Собственик на кафене научава за ужасния живот на две момчета, след като домашното му куче го завежда до канализационна решетка. Дали неговите искрени усилия да ги спаси и промени живота им ще имат успех?
Дядото на Карл беше построил кафенето, което притежаваше, в началото на 80-те години от нулата. След това беше предадено на бащата на Карл и след това на Карл. През годините той не само запази заведението, но и традицията да поздравява клиентите с космат приятел.
Затова всяка сутрин, когато Карл пристигаше в кафенето, той завързваше домашния си любимец Джак за стол близо до входната врата, където кучето беше обсипвано с потупвания, целувки и гушкания от клиентите.
Да не говорим, че това беше бизнес стратегия, която привличаше повече клиенти в кафенето. Кой не обича космат спътник, когато е на пазар за любимите си лакомства и кафе!
Конкретният обяд не беше по-различен. Карл завърза Джак за един стол, обърна табелата на входа на кафенето „отворено“ и завърза престилката около кръста си. Когато клиентите пристигнаха, те поздравиха Джак, като го потупаха по главата и разтърсиха лапите му. Но Джак се взираше в решетката на канализацията, вместо да общува с посетителите…
— Добре ли си, Джак? — извика Карл на кучето, докато опаковаше прясно изпечен хляб за клиент. За първи път Джак не отговори на Карл и продължи да гледа навън.
— Хей, момче, какво има? — попита Карл кучето, когато клиентът си тръгна. Но преди да получи отговор, пристигнаха още клиенти и Карл беше зает.
През следващите два дни Карл забеляза, че Джак винаги спира до канализацията близо до кафенето и наднича през решетката. Той го отхвърли като нещо маловажно до следващия ден.
Карл дръпна каишката на Джак, но кучето отказа да помръдне. Той продължи да се дърпа към решетката на канализацията, сякаш вътре имаше нещо, което отчаяно искаше.
— закъсняваме за работа! — каза Джак яростно. — Ще те оставя тук, ако не дойдеш с мен!
Въпреки предупреждението на Карл, Джак отказа да помръдне.
— Добре! Просто стой тук! — Карл се отказа и се отдалечи, хвърляйки каишката на Джак на земята. Но кучето го последва и започна да го тегли към канализацията.
— Остави ме на мира, Джак! — измърмори Карл, докато дръпна ризата си от хватката на кучето. — Закъснявам! Ако го направиш…
Точно тогава силен глас разсея Карл.
— Помощ, моля!
— Чакай малко, какво беше това?
— Помогнете!
Този път около Карл отекна различен глас и тогава той осъзна откъде идва шумът. Той се втурна към канализацията и долепи ухо до решетката.
— Има ли някой вътре? Казвам се Карл и моля, уведомете ме, ако имате нужда от помощ! — извика той.
В отговор Карл чу два писъка в унисон, молещи за помощ и беше ясно, че принадлежат на две деца. Това, което го плашеше, беше затихващата честота на детските гласове, сякаш щяха да рухнат всеки момент.
Карл се паникьоса.
— Момчета, дръжте се, става ли? Викам някого за помощ! — извика той през решетката на канализацията, докато изваждаше телефона си с треперещи ръце.
— Моля, моля, помогнете ни! — извика един от гласовете за последен път, след което всичко утихна.
Карл бързо набра 911 и минути след това пожарникари в предпазни костюми влизаха в канализацията. Представете си шока на Карл, когато пожарникарите спасиха не едно, а две момчета в безсъзнание, изкъпани в гнила вода, водорасли и отпадъци от канализацията.
След това децата бяха транспортирани до болницата от парамедици. И дни по-късно Карл щеше да разбере за ужасяващия им живот.
— Открихме признаци на вредни газове в белите им дробове и те са в кома. Трябва да изчакаме, докато дойдат в съзнание — казаха му лекарите.
Карл не знаеше какво да прави. Той чакаш в болницата с децата, тъй като не знаеше към кого да се обърне. Децата нямаха нищо по себе си. Нямаха телефон, пари и нищо, което да показва кои са. Как са попаднали в опасната канализация?
От този ден нататък Карл посещаваше децата всеки ден след работа, оставяйки Джак при съсед. Един прекрасен ден двете деца дойдоха в съзнание и за щастие тогава Карл беше в болницата. Искаше да се обади на полицията, но първо искаше да се срещне с децата.
— Как въобще влязохте в канализацията? — попита той двете момчета, лежащи на съседни легла в болницата. Казаха, че се казват Тим и Хари и са братя, като Тим е по-малкият.
— Ние… Заседнахме вътре, докато спасявахме коте — призна Тим. — Благодарим ви, че ни помогнахте…
— Намерихте ли и котката? — попита Хари рязко, гледайки Карл, след което завъртя очи и погледна настрани. — Добре, ако не сте, просто ще я намеря сам!
