.
Но вместо очакваната новина телефонът му звънна. Беше Уили. Сърцето на Джейкъб се сви, когато отговори, чувство на страх го изпълни. Какво беше станало? Дали планът му се беше объркал? Обаждането от Уили беше неочаквано и Джейкъб се приготви за това, което щеше да чуе.
Хей, приятелю. Слушай, току-що се случи нещо странно. — започна Уили, звучейки колебливо. — Елизабет и Аманда дойдоха до гаража. Елизабет каза, че Питър я е помолил да вземе колата му. Той дори го потвърди по телефона. Те просто си тръгнаха с колата на Питър. Това свързано ли е с причината, поради която беше уволнен? — попита Уили с предпазлив тон.
Сърцето на Джейкъб подскочи.
— Кога тръгнаха с колата?! — извика той в слушалката с надигаща се паника в гласа му.
— Само преди около 15 минути. Защо? Какво става, Джейкъб? — Гласът на Уили сега беше пълен с тревога.
Джейкъб не можеше да говори. Той внезапно прекрати разговора, а умът му препускаше. Той трескаво набра номера на Елизабет, но тя не вдигна. С нарастващо отчаяние той се опита да се обади на Аманда, но и там не получи отговор.
Докато Джейкъб се опитваше да обработи ситуацията, телефонът му иззвъня отново. Този път беше непознат номер. Колебливо отговори.
— Добър ден, г-н Грийнууд. — чу се женски глас от другия край.
Гласът на Джейкъб трепереше.
— Кой е?
— Говорите с медицинска сестра от местната болница. Трябва да ви информирам, че жена ви и дъщеря ви току-що бяха докарани. Претърпели са злополука. И двете са в критично състояние. Лекарите правят всичко възможно. — обясни жената с професионален, но съчувстващ тон.
Джейкъб усети как стаята се завъртя около него. Телефонът се изплъзна от ръцете му и падна на пода. Краката му се подкосиха и той се свлече на колене, а умът му се въртеше от шок и неверие. Реалността на това, което бе направил, и неговите ужасяващи последици го връхлетяха изведнъж. Планът му да нарани Питър се оказа с обратен ефект по най-невъобразимия начин, излагайки живота на съпругата и дъщеря му на опасност. Тежестта на действията му го смаза, когато падна на пода, обзет от вина и страх.
