Едно момче живее с баща с увреждания и майка-герой. Поне така я вижда – докато една вечер не я проследява да се измъква и небрежно да влиза в къщата на друг мъж.
Даниел се радваше на цялото внимание на родителите си като тяхно единствено дете, докато баща му не претърпя ужасна катастрофа. Г-н Милър работеше като строителен работник на пълен работен ден, преди да загуби двата си крака при инцидент на работното си място, което го ограничи до инвалидна количка.
Животът на Даниел се преобърна, след като баща му вече не можеше да работи. Г-н Милър премина през вихрушка от емоции, от това да бъде издръжката на къщата до внезапно прекарване на целия си ден в инвалидна количка. Чувстваше се разочарован от състоянието си и копнееше да се върне към живота си преди злополуката.
— Какво направих, за да заслужа този живот? Дори не мога да отида от една стая в друга, без да помоля за помощ! — Г-н Милър се замисли. Гледайки как жена му работи двойни смени, за да свързва двата края, се чувстваше безпомощен. Знаеше, че тя работи на две смени, за да плати медицинските му сметки.
Г-жа Милър работеше като шивачка в малка фабрика за облекло. Докато прекарваше около 16 часа на работа, тя беше инструктирала Даниел да се грижи за баща си в нейно отсъствие. В резултат на това 12-годишното дете се грижеше за нуждите на баща си след завръщането си от училище.
— Махни се от мен! — Г-н Милър крещеше от разочарование всеки път, когато Даниел се опитваше да го нахрани. — Мога да се грижа за себе си!
Момчето се чувстваше тъжно, като гледаше как баща му крещи без причина. Беше твърде малък, за да разбере как злополуката е повлияла на емоциите на баща му.
Вместо да си пише домашните, след като се прибереше у дома, Даниел прекарваше часове в рисуване в стаята си. Поглаждането с четката върху чисто, бяло платно в продължение на часове караше младото момче да се почувства успокоено. Рисуването му помогна да избяга в свят, в който не трябваше да гледа как баща му се чувства безпомощен.
В резултат на това оценките на Даниел в училище спаднаха значително. Неговите учители бяха шокирани да видят името му в списъка за повтаряне на класа, защото той беше един от най-добрите ученици. Оценките му бяха паднали, защото никога не му оставаше време да пише домашните си или да учи за тестове, както правеше преди.
Няколко дни по-късно Даниел беше в класната си стая, правейки тест по английска литература, когато си спомни какво се случи у дома снощи.
— Видя ли колко е часа? Минава полунощ! — Г-н Милър се развика на жена си, която току-що се беше върнала от работа. — Какво прави цяла нощ?
— Бях във фабриката, скъпи. — отговори спокойно г-жа Милър. — Знаеш, че работя двойни смени, за да спестя достатъчно пари за медицинските сметки.
— О, моля те! — Г-н Милър измърмори. — Стоиш далеч от къщата, защото си изгубила интерес към мен. Спряла си да ме обичаш, защото знаеш, че съм заседнал в тази инвалидна количка за цял живот! Виждаш ли се с друг мъж сега?
— Хайде, скъпи. — г-жа Милър седна до инвалидната количка на съпруга си и го хвана за ръката. — Никога не мога да мисля за някой друг, когато те имам.
Даниел беше в спалнята си, когато чу родителите му да се карат. Той запуши ушите си с пръсти, опитвайки се да не обръща внимание на злобните забележки на баща си. Въпреки това той все още чуваше разговора им и се почувства разбит, когато научи, че баща му се съмнява в лоялността на майка му.
Докато четеше теста, Даниел успя да се съсредоточи само върху кавгата на родителите си от снощи. Той не можеше да разбере нито една дума от въпросника, така че започна да рисува върху листа с отговори, вместо да пише.
— Какво е това, Даниел? — Учителката по английски го изгледа ядосано, когато видя рисунката му. — Защо не отговори на въпросите на теста?
— Съжалявам. — извини се с половин уста Даниел. — Не знам какво стана.
— Веднага отивайте в кабинета на директора! — извика учителят, сочейки към вратата.
Чувствайки се безпомощен, Даниел последва инструкциите на учителя си и тръгна към кабинета на директора. Той обаче беше шокиран да види майка си да седи вътре.
— Даниел! — директорът, г-н Андерсън, се усмихна. — Моля те, ела и седни до майка си.
Даниел се подчини и седна на един стол срещу г-н Андерсън, страхувайки се, че майка му може да му се скара, след като научи какво е направил в клас.
