Бен открива сух кладенец в гората зад къщата на дядо си и попада в капана му, докато спасява кученце. Проблемите му само се задълбочават, когато открива скрит тунел и стига до бункера с тайните на дядо си.
Бен седеше на задната седалка на семейната кола и гледаше през прозореца, разстроен, че трябва да се премести в къщата на дядо.
“Ще ти хареса новото училище, шампионе” – каза татко, като погледна отражението на Бен в огледалото за обратно виждане. “Ще намериш нови приятели там за нула време.”
“Това не е същото, татко”, въздъхна Бен. “Вкъщи Томи, Джейк и аз… имахме едно място, където копаехме. Търсехме съкровища. Никога не завършихме разкопките си и сега ги оставям след себе си”.
“Знам, че е трудно, скъпи, но ще се справиш.” Мама се протегна назад и постави успокояваща ръка на коляното на Бен.
“Чувала съм, че този град има много катакомби и тунели под него. Какво ще кажете да отидем на обиколка заедно?” Татко предложи.
Бен кимна. Но знаеше, че нищо няма да е забавно без приятелите му.
Скоро колата спря и те се озоваха в старата къща на дядо.
“Е, тя се нуждае от някои поправки, нали?” Мама каза, като оглеждаше къщата. “Но нека погледнем откъм светлата страна: поне вече няма да се налага да плащаме наем, а и е три пъти по-голяма от стария ни дом.”
“Не ми харесва” – изпъшка Бен.
“Дай му малко време, шампионе” – добави татко. “Ще се почувствам като у дома си, щом го почистя.”
“Защо не си поиграеш в градината, Бен?” Мама отвори багажника и извади няколко кашона. “Да изследваш малко?”
Бен сви рамене и грабна раницата си. Стигайки до задната част на къщата, Бен се загледа в тъмна, дълбока гора. Тя изглеждаше достатъчно плашеща, за да реши да не я изследва. Но когато Бен се обърна, за да си тръгне, го спря слаб хленчещ звук.
Бен се обърна и застана с лице към гората. Шумът идваше откъм гората. Несъмнено това беше плач на кученце. Сърцето на Бен се разтуптя за бедното животно и той влезе в гората. Колкото по-дълбоко навлизаше в гората, толкова по-силен ставаше плачът на кученцето.
Докато се промъкваше през храсталака, той се натъкна на поляна, на която стоеше стар, изоставен кладенец. Той бил изграден от големи, изветрели камъни, наполовина покрити с мъхове и лиани.
От кладенеца отекнаха викове и когато Бен надникна вътре, видя на дъното заклещено малко кученце. Кладенецът не беше особено дълбок, но достатъчно дълбок, за да може малкото кученце да не може да се изкачи само.
“Не се притеснявай, аз ще ти помогна!” Бен казал на кученцето и легнал по корем, като протегнал ръка. Но пръстите му успяха да докоснат само върха на носа на кученцето. Само ако можеше да достигне малко повече!
В отчаяния си опит да спаси кученцето Бен изгубил равновесие и паднал в кладенеца. Той нямаше представа какво се е случило през следващите няколко минути, защото беше в безсъзнание. Когато се събуди, кученцето ближеше лицето му.
Бен се огледа наоколо. Кладенецът бил твърде дълбок, за да може да се изкачи сам. И това не беше обикновен кладенец. Бен забелязал, че в една от стените има вход за тунел.
Бен си спомни какво беше споменал татко за катакомбите. Любопитството му се разпали и той извади телефона си от раницата. Включил фенерчето му и започнал да проучва накъде води тунелът. Кученцето го последва.
Бен забеляза, че по стените на тунела има надраскани надписи – нещо от древни времена. Това му се стори очарователно. После, след като измина още 15-20 метра, се озова пред дървена врата.
Кученцето, което Бен нарече Бъди, хленчеше до него.
“Не се притеснявай, Бъди”, каза той. “Имам го.”
Като направи крачка назад, Бен стъпи здраво на стената и хвана здраво дръжката на вратата. Усещаше как вратата започва да поддава малко по малко, докато се опитваше да я издърпа.
Изведнъж усети как един камък се измества под крака му. Стената до вратата започна да се срутва, разпръсквайки дъжд от камъни и прах наоколо. Бен успя да хване Бъди и скочи настрани, като едва избегна каскадните отломки.
