Боби открива, че неговата съседка, г-жа Килинджър, се нуждае от инвалидна количка, за да се придвижва, но няма пари за нея, затова решава да пусне обяви из квартала за търсене на работа. За щастие съседите му помагат, но това не е достатъчно и изведнъж се случва нещо забележително.
— Защо носим хранителни стоки за г-жа Килинджър? — попита Боби майка си Ана, докато се връщаха от супермаркета с няколко допълнителни торби за възрастната си съседка. Той обичаше да помага на майка си с тези задачи, но те никога не бяха купували нищо за съседите, така че той реши да попита, когато се приближиха до нейната къща.
Боби видя, че предният двор на къщата на г-жа Килинджър е обрасъл с трева и пощенската кутия е пълна. Той разбра, че майка му е права и че по-възрастната жена има нужда от помощ.
— Скъпи, г-жа Килинджър сега има проблеми с ходенето, затова предложих да й донеса някои неща от пазара. — обясни Ана, докато се изкачваха по дървените стъпала към къщата на г-жа Килинджър и звъннаха на вратата.
— О, но тя може да вземе инвалидна количка и да се движи. — коментира момчето, сякаш това е най-простото решение на света. Няколко деца в неговото училище използваха инвалидни колички и изглеждаше, че живеят нормално.
— Не е толкова лесно да се адаптираш към инвалидна количка на по-зряла възраст, скъпи. Освен това г-жа Килинджър няма пари да си купи такава в момента. Те са скъпи. — обясни Ана, а Боби сви устни замислено.
Г-жа Килинджър отвори вратата, усмихна се и ги покани на кафе и бисквити. Боби забеляза колко бавно се движи тя и в ума му се оформи идея. Той разказа всичко на по-възрастната жена и майка си и те му се ухилиха снизходително. Никой от двете не мислеше, че Боби ще го направи.
Ето защо Ана беше изненадана на следващия ден, когато Боби направи няколко реклами.
— Мамо, можеш ли да добавиш телефонния си номер тук, за да могат хората да ми се обаждат по работа?
— О, скъпи. Това е много сладко. Но не знам дали ще бъде достатъчно, за да събереш парите, от които се нуждае. — обясни Ана. Тя обичаше това, че синът й има толкова голямо сърце, но не искаше той да бъде разочарован, ако никой не се обади или не може да събере парите.
— Е, поне мога да кажа, че съм се опитал да помогна. — изчурулика Боби с блестящата си усмивка и нетърпеливи очи. Ана кимна и добави телефонния си номер към рекламите. Тя също така провери правописа му, за да се увери, че другите разбират какво предлага.
В рекламата си Боби предлагаше своите „услуги“, които включваха помощ при пазаруване, косене на тревни площи, правене на компания и разходка на кучета. Освен това беше оставил съседите да преценят цената на услугите, което накара Ана да се усмихне. Той искрено просто искаше да помогне.
— Хайде да ги залепим! — развесели се той, хвана майка си за ръката и излезе навън.
Ана му помогна да разлепи рекламите из квартала, който беше крайградски район на Юта. Хората бяха доста мили, но тя не знаеше дали някой ще приеме предложението на Боби.
Когато приключиха и се върнаха у дома, Ана започна да получава обаждания от нейни приятели, които питаха за рекламите. Тя им обясни всичко, включително, че г-жа Килинджър се нуждае от нова инвалидна количка и затова Боби искаше да направи това.
За щастие много хора започнаха да наемат Боби, който беше доволен. Той разхождаше кучето на г-н Котън всеки следобед след училище, косеше двора на г-жа Гилис и й помагаше да засади нови цветя, а г-н Франсис го нае да му носи покупките. Той също така помогна на г-жа Килинджър със задачите, от които се нуждаеше, но за нея беше безплатно.
Боби беше в приповдигнато настроение, но след две седмици работа дори не беше близо до целта. Ана му беше помогнала да потърси инвалидна количка, която струваше почти 500 долара.
— Мамо, какво друго мога да направя?
— Скъпи, печеленето на пари е трудно. Ето защо баща ти винаги го няма. Но аз съм толкова горда с теб. Ще се обадя на някои хора и ще видя дали имат нужда от услугите ти. Аз също ще дам своя принос. — Анна се опита да го утеши и вдигна телефона си. — О, но върви. Трябва да разходиш кучето на мистър Котън.
— А, вярно! — Боби бързо скочи, облече якето си и отвори входната врата. Но Ана се обърна към него, когато вратата не се затвори. Боби стоеше, гледаше в пода и изведнъж се наведе.
— Боби, какво има? Пакет ли получихме? — попита Ана, приближавайки се загрижено до него.
— Мамо! Това е плик с пари! О, Господи! Мисля, че това може да е достатъчно за инвалидната количка! — възкликна Боби с широко отворена уста и светнали от наслада очи. Той даде плика на Ана, която беше намръщена.
— Е, повече от достатъчно е, Боби, но… — поколеба се тя и обърна плика, за да провери за обратен адрес или някаква следа. Там нямаше нищо. — Не мисля, че можем да го задържим. Не знаем кой го е оставил там.
— Трябва да е съсед! Някой също иска да помогне! — настоя малкото момче и кимна към майка си. Но Ана поклати глава и Боби изведнъж вдигна пръст като анимационен герой с идея. — Да проверим камерата!
Ана се усмихна на сина си, защото беше толкова умен. Това беше най-лесното решение, така че тя грабна телефона си и отвори приложението със записа на камерата на вратат. Тя провери за някакво движение, откакто се прибраха вкъщи през последните няколко часа.
Беше г-н Финеган. Нов съсед, който живееше отсреща, и с когото хората все още не се бяха запознали официално. Пусна плика на пода и се върна в къщата си. Анна трябваше да знае защо, така че тя сграбчи ръката на Боби и те тръгнаха заедно. Най-малкото трябваше да му благодарят за такъв щедър подарък.
Г-н Финеган беше огорчен, че са го уловили на камера, тъй като не искаше да получи похвала или признание за опита си да помогне. Но Ана все пак искаше да му благодари.
— Направили сте нещо за напълно непознат. Защо? — попита Анна, усмихвайки се на съседа си. Боби се усмихваше, застанал точно до нея.
— Е, вашият малък син работи, за да събере тези пари сам. Защо помагаме на нуждаещите се? Това е от доброта. Предполагам, че искаме да видим един по-добър свят. — обясни г-н Финеган, свивайки рамене. — И добре, реших, че това ще бъде чудесен начин да разчупя леда със съседите, които не съм срещал. Съпругата ми и аз не сме от най-социалните хора и реших, че е добра идея.
Ана се усмихна на г-н Финеган и покани него и съпругата му на вечеря същата вечер. Тя покани и г-жа Килинджър, за да могат всички да се срещнат. Няколко дни по-късно те подариха на възрастната си съседка инвалидна количка и я разплакаха с добрината.
Оттогава Боби разбра, че да даваш и да правиш добро за другите е по-добре от получаването на каквото и да било. Той също така разбираше стойността на упоритата работа и колко трудно е да се печелят пари, така че никога не приемаше нищо, което имаше за даденост.
Какво можем да научим от тази история?
- Добротата е заразна и може да доведе до страхотни приятелства. Добротата на Боби вдъхнови новия им съсед също да направи нещо щедро; по този начин той също разчупи леда със своите съседи.
- Жизненоважно е да научите децата на стойността на упоритата работа и парите. Малкото момче научи колко трудно е да печелиш достатъчно пари и как всеки трябва да работи за всичко, което получава.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