— Г-жо Милър, жалко е да се види как оценките на Даниел са се влошили през последните няколко месеца. — г-н Андерсън поклати глава разочаровано. — Неговият учител току-що ми даде листа за отговори. Вместо да напише съчинение, той е нарисувал тази картина. Това е красива картина. Трябва да кажа, че той е талантлив художник.
— Какво е това? — Г-жа Милър беше шокирана да види листа.
— Не се притеснявайте, г-жо Милър. Ще му дам още един шанс. — усмихна се директорът. — Даниел, искам да отговориш на контролната работа у дома. Ще я проверя сам следващата седмица. Става ли?
— Благодаря ви, г-н Андерсън. — облекчено въздъхна Даниел. — Този път няма да ви разочаровам.
— Това е страхотно. — развесели се директорът. — А сега се върни бързо в класа си. Искам да поговория с майка ти.
След като момчето си тръгна, г-н Андерсън разговаря с г-жа Милър за няколко минути, преди тя да си тръгне. Никой освен тях не знаеше какво са обсъждали в офиса.
Два дни по-късно Даниел реши да изпълни задачата, която му даде г-н Андерсън. Той извади листа с въпроси от чантата си, седна на бюрото си и отвори бележника си, за да пише, но не можа да измисли нищо.
— Какво ще правя? — Той покри лицето си с ръце, подпрял лакти на бюрото.
— Защо не мога да се концентрирам върху нищо, както преди? Какво се случва с мен?
Тогава Даниел се изправи, загаси настолната си лампа и легна в леглото. Реши да поспи и планира да работи по задачата със свеж ум на следващата сутрин.
Момчето обаче продължавало да се върти в леглото, без да може да заспи, защото съзнанието му все се фокусираше върху проблемите между родителите му. Сърцето му беше неспокойно при мисълта за връзката им. “Ами ако мама напусне татко? Как ще живея без нея?” той се зачуди.
Докато си мислеше за родителите си, Даниел изведнъж чу стъпки пред стаята си. Той веднага седна в леглото си, когато чу дъските на пода да скърцат, защото не очакваше родителите му да са будни посред нощ.
Чувствайки се любопитен, Даниел скочи от леглото и завъртя дръжката, за да отвори вратата на спалнята си. Надникна през тесния отвор, но не видя никого отвън. Изведнъж чу някой да затръшва входната врата.
— Кой е това? — учуди се Даниел и веднага излезе от стаята си. Той се втурна към вратата и забеляза, че обувките на майка му липсват. Беше напуснала къщата.
— Къде е отишла тя по това време? — помисли си той, докато отваряше вратата. Загрижен за връзката на родителите си, Даниел излезе на пръсти и последва майка си. Той я наблюдаваше как върви към съседната улица и спира пред една къща, която бе виждал преди.
— Това е къщата на директора! — Даниел ахна от шок. — Защо отива там?
Той гледаше как майка му се оглежда наляво и надясно, след като тя звънна на вратата. Сякаш искаше да се увери, че никой не я гледа. Тогава Даниел видя г-н Андерсън да отваря вратата и да се усмихва на г-жа Милър. Необичайната му усмивка подсказваше, че я е чакал.
Даниел мълчаливо наблюдаваше как майка му влиза в къщата и затръшва вратата след себе си. Отне й часове, преди да излезе от къщата на директора, изтощена и разрошена. Гледайки състоянието й, момчето се чудеше какво прави вътре.
Даниел се втурна към дома си преди майка си и я изчака във всекидневната. Той се изправи срещу нея, когато тя влезе в къщата.
— Мамо? Къде беше? — Даниел попита майка си, като сдържаше гласа си, за да не го чуе баща му.
— Излязох навън за нещо важно. — отговори г-жа Милър, докато събуваше обувките си.
— Искам да знам какво става! — Даниел й се сопна. — Какво, по дяволите, прави в къщата на директора?
— Още не мога да ти кажа, синко. — усмихна се майка му, преди да влезе в спалнята си. — Лека нощ!
— Сигурен съм, че мама изневерява на татко! — Даниел се замисли. — Никога не съм предполагал, че тя може да му причини това!
Даниел видя как майка му посещава къщата на г-н Андерсън на следващата вечер, но нямаше смелостта да се изправи отново срещу нея. Вместо това той заспа и реши да си гледа работата.
На следващата сутрин Даниел изпрати задачата си на директора. Знаеше, че няма да получи нито една оценка, защото даде на г-н Андерсън празен лист. Той обаче беше шокиран да види оценката си на следващия ден.
— Как изкарах 6, като не съм написал нищо? — запита се Даниел в съблекалнята.