Когато прахът се уталожи и той погледна нагоре, Бен разбра, че е в беда: Тунелът, през който беше минал, беше блокиран.
“Мамо! Татко! Чува ли ме някой? Помощ!” Бен започна да драпа към купчината пръст и камъни. Но това беше безсмислено. Никога нямаше да успее да направи дупка, достатъчно голяма, за да изпълзи навън.
Бързо извади телефона си, но нямаше сигнал. Седнал с гръб към хладния камък, Бен се чудеше какво да прави сега и забеляза, че дървената врата е леко открехната. Може би вратата водеше към друг изход, а може би някой живееше в тези катакомби и можеше да му помогне? В Бен се разпали надежда.
Подземното помещение зад вратата беше застлано с рафтове. Приличаше на бункер. Докато Бен оглеждаше пространството, телефонът му изпищя с известие: “Остават 10 % от батерията”. Бен изпадна в паника. Ако телефонът му се изтощи, щеше да потъне в пълна тъмнина.
Бързо претърси рафтовете, но не откри там нищо полезно. Въпреки това, докато преглеждаше единствения шкаф в стаята, пръстите му се допряха до малка кутийка със запалки. А до нея имаше стара газова лампа.
Лампата светна, щом батерията на телефона му се изтощи. “Поне имаме светлина, Бъди”, каза Бен на кученцето и въздъхна. В раницата си имаше само една ябълка и малко вода.
“Не се притеснявай, Бъди. Ще споделя храната си с теб”, каза той на кученцето. “Сигурен съм, че мама и татко ще ни намерят.”
Тъй като нямаше какво да прави и разполагаше с много време, Бен реши да проучи бункера допълнително. На рафтовете открива няколко винтидж предмета, които предизвикват интереса му. Изведнъж ръцете му попадат на стар тефтер.
Бен го отворил, достатъчно внимателен, за да не повреди крехките му страници, и забелязал инициала “J.T.” на първата страница. Това бяха инициалите на дядо.
“Мисля, че открихме нещо интересно, Бъди – каза Бен на кученцето, което размахваше опашка до него. Грабвайки едно одеяло, Бен си направи импровизирано легло и седна, а Бъди беше до него, и започна да чете тетрадката.
13 май 1945 г.
Първият ден, в който ме заловиха и ме хвърлиха в този лагер, ми се стори като лош сън. Студените стоманени огради, потискащите наблюдателни кули и постоянният поглед на пазачите… Презирах ги. Това беше денят, в който успях да открадна една лъжица по време на обяд, която смятах, че може да ме отведе на свобода.
Всяка нощ, когато пазачите и другите мъже спяха, аз бях буден и ровех с лъжицата под леглото си. Не беше много, но беше всичко, което имах, и трябваше да го използвам по най-добрия начин.
През деня обикалях мрачните периметри на лагера, като се преструвах, че се грея на оскъдната слънчева светлина, но изучавах всеки детайл на нашия затвор. Надзирателите, техните порядки, слабите места в оградите… Дойде зимата и земята се втвърди. Но аз не загубих надежда.
Докато копаех, мечтаех за света навън, опитвайки се да си припомня всеки скъп спомен за дома. Ръцете ми, вече загрубели и белязани от труда, който ни налагаха похитителите, често кървяха. Но с всеки изкопан сантиметър надеждата ми нарастваше десетократно.
И една нощ дойде моментът, който чаках. Тунелът беше готов. Деветте месеца на постоянни усилия вече бяха успешни. Към мен се бяха присъединили няколко мъже. Излязохме, задъхани от хладния нощен въздух, отвъд потискащите бариери на лагера.
Но свободата не беше лесна. Светът извън лагера беше огромна територия, изпълнена със собствени опасности. Избягвайки вражеските патрули, се придвижвах от гора в гора, криейки се през деня и пътувайки през нощта. Храната беше оскъдна. Много пъти оцелявах само с плодове и дребни животни, които можех да хвана.
Когато най-накрая се прибрах у дома след два дълги месеца, моето село не беше такова, каквото го помнех. Сега по улиците патрулираха вражески войници, които хвърляха сенки на ужас, където и да отидеха. В нощта, когато се промъкнах обратно в къщата си, срещнах жена си. Тя се разплака, мислейки, че ме е загубила завинаги.
