Една жена изоставя възрастния си баща в старчески дом и никога не го посещава. Тя обаче съжалява за решението си, когато получава писмо от него след смъртта му.
Дъщерята на Джо и Ерин Гордън Кимбърли беше разглезената принцеса на татко, която никога не приемаше нещо, което не харесваше. Ако Кимбърли искаше нещата по нейния начин, нямаше да се успокои, докато не го получи.
Джо и Ерин смятаха, че след като дъщеря им стане възрастна, тя ще надрасне незрялото си поведение. Но това не се случи. Вместо това Кимбърли израстна като отмъстителна личност, която въпреки молбите на баща си не присъства на погребението на майка си и заяви, че изпраща баща си в старчески дом, когато той навърши 83 години.
— Старчески дом? — Джо потръпна, когато чу това. — Но скъпа, аз съм добре у дома. Знам, че не мога да се справя сам, но малко помощ от медицинска сестра би била достатъчна.
— Е, татко — каза Кимбърли. — Това ще струва много пари. На място като Ню Йорк трябва да се радваш, че твоята пенсия ти позволява да оцелееш тук. Не подкрепям идеята за личен помощник, тъй като имам малко трудности с финансите. И двамата знаем, че твоята пенсия няма да го покрие.
— Но скъпа — каза той. — Старчески дом също би струвал скъпо.
— Не съвсем, татко — отвърна Кимбърли. — Разгледах няколко, които могат да те приемат безплатно и, добре… — Тя отмести поглед от него, свеждайки глава, защото й беше малко неудобно да признае защо изпраща баща си в заведение. — Не мога да продължа да идвам в Ню Йорк само заради теб. Така че, да… Но може би бих могла да намеря време веднъж месечно.
Джо се разплака, когато Кимбърли каза това. Вярно беше, че беше изчерпал спестяванията си, за да лекува Ерин, след като тя беше диагностицирана с рак и не можеше да си позволи личен болногледач, но старчески дом – особено безплатен – щеше да е по-лошо от сегашното му положение.
Кимбърли обаче не се интересуваше от това. Няколко часа по-късно тя го остави в тъмна и мръсна сграда на име „Старчески дом Сънрайз“ и потегли.
— Не се притеснявай, татко — каза тя, преди да си тръгне. — В началото може да ти е трудно, но ще свикнеш с живота тук, а що се отнася до нашата къща, ще я дам под наем.
Джо погледна дъщеря си с насълзени очи, когато тя се отдалечи, и трепереше, докато помощника буташе инвалидната му количка вътре. Отвътре мястото не изглеждаше толкова лошо и той получи собствена скромна стая. Но въпреки факта, че имаше толкова много хора около него, той беше сам — твърде сам.
През първия месец от престоя си той с вълнение очакваше посещението на Кимбърли. Но за негово съжаление този ден така и не настъпи. Всъщност тя не отговаряше на обажданията му и историята се повтори през следващите няколко месеца.
Кимбърли така и не го посети в продължение на няколко месеца, което го накара да се почувства доста самотен. Но всичко това се промени една сутрин…
Джо седеше в стаята за отдих, потънал в мислите си, когато беше прекъснат от тих глас.
— Здравей, казвам се Пол! А ти си…
Джо вдигна глава и видя мъж на около двайсет години, който стоеше с широка усмивка.
— Добър ден, Пол. Казвам се Джо. Тук си за да видиш някого?
— О, не — усмихна се той. — Аз съм просто доброволец… Всъщност ще ти разкрия една малка тайна. Работата е там… след като семейството ми се премести от Тексас в Ню Йорк, когато бях на 5 години, баба ми остана в Тексас , а родителите ми нямаха достатъчно време за нея, така че тя се чувстваше самотна и почина, когато бях на 10. Може да се каже, че съм малко егоист, когато идвам тук, защото баба ми липсва много.
— О — засмя се Джо. — Предполагам, че бих те нарекъл любезен. Тук сме, защото децата ни не ни искат или защото нямаме кого да наречем семейство. Дъщеря ми ме изостави тук и дори никога не ме е посещавала. Обвинявам себе си за това, защото вярвам, че й позволих твърде много независимост. Иска ми се да не бях… тогава нямаше да съм тук.