— Е, момчета — каза Карл. — Не намерих котето или някой друг освен вас двамата и трябва да ми дадете телефонните номера на родителите си, за да мога да им се обадя, става ли?
— Не е нужно да правиш това! — каза Хари на Карл. — Можем да се приберем сами! Татко винаги е зает! А мама… тя не е с нас!
— Зает? Хей, приятелю, чуй ме. Никой родител не е толкова зает, че да не се интересува от децата си, нали? Ако са, те не са родители.
Очите на Тим се напълниха със сълзи.
— Болницата ще иска пари от теб, Карл — добави той. — Татко няма да плати парите и ще ни остави тук. Или ще изчезне, така че да не трябва да плаща. Нямаме пари.
— Млъкни, Тим! Нямаме нужда от чужда помощ! — каза Хари. — Нямаме нужда от помощта ти, Карл!
— Уау, уау, вие, момчета, няма нужда да се тревожите за това, става ли? Аз ще се погрижа за сметките. Утре се прибираме. Ще ви заведа вкъщи. Става ли? — каза Карл.
— Както казах, нямаме нужда от вашата помощ! — изръмжа Хари. — Тим е слаб, така че не мисли два пъти, преди да поиска помощ! Аз не съм слаб като него и мога да се грижа за него и за себе си.
— Е, приятелю — каза Карл. — Завеждам ви у дома, момчета, защото като отговорен възрастен не мога да ви оставя сами. Или се обадете на баща си, или ми позволите да ви заведа двамата и…
— Трябва ми телефон — прекъсна Хари Карл. — Просто ще му се обадя!
Карл въздъхна и извади телефона от джоба си.
— Ето.
Хари набра баща си Дейвид няколко пъти, но всички обаждания останаха без отговор.
— Той ще се обади! Нямаме нужда от теб! — каза Хари на Карл, но Дейвид не му се обади. Така че на следващия ден Карл закара момчетата до дома им.
Карл обаче никога не си беше представял какво го очаква. Когато пристигна в дома на момчетата, той беше изненадан да види ужасните условия, в които живееха. Къщата им беше стара и депресираща и изглеждаше, че никой не е живял там от дълго време.
Масата беше отрупана с мръсни съдове, а кофата за боклук преливаше. В хладилника нямаше храна, а остарели кутии от пица бяха разхвърляни около дивана.
— Добре, трябва да знам какво се случва тук! — попита Карл. — Къде е баща ви?
Хари отмести поглед от Карл и започна да чисти дивана.
— Хари… — каза Тим. — Трябва ли да кажем всичко на Карл?
— Млъкни, Тим! — изсъска Хари. — Не е нужно да знаеш къде е татко, Карл! Просто се разкарай!
— И да ви оставя сами тук? Какво става, Хари? Къде, по дяволите, е баща ти? — Този път Карл повиши глас и Тим потръпна. —
— Татко не…
— Тим! — Хари изпищя. — Казах млъкни!
Карл изпусна въздишка.
— Добре, ако не искаш да ми кажеш, всичко е наред. Сигурен съм, че полицаите биха били любопитни да научат как две малки деца оцеляват сами в мръсна къща без възрастни!
След това Карл извади телефона си и започна да набира 911.
— Спри! — Хари изпищя и Карл забеляза сълзи в очите на момчето.
— Защо? Нямаше да ми кажеш нищо, нали? — попита Карл, притиснал телефона до ухото си.
— Моля те, Карл, спри! — извика Хари, докато горещи сълзи се търкаляха по бузите му. — Моля те! Те ще отведат Тим! Спри!
— Какво? — Карл свали телефона от ухото си и се втренчи в момчето, объркано.
— Ще го изпратят при ново семейство и той ще бъде сам. Не прави това, моля те! — каза Хари. Момчето избухна в сълзи и Карл трябваше да го утеши.
— Хей, Хари, трябва да ми кажеш какво става. Виж, всичко, което искам да направя, е да ти помогна. Ако ми кажеш какво не е наред, ще намерим решение и ти и Тим ще сте добре.
Когато Карл утеши Хари и му каза, че искрено иска да му помогне, малкото дете започна да описва колко ужасен е бил животът им, откакто са загубили майка си от рак. Хари призна, че майка им е починала поради липса на подходящо лечение.
След смъртта на майка им баща им Дейвид се променил напълно. Не му пукало за тях и не работел. Той изчезвал с дни и се връщал у дома в ранните часове сутрин. Момчетата се страхували от него и никога нищо не му казвали, дори да имат нужда от нещо.