След като помисли известно време, му хрумна, че резултатът от заданието може да е свързан с нощните посещения на майка му.
— Това е смешно! Няма да приема тази оценка! — каза той, преди да тръгне към кабинета на директора.
— Г-н Андерсън, искам да говоря с вас за нещо важно. — каза Даниел строго.
— Разбира се, Даниел. Моля, седни. — директорът го покани да седне.
— Знам, че мама е посетила дома ви два пъти през последните две нощи. Какво става? Защо се измъква тайно от къщата посред нощ? Вие двамата… — Даниел поиска отговори.
— Не е това, което си мислиш, Даниел. Моля те, успокой се. — каза г-н Андерсън. — Майка ти дойде в дома ми, защото се нуждаеше от помощ за закупуване на протези за крака на баща ти. Тя ми каза, че нейната фабрика не генерира достатъчно печалба, защото трябвало да уволнят повечето служители след операцията на крака на г-н Милър.
— Но защо тя посещава къщата ви, г-н Андерсън? — попита Даниел.
— Съпругата ми е моден дизайнер и работи като шивачка от години. Тя искаше да помогне на г-жа Милър да изпълни последната си поръчка от сто костюма. — разкри г-н Андерсън. — Майка ти не искаше да казва за това на теб или баща ти, затова реши, че най-доброто време да се среща с жена ми е след като г-н Милър е заспал. Тя иска да спести пари за протезата на баща ти, Даниел.
— Наистина ли? — Даниел бил шокиран да научи за истинските намерения на майка си. В този момент той съжали, че я е заподозрял в изневяра. Тъй като се почувствал претоварен, той забрави да попита директора за оценката си.
Едва когато се върна вкъщи този ден, той научи защо е получил 6.
— Написах домашното за теб, докато спиш, Даниел. — каза г-жа Милър. — Знам, че не можеш да се съсредоточиш върху обучението си заради мен. Просто исках да ти се реванширам.
— Какво? — Даниел беше изненадан. — Можеше да ми кажеш за това, мамо. Съмнявах се в намеренията на г-н Андерсън. Съмнявах се и в твоите. Съжалявам.
След като разказа на майка си какво му е казал директорът, Даниел предложи да й помогне.
— Мога да ти нарисувам модели на рокли, мамо. — каза той. — Искам да помогна за закупуването на протези за краката на татко.
— Но не трябва да правиш това, скъпи. — разроши косата му госпожа Милър.
— Трябва да се съсредоточиш върху обучението си. Искам отново да бъдеш един от отличниците.
— Моля те, позволи ми да ти помогна, мамо. — помоли Даниел майка си. — Ще ти направя няколко пробни, за да решиш дали искаш помощта ми, става ли?
Г-жа Милър не искаше синът й да се съсредоточава върху нещо друго освен върху академичните си занимания. Въпреки това, след като видя страстта му, тя му позволи да направи няколко модела.
Няколко дни по-късно г-жа Милър показа скиците на сина си на съпругата на директора.
— Синът ви е супер талантлив! — възкликна госпожа Андерсън. — Освен че ни помага с дизайна, Даниел може също да рисува орнаменти върху роклите. Искам да говоря със сина ви.
— Утре ще го доведа със себе си. — усмихна се госпожа Милър. Тя се почувства горда, след като чу съпругата на директора да хвали Даниел.
И така, след като се прибереше от училище и свършеше с домашните си навреме, Даниел помагаше на майка си да създаде рокли за последната им колекция. Той се срещна и с г-жа Андерсън, която им помогна да подредят изложбата си на дрехи.
След като продадоха първата си колекция, г-жа Милър и Даниел събраха достатъчно пари, за да платят протезите на г-н Милър. Г-жа Милър планира операция за съпруга си и скоро лекарите му позволиха да ходи с протезните си крайници.
Отне му известно време, преди да може да ходи без опора. Дотогава Даниел и майка му му помагаха да се упражнява да ходи с новите си крака. Това накара г-н Милър да се почувства по-добре.
Когато г-н Милър можеше да ходи самостоятелно, той предложи да помогне на жена си да шие дрехи.
— Вече не мога да работя като строител, но мога да ти помогна да стартираш друга колекция! — каза той на жена си.
Няколко месеца по-късно г-н и г-жа Милър създадоха по-голяма и по-добра фабрика за облекло и пуснаха последователни колекции рокли. Докато бизнесът им с облекла процъфтяваше, Даниел работи усилено в училище и скоро отново стана най-добрият ученик в класа си. Той никога не е предполагал, че уменията му за рисуване ще помогнат на баща му да проходи отново.
