Всеки ден след залез слънце едно момче вижда стара дама да се промъква в гората с фенер и след това да изчезва в мъглата. Една вечер той чул слабите викове на жената за помощ. Той изтичал в гората, за да я спаси, без да подозира ужасяващото откритие, което ще направи.
13-годишният Джъстин Луис беше нов в покрайнините на Салем, Масачузетс. Беше се преместил с родителите си, Карл и Джейд Луис, след като баща му намери нова работа тук.
Къщата на Джъстин не беше толкова изискана. Беше скромна малка къща с дървена дограма, но беше доста уютна за тричленно семейство.
Родителите на Джъстин му бяха позволили да изследва града сам, но му беше строго забранено да влиза в гората близо до къщата им.
— Там живеят свирепи диви животни, така че никой няма право да ходи там. — често казваше Карл, плашейки момчето.
Въпреки че Джъстин се подчини на предупрежденията на родителите си, любопитството надделя над него един ден, когато видя самотна стара дама с фенер да изчезва в гората след залез слънце…
— Не, мамо, трябва да ми повярваш… Видях я да отива в гората. Тя държеше фенер. — каза Джъстин на майка си. — Преди да успея да се приближа, тя просто изчезна.
— Сигурно виждаш неща. Никой не ходи там през деня, камо ли възрастна дама след залез слънце. — отвърна Джейд, като го отхвърли като нищо. — И не искам да си близо до тази гора, става ли?
— Да, мамо. Няма да отида там, но съм сигурен, че видях възрастна жена да отива там.
Тази нощ Джъстин не можа да спи. Погледна през прозореца към гората, забулена в мъгла и зловещ мрак.
— Какво правеше тя там? Татко каза, че там живеят диви животни. Не се ли страхува от тях? — измърмори той и заспа с няколко въпроса без отговор, задръстващи ума му.
На следващата сутрин Джъстин отиде в града, за да се срещне с няколко души в местния магазин за чай.
— Здравей, аз съм Джъстин… Преместих се тук преди седмица. — каза той на мъж, който пиеше чай.
— А, значи ти трябва да си сина на дърводелеца. Живееш в онази стара барака близо до гората, нали?
— Да. И защо никой не бива да ходи в гората?
— Не съм сигурен. Но баба ми казваше, че там са живели вещици през XVII век. И са примамвали младежи и деца в гората и никой не знае какво е станало след това. Има още такива басни. — каза мъжът, който се представи като Чарлз, отпивайки от горещия си чай.
— Вещици? Не вярвам в тях. — каза Джъстин.
— Няма да повярваш, докато не ги срещнеш. — пошегува се мъжът и се отдалечи.
Момчето намери нови приятели и цял ден разглежда града. На път за вкъщи същата вечер, след залез слънце, той отново видя старата дама да изчезва в мъгливата гора. Този път Джъстин беше сигурен, че очите му не го лъжат.
— Хей, чакай… чакай — извика той и хукна след нея. Но дотогава старата дама беше изчезнала във въздуха. — Коя е тя? Да я последвам ли? Но какво ще стане, ако татко разбере?
Преди Джъстин да успее да влезе в гората, той чу майка си да го вика. Той се отдръпна и реши да разбере за жената по-късно.
На следващата вечер той седеше пред къщата си, взирайки се в часовника си и след това в маршрута, по който старата дама тръгваше към гората.
— Тя трябва да дойде всеки момент… трябва да съм готов. — промърмори той. — Ще докажа на мама и татко, че не си въобразявам нещата.
Тогава той видя как възрастната жена отива в гората и запалва фенера си. Тя закъсня малко и беше доста тъмно. Той почти стана да последва жената, когато майка му го повика да й помогне със стълбата. Джъстин не можеше да откаже на майка си, затова бързо й помогна, след което се втурна навън, но възрастната дама вече беше изчезнала.
Джъстин стоеше примирено на прага си, когато чу слаб женски вик от гората.
— Не, не прави това! … Моля те, спри! … Не! … Не! — извика дамата. — Оставете го! Казах да спрете!
Любопитен и уплашен, Джъстин изтича в гората, за да спаси жената. Но не подозираше какво ще намери там малко по-късно.
Момчето изтича колкото може по-бързо и отдалече видя възрастната дама в сърцето на гората. Сухите листа и храсти шумоляха при всяка негова стъпка.
Джъстин беше уплашен. Той чу вой на диви животни от далечно разстояние. Совите крещяха. Той дишаше бързо и се надяваше, че нищо не се прокрадва зад него. Докато следваше жената, той се блъсна в един корен и рухна, достатъчно силно, за да може възрастната дама да се обърне и да го види.
— Какво правиш тук, дете? — извика тя. — Шпионираш ли ме? Не ме следвай… махай се, иначе аз ще…
— Не, госпожо! Просто чух някой да плаче и исках да помогна.
— Върви си, иначе децата ми ще те изплашат до смърт.
Джъстин започна да се поти. Той не разбра какво имаше предвид под „деца“. Огледа се и не намери никого, докато лунната светлина осветяваше тъмната гора. Стана и се престори, че си тръгва. Но докато жената вървеше по-нататък, той се промъкна зад нея, за да разбере какво прави сама там през нощта.
Миг по-късно той зяпна от ужас, след като я последва до изоставена хижа в гората. Тя вдигна фенера си и влезе, викайки някого.