Пол му се усмихна утешително.
— Е, Джо, какво ще кажеш да станем приятели? Искам да кажа, сигурен съм, че не мразиш бейзбола или филмите на Marvel. Предполагам, че всички сме добре, стига да нямаме никакви разногласия там.
Джо избухна в смях.
— Е, единственото нещо, което бих казал е, че не можеш да бъдеш по-голям бейзболен фен от мен!
— Добре, господине! Там ще ти дам предимство! — отвърна Пол с усмивка. — Между другото, трябва да тръгвам. Ще се видим.
— До скоро, Пол…
Джо гледаше как Пол се отдалечава, без да разбира как един непознат просто е променил цялото му настроение. Той се чувстваше самотен и нещастен от дълго време, но само след няколко минути разговор с Пол се почувства жив и весел.
От този ден нататък Пол и Джо започнаха да прекарват повече време заедно, говорейки за всичко, което им дойде наум, включително филми, книги и дори срещите на сляпо на Пол. Джо се чувстваше така, сякаш виждаше по-млада версия на себе си в Пол и се надяваше Кимбърли да го обича по същия начин като Пол.
Но, за съжаление, това не се случи. Минаха години, а Кимбърли дори не му се обади, камо ли да го посети. И въпреки усилията на Пол да облекчи самотата на Джо, с течение на времето тъгата му, че дъщеря му не идва, се отразиха на здравето му и той почина в съня си един ден.
Пол се зае с подготовката за погребението на Джо и се свърза с Кимбърли. Но тя каза, че няма да може да дойде и затвори. Въпреки това, когато адвокатът на Джо, г-н Смит, й се обади, тя промени решението си.
Г-н Смит казал на Кимбърли, че баща й е написал завещание преди няколко месеца, в което е поискал да й бъде връчен плик. Кимбърли предположи, че това трябва да са документите за старата им къща, така че беше извънредно щастлива и взе първия полет до Ню Йорк, за да се срещне с него.
Но когато пристигна, беше изненадана да види Пол там, разговарящ с г-н Смит.
— Г-н Смит, кой е той? — попита тя и хвърли строг поглед към Пол.
— Мис Гордън! О, дойдохте в точния момент. Трябва да говоря с вас за нещо.
— Да?
— Запознайте се с Пол Стивънс. Съжалявам, че го казвам, мис Гордън, но ще трябва да помолите наемателите на къщата на баща ви да се изнесат скоро, тъй като г-н Стивънс възнамерява да я продаде.
— Какво? Кой е той, че да решава това? Тази къща е моя! Татко ми я остави!” — изкрещя Кимбърли, прекалено уверена, че собствеността на баща й вече е нейна.
— О, добре — г-н Смит прочисти гърлото си, хвърляйки я загрижен поглед. — Страхувам се, че тук има някакво недоразумение. Баща ви поиска да ви предам това. — Г-н Смит премести един плик в центъра на масата. — Искаше да ви даде това писмо.
— Писмо? — Кимбърли не разбираше какво се случва, но всичко придоби смисъл, когато отвори писмото. Вътре имаше снимка на Джо и Пол, които изглеждаха щастливи, и малка бележка до нея, която гласеше: „За съжаление, сърцето на баща, веднъж разбито, не може да бъде поправено. Получи това, което заслужаваш, Кимбърли. Парите никога не могат да купят семейство или уважение.”
—Какви са тези глупости?! — Кимбърли се нахвърли върху Пол. — Ще се видим в съда! Няма да позволя да ти се размине! – закани се тя, преди да си тръгне.
Но всичко беше напразно. Съдът заключи, че Пол е наследил всичко справедливо и в допълнение към това Кимбърли вече е получила наследство под формата на плик, съдържащ писмо.
Какво можем да научим от тази история?
- Не се отнасяйте с родителите си така, сякаш нямат значение. Кимбърли пренебрегваше Джо и просто го смяташе за бреме. Беше ужасно от нейна страна да мисли така.
- Не можете да избегнете кармата. Кимбърли беше лишена от наследство и получи точно това, което заслужаваше.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
