Млад мъж обещава на самотна възрастна дама, която е срещнал в дома за възрастни хора, където той е доброволец, че ще й помогне да прекара последните си оставащи години в собствения си дом.
Приятелите на Саймън Лиланд не можеха да разберат защо той е доброволец в местния старчески дом.
— Човече! — извика приятелят му Даръл. — Тези старци и начина, по който миришат? Настръхвам!
Саймън поклати глава.
— Не знаеш за какво говориш. В дома има невероятни хора – и те имат невероятни истории за разказване. — За Саймън, който беше отгледан в приемна грижа и нямаше баба и дядо, да бъде с обитателите беше като да има семейство.
Саймън вече беше решил какъв ще бъде – гериатрична медицинска сестра. Беше завършил гимназия и щеше да започне колеж през есента, но междувременно работеше в местен супермаркет.
Спестяваше колкото можеше пари и през уикендите беше там за хората от старческия дом Restful Haven. Любимият му обитател беше Дейдре Томас, жизнена 78-годишна жена.
Дейдре беше в дома само от шест месеца и се беше преместила, след като паднала и си счупила бедрото. Лекарите бяха наредили пълна почивка на легло и нейната мобилност сега беше сериозно компрометирана.
— Искам да се прибера, Саймън! — извика тя. — Не искам да умра в чуждо легло, което дори не ми принадлежи!
— Говорили ли сте със сина си за това? — нежно попита Саймън.
Дейдре поклати глава.
— Той казва, че не мога да бъда сама и не мога да си позволя болногледач на пълен работен ден. А той и съпругата му ясно дадоха да се разбере, че няма да ме приемат… — въздъхна тя. — Не виждам изход.
Саймън видя как една сълза се стича по бузата на Дейдре.
— Вижте, — каза той. — може би мога да помогна. Работя от 10:00 сутринта до 18:00 часа вечерта в супермаркета, но мога да идвам у вас в 7:30, да ви будя и да ви давам закуска. Мога да ви оставя обяд и ще бъда там до 6:30, за да ви приготвя вечерята, да ви помогна да се изкъпете… каквото имате нужда.
— Би ли направил това? — попита Дейдре с надежда в очите. — Наистина ли? Мога да платя, не много, но…
— Плащате колкото можете. — каза Саймън с усмивка. — Вашите хранителни стоки и моят бензин, става ли?
И така Дейдре се премести обратно в прекрасната си стара къща, където беше заобиколена от спомените си за по-щастливи дни. Здравето й започна да се подобрява драстично и физиотерапевтът беше зашеметен от нейния напредък.
— Всичко е благодарение на теб, Саймън. — извика Дейдре, обикаляйки розовата градина, подпирайки се на бастуна си. — Ти си моят чудотворец.
Един следобед Саймън пристигна в къщата на Дейдре, след като смяната му в супермаркета приключи, за да намери къщата празна и тиха. Притеснен, той тичаше от стая в стая, но от Дейдре нямаше и следа.
В спалнята й той намери плик на леглото, адресиран до него.
„Скъпи Саймън, моля те, не се тревожи. Аз съм напълно добре и в безопасност с моята внучка Фран. Синът ми и майката на Фран се разведоха преди 10 години и загубихме връзка.
Тя се свърза с мен преди две седмици и признавам, че го пазих в тайна, защото исках да те изненадам. Фран вече е омъжена и съпругът й притежава лозе в долината Напа и тя иска да живея с нея! Имам правнуци!”
“Ще ми липсваш толкова много, Саймън, и искам да знаеш, че ми беше като внук. Обичам те с цялото си сърце. Дейдре.
P.S. Ето адреса на Фран и имаш моя телефонен номер, така че, моля те, поддържай връзка.“
В плика имаше дебел сгънат документ и когато Саймън го отвори, той видя, че това беше документът за къщата, която беше на негово име! Саймън огледа голямата къща и се усмихна.
Точно тогава телефонът му звънна.
— Саймън! — извика женски глас. — Планът ни проработи! Още веднъж благодаря, че ме намери и ми каза, че имам баба. Щастлива съм да знам, че имам поне един роднина. Помогна на двама души да си намерят семейство.
— Съжаляваме, че трябваше да тръгнем, но закъсняхме за самолета, но те каним да ни посетиш.
Саймън се усмихна.
— Всичко е наред, Фран! — каза той. — Ти си това, от което Дейдре наистина има нужда: семейство. Тази къща, която тя обича, е изпълнена със стари спомени, но тя трябва да създаде нови.
Саймън често се обаждаше на Дейдре, но когато тя го питаше какво прави, той винаги отговаряше уклончиво. Тогава един ден, около шест месеца след като тя замина за Калифорния, Саймън покани Дейдре и внучката й на гости.
Когато двете жени пристигнаха в старата къща на Дейдре, едва повярваха на очите си! Старата къща беше прясно боядисана и градините бяха красиво поддържани. Имаше няколко стари хора, които се разхождаха в градината и влизаха и излизаха от вратата.
Саймън беше там, за да поздрави двете жени и веднага отведе Дейдре до старата й стая.
— Това е единствената стая в къщата, която не съм пипал. — каза Саймън. — Това е твоята стая сега и завинаги.
— Останалата част от къщата е за хора като теб, които са твърде активни, за да бъдат в старчески дом, но не могат да живеят сами. Ти направи много хора щастливи, Дейдре, особено мен! Вече сбъднах мечтата си!
Дейдре силно прегърна Саймън.
— Ти си този, който ме спаси, Саймън. Знам, че животът ще ти донесе страхотни награди!