Близо до края на имота ми изкопахме бункер. Беше груб, но безопасен. Скрит под пластове пръст, той беше моето убежище. Тук, на слабата светлина на свещите, пишех. Пишех за лагера, за тунела и за вкуса на свободата, макар и мимолетен. Винаги помнете: дори в най-мрачните моменти никога не губете надежда.
Бен е трогнат от смелостта на дядо си. С притискащата го умора той решава да задреме на импровизираното легло.
Бен усещаше, че денят се е превърнал в нощ. Той се помоли на Бог, докато затваряше очи, припомняйки си как майка му винаги му е казвала да не губи надежда в трудни моменти, и заспа.
Отваряйки очи, Бен се сблъсква с пълен мрак. Лампата беше на една ръка разстояние от него, така че той я запали. Къркорещият му стомах му напомни, че е гладен. Затова той взе малкия нож от раницата си и разряза ябълката, като сподели парче с Бъди. Бен все още беше в бункера.
С помощта на ножа той надраска името си и бележка на стената, в която описваше как е заседнал. До вечерта ябълката беше изчерпана, както и водата. Измина още един ден, а той не намери никаква помощ. Бен задряма и тази нощ. Но когато се събуди на следващия ден, той знаеше, че не може да чака помощ.
Беше уморен, гладен, слаб. Но щеше да намери начин. Опаковал всички необходими вещи, като газовите лампи, кибритите и ножа, и започнал да върви през катакомбите в неизвестна посока. Бъди остана зад него.
След всеки около 15 метра Бен жадно отбелязваше маркировка върху стената на пещерата – тя щеше да му е от полза, ако се изгубеше. Въпреки това, докато навлизаше все по-дълбоко в катакомбите, не можеше да не забележи как проходите започват да се стесняват около него.
Скоро той падна на ръце и колене, постави раницата и газовата лампа и започна да се придвижва напред, като буташе раницата и лампата пред себе си.
След като пълзял около 10 минути, ръцете му се натъкнали на струпване на големи камъни и набита земя, които препречвали пътя им. Използвайки изработените опори и мобилизирайки цялата си сила, той се напъна срещу скалната маса. Мускулите го боляха и протестираха, но бавно упоритата преграда започна да се размества.
Но преди Бен да намери безопасност, той се хвърли напред в неизвестното, като се отблъсна от твърдата земя и скалите. После усети остър удар в главата си и всичко стана черно.
Нещо влажно – близането на Бъди – го събуди. Пренебрегвайки мъчителната болка в крака си, Бен посегна към газовата лампа, която беше паднала заедно с него, и я запали. Сърцето му се сви, когато забеляза огромната скала, която притискаше крака му към земята.
В този момент той се предаде. Разплака се за пръв път от три дни насам. Осъзна кръвта под гигантската скала – неговата кръв. Отново изгубил съзнание. Този път, когато се събудил, дишането му било учестено. Беше гладен. Когато видя Бъди, той видя храна. Сега знаеше как се е чувствал дядо.
Бен грабна ножа си. Вдигна го, но когато Бъди облиза лицето му, в очите му се появиха сълзи. Не, не можеше да убие приятеля си, който беше останал до него.
“Това е краят” – помисли си Бен и се остави отново да заспи дълбоко. Беше отслабнал и обилно кървеше. Беше загубил битката, помисли си той.
Но Бен бавно отвори очи, когато звукът от писукащи машини стана по-ясен. Чу, че някой вика лекар, и скоро в стаята му се втурнаха хора.
Когато очите му се приспособиха към обстановката, той видя мама и татко.
“О, миличък” – прегърнаха го мама и татко. Той не беше мъртъв. Беше в болницата.
“Но как… как ме намерихте?” – това беше загадка за него.
Оказало се, че родителите му се натъкнали на кладенеца и намерили на дъното му лопатата, която сигурно е паднала от раницата му. Те се обадили на полицията и на спасителите. Работниците открили тунела, катакомбите и блокирания проход. След това срещнали Бъди, чийто лай ги отвел при Бен.
Бен бил в инвалидна количка заради счупения си крак. Но той си беше у дома и Бъди беше там, за да го посрещне. Кучето се нахвърли върху него, обсипвайки го със слюнчените си целувки. Бен не можеше да повярва.
“Бъди вече е семейство” – каза мама.
“Наистина?” Бен попита. “Значи можем ли да го задържим?
“Изглежда, че си намери нов приятел”, каза татко.
Бен прегърна Бъди. Татко беше прав. Бъди беше първият му и най-верният приятел в новия град.