Хари и Тим дори не са ходили на училище. След като майка им починала, баща им спрял да плаща за обучението им. Хари знаел, че ако някой каже на полицията как са живели, социалните служби ще ги настанят в приемни семейства и в крайна сметка ще се разделят. Това беше нещо, което той не искаше, тъй като не искаше да загуби Тим.
Така че, за да защити по-малкия си брат, Хари се колебаеше да каже на някого за това как живеят. Малко преди Карл да ги намери, те тичали зад коте, което осиновили, след като го намерили изоставено на улицата. За съжаление, канализацията не била покрита и те били хванати в капан, след като се спуснали в нея, за да спасят котето.
Карл беше шокиран, че две малки деца, и двете под 10 години, живеят толкова ужасен живот. Трябвало да направи нещо, за да им помогне!
Така че първото нещо, което направил, било да почисти къщата им. Той изхвърлил боклука, почистил кухнята и всекидневната и поръчал пица и напитки за двете момчета. Онзи ден не отворил кафенето си, знаейки, че ще загуби пари, но нищо не беше по-важно за него от това да помогне на тези деца.
След като приключиха с почистването, Карл и момчетата вечеряха заедно, когато чуха входната врата да се отваря. Всички скочиха на крака, когато забелязаха Дейвид. Беше си вкъщи и беше бесен на Карл.
— Кой, по дяволите, си ти? Какво става тук? — попита той, като погледна момчетата си. Тим и Хари се изплашиха и се скриха зад Карл.
— Не се вълнувай много, Дейвид! Просто помагах на децата! — каза Карл и пристъпи напред към него.
— И какво те кара да мислиш, че можеш да влизаш в къщата ми и да правиш каквото си искаш? Вън!
— Какво?
— Казах, Махай се! Искаш ли да извикам полиция? Остави ме да го направя! Писна ми да се грижа за тези чудовища! И каква е работата с превръзките на главите ви, ъ? Отново ли се наранихте?
— Спри! — изкрещя Карл. — Не се обаждай на никого! Децата ти се опитваха да спасят котка и паднаха в канализацията! Къде беше през цялото това време? Не беше до децата си, когато имаха нужда от теб! Така че, ако се обадиш в полицията , Дейвид, ще бъдеш обвинен в пренебрегване и малтретиране на деца!
Дейвид въздъхна.
— Така да бъде! — каза той, набирайки няколко цифри на телефона си, но докато продължаваше, избухна в сълзи.
— Най-малкото ще имат по-добър живот! Аз съм изтощен и заслужавам да гния в ада. Дори не съм добър баща! Бях ужасен съпруг и съм ужасен човек! Загубих предишната си работа и не успях да си намеря нова.
Карл беше изненадан, когато Дейвид отпусна рамене и започна да ридае като дете. След това започна да обяснява колко е бил измъчван, откакто е загубил жена си, и Карл се почувства ужасно за мъжа.
Тъй като Дейвид бил покрусен от загубата на жена си, той не можел да се накара да излезе и да работи. Понякога пиел, за да забрави проблемите си, но това само ги влошавало. Той не можел да се грижи за децата си както преди, и презирал себе си, че е лош баща.
— Защо не помоли някого за помощ? — попита Карл.
— Какво ще си помислят за мен? Аз съм мъж и не мога да моля за помощ!
— Няма начин, човече! Това е стереотип, Дейвид — Карл нежно потупа Дейвид по рамото. — Да се свържеш с някого не означава, че си слаб. В действителност това е знак, че вярваш, че си достатъчно силен, за да изразиш мислите си и да поискаш помощ. Всички имаме нужда от рамо, на което да поплачем в трудни моменти. Хей, какво ще кажеш да ти помогна?
— Но защо? – попита разплакан Дейвид. — Ти си просто непознат!
Карл се усмихна.
— Развесели се, човече! В света няма непознати! Всички имаме нужда един от друг. Твоите момчета имат нужда от теб. Трябва да се събереш заради тях.
И Карл изпълни обещанието си. Той помогна на Дейвид да си върне достойния живот, който беше изгубил, като му помогна да си намери стабилна работа и го запозна с приятел терапевт.
След няколко месеца Дейвид се върна при Карл с Тим и Хари и котето, което бяха изгубили. Докато Джак не можеше да спре да преследва котето, Дейвид благодари на Карл, че е преобърнал живота на него и на момчетата му.
Какво можем да научим от тази история?
- Никой на този свят не е непознат; ние всички се нуждаем един от друг. Помощта на Карл позволи на Дейвид да възвърне живота си и да стане по-добър баща.
- Щетите, нанесени на дете, никога не могат да бъдат поправени, така че ако видите дете в опасност, моля, помогнете му. Благодарение на помощта на Карл, Хари и Тим бяха спасени от нещастен живот.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