— Цезар? Боско? Елате тук, момчета! Мама се прибра!
Любопитен и уплашен, Джъстин се приближи до къщата, като отвори вратата със скърцане и замръзна пред невероятна гледка. Вътре възрастната жена беше заобиколена от около 20 кучета с различни размери. Те скачаха върху нея, махаха с опашки, докато тя им подхвърляше лакомства.
— Какво става тук? — изпищя момчето и жената се обърна ужасена към него.
— Ти? Казах ти да не ме следваш! …Сега ще кажеш на всички, че тук отглеждам кучета!
— Чакайте малко… Вие тук ли отглеждате тези кучета? Но защо?
— Да, грижех се за тези кучета. — каза жената, която се представи като Лорейн. — Обичам кучетата и водя всяко бездомно куче, което намеря в града, тук, за да му осигуря добър дом… Трябва да знаеш как хората малтретират кучета в градовете.
Оказа се, че баба Лорейн обичала кучета от малка. Израснала в града, тя често е ставала свидетел на хора, които малтретират кучета. Така че всеки път, когато намирала бездомно кученце или куче, тя го носела в хижата и го отглеждала заедно с другите кучета.
Лорейн нямаше съпруг или деца и кучетата бяха единствените й спътници. Тя се промъкваше в гората всеки ден след залез слънце, за да ги храни и да ги разхожда, преди да ги затвори отново вътре. Джъстин беше стреснат и все още не можеше да разбере защо дамата е изкрещяла.
— Значи искате да кажете, че това са вашите деца? – учудено попита Джъстин. — Защо крещяхте тогава? И защо идвате тук само през нощта?
— Да, това са моите деца. И о, това… Крещях на кучетата си, Боско и Цезар. Те преследваха горкия див заек. Не исках да го наранят. Идвам тук след залез слънце, така че никой да не ме види и да намери кучетата ми.
— О…Твоите силни викове ме изплашиха до смърт… Хм. Имаш ли нещо против да дойда с теб, за да помогна на кучетата?
— Сигурен ли си? Но родителите ти ще ти позволят ли да идваш тук?
Джъстин знаеше, че родителите му биха му се ядосали, ако разберат, че отива в гората. Той измисли план и увери баба Лорейн да не се тревожи за това.
— Да, мамо, не се притеснявай… Бащата на моя приятел има джип и ще ме откара до вкъщи, ако стане късно. — излъга Джъстин майка си.
Момчето придружаваше Лорейн в гората през следващите няколко дни и й помагаше с кучетата. Той беше излъгал родителите си, че ще се разхожда с приятелите си и ще се прибере малко късно.
Това продължи, докато Джъстин си спомни, че майка му му е разказала за приятелката си, която работи в приюта за животни. Той реши да издаде истината и да потърси помощ за баба Лорейн и нейните кучета.
— Как смееш да ни лъжеш? Знаеш ли колко рисковано е да бродиш в гората? — извика Карл на Джъстин.
— Това е! Вече нямаш право да излизаш навън след залез слънце. Ясно ли е? — Джейд избухна.
Но Джъстин увери родителите си, че ще променят решението си, след като видят безпомощната баба и нейните кучета. След дълбок размисъл родителите му се съгласиха да се срещнат с жената и кучетата й в гората следващия следобед.
— Това е невероятно! Не се притеснявайте. Ще говоря с моята приятелка. Тя би трябвало да може да помогне на вашите кучета да намерят добър дом. — каза Джейд, след като стана свидетел на това, за което синът им говореше със собствените си очи.
Малко след това персонал от приюта за животни пристигна в хижата, за да вземе животните. Баба Лорейн не искаше да ги даде, но се съгласи с условие.
— Ще им позволя да вземат децата ми, само ако местни хора ги осиновят и трябва да ми позволяват да ги посещавам често. — каза през сълзи тя. — Често ще проверявам кучетата си, за да видя дали са добре.
След като Джейд и работниците от приюта за животни увериха Лорейн, тя им позволи да заведат кучетата й в приюта. В крайна сметка всичките 20 кучета бяха осиновени от любящи семейства в града.
Минаха няколко месеца, като Лорейн и Джъстин често посещаваха всяко семейство, което осинови куче. Те носеха прекрасни лакомства със себе си и не е изненадващо, че кучетата все още можеха да разпознаят Лорейн и скачаха върху нея с любов и радост.
В крайна сметка баба Лорейн разбра, че не всички хора са ужасни за животните. Тя стана свидетел как семействата обичаха нейните кучета и се отнасяха с тях като с деца. Тя проля сълзи от радост и беше доволна, че в крайна сметка намериха добър дом. Що се отнася до Джъстин, той намери любяща баба, а Лорейн намери мил внук в него!
Какво можем да научим от тази история?
- Не правете прибързани заключения за хората. Баба Лорейн беше свидетел на отношението на някои хора в градовете, които се държаха зле с кучета. Тя предположи, че всички ще бъдат толкова хладнокръвни като тях, затова отглеждаше 20 бездомни кучета в гората. Но когато Джъстин и семейството му помогнаха на нейните кучета да намерят добри, любящи домове, тя промени мнението си за хората и кучетата.
- Помогнете на другите, когато можете. Когато Джъстин чу жена да вика в гората, той се притече на помощ, въпреки че родителите му го предупредиха да не ходи там.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
