За да отгледа скъпоценното си новородено момиченце, Сандра работи усилено като прислужница при богат работодател, който ѝ се струва студен и груб. Докато не открива стара снимка на тавана на мъжа: Кой всъщност е този мъж и защо има нейната снимка?
В деня на Сандра имало малки джобчета, когато не била заета да чисти дворцовата къща на шефа си. В тези мънички джобчета време тя забравяше болката в младото си тяло, разбитото сърце, че е изоставена от приятеля си, мъката, че е била сирак през всичките тези години…
Всичко това престана да съществува и тя виждаше само спокойния образ на две розови ръчички и крачета и едно толкова нежно и божествено лице, че това разбиваше сърцето ѝ. “Амелия!” Устните на Сандра трепереха, произнасяйки името на момиченцето ѝ, което беше само на 4 месеца.
Светът на Сандра се е преобърнал с главата надолу от деня, в който е научила, че е бременна. Приятелят ѝ, с когото живееше от три години, я напусна, заявявайки, че не е подходящ за баща.
Сандра никога не беше срещала на този свят човек, който да е подходящ за баща. Или пък за майка. Откакто се помни, тя се е чувствала подхвърляна от един приемен дом на друг, никога не е намирала истински приятели и не се е чувствала у дома си.
Имало е години, в които е била ядосана на света и не е искала да бъде мил, уязвим човек за всеки, който се е изпречил на пътя ѝ. Но този гняв остаряваше и избледняваше, а когато се появи Амелия, той напълно се стопи.
“Обещай ми, че ще бдиш над нея. Обещай ми, за да мога да си тръгна…”
“Винаги мога да бъда майката и бащата, които никога не съм имала… това ще бъде моето затваряне”, помисли си тя, докато работеше с прахосмукачката върху скъпия килим, който покриваше мраморния под в дома на работодателя ѝ.
Беше едва третият ѝ работен ден, а вече изглеждаше, че започва да лази по нервите на господин Ръсел.
“Какво си мислите, че правите, госпожо?” Слабият му, но гневен глас я върна към настоящия момент.
“Използвате грешната прахосмукачка за грешния килим… ЗАВРЪЩАНЕ!”
Сандра почервеня от срам и неудобство и изтича до склада на тавана, за да поправи грешката си.
Гневните думи на г-н Ръсел продължаваха да я преследват. “Ако ще се разсейваш през цялото време, предлагам ти да си потърсиш друга работа! Бих искал да видя кой друг би наел някой толкова некадърен човек като теб!”
Сандра не можеше да заглуши гласа на мъжа, нито да спре очите си да се насълзят. Фактът, че не можеше да намери подходящия инструмент за почистване там горе, също не ѝ помагаше. Тя се разрови из големия шкаф за съхранение и прехапа език, когато купчина мопове и кофи се преобърна на пода, издавайки силен шум.
“Какъв е този шум?” Господин Ръсел изкрещя нетърпеливо и започна да изкачва стълбите към тавана.
Сандра нервно връщаше нещата на мястото им, когато забеляза нещо, което падна от рафтовете.
Беше стар семеен фотоалбум и се приземи отворен върху снимка, от която по кожата на Сандра настръхнаха гъши тръпки.
Вцепенена, тя вдигна албума и разгледа снимката отблизо, като очите ѝ се разширяваха и просълзяваха с всяка секунда.
“Това… аз ли съм?” Сандра се зачуди на глас и припадна на стола зад нея.
Когато най-накрая отново се овладя, тя видя господин Ръсел, който през цялото време стоеше в ъгъла на стаята.
Само че този път гласът му беше омекнал, а в очите му имаше сълзи.
“Касандра? Това наистина ли си ти? Ти… наистина приличаш на… баща си!” Възрастният мъж избърса лицето си.
Господин Ръсел погледна младата жена в нова светлина и ясно видя следи от най-добрия си приятел Матю, негов съратник с голямо сърце, който бе загинал трагично при пожар преди няколко години.
“М-баща ми? Познавахте ли го?”
Господин Ръсел се срина на стола зад него и закри устата си, а очите му отново преживяха ужаса, болката и обещанието на миналото…
Оказва се, че Матю и господин Ръсел, или Мат и Рей, както с любов се наричаха един друг, са били най-дебелите приятели през годините си в армията. Рей беше сирак и нямаше семейство, което да го чака да се върне, докато Мат беше щастливец, женен за красива жена, която му пишеше всеки ден.
“Рей, днес тя отново ми писа… и виж! Най-накрая ми изпрати снимка на моето момиченце! Нарекох я “Касандра”. Красива е, нали?”
Рей погледна снимката и усети радостта на партньорката си в собственото си сърце. Без да каже и дума, Рей благослови сто пъти това ярко изглеждащо малко дете на снимката.
Но съдбата си имаше свои собствени планове. Още на следващия ден Матю попаднал в пожар в склада, който му било възложено да наблюдава.
Борейки се да говори в последните мигове на болка, слабата му ръка подава същата снимка на дъщеря му в ръцете на Рей.
“Жена ми… кажи й, че я обичам. Кажи й, че ще я обичам и оттам, отгоре. И помниш ли, Рей? Казваше, че нямаш при кого да се върнеш у дома… е, сега имаш. Дъщеря ми… обещай ми, че ще бдиш над нея. Обещай ми, за да мога да отида…”
Последното хлипане на умиращия му приятел все още отекваше в ушите на господин Ръсел.
“Толкова съжалявам, Касандра. Писах на майка ти. Потърсих я… и теб. Но когато се върнах от служба година по-късно, и двамата бяхте изчезнали безследно… Всичко, което успях да разбера, беше, че майка ти те е закарала в друг град, искайки да започне нов живот заради теб.”
Сандра избухна в сълзи, докато си припомняше части от останалата част от историята. Тогава беше само на три години и си спомняше как майка ѝ я караше нанякъде.
Небето беше златисто, майка ѝ пееше и през цялото време криеше сълзите си, и точно когато отново стигнаха до място, подобно на град със сгради и светлини, към тях се стрелна ослепителна светкавица и Сандра чу гласа на майка си, която я викаше по име за последен път.
“Касандра…” – беше казала тя, а години по-късно гласът на господин Ръсел носеше същата тежест, когато назоваваше това име.
Беше чудо, че след толкова години животът позволи на Рей да изпълни обещанието си. А за Сандра (или Касандра, както настояваше да я наричат оттогава насам) беше благословия да почувства присъствието на бащина фигура в живота си.
До края на живота си Рей прави всичко възможно да навакса пропуснатото време с дъщерята на най-добрия си приятел. Той приюти Касандра и дъщеричката ѝ и им осигури всеки лукс, който можеше да си позволи. Когато дойде времето Рей да си отиде, той остави всичко, което беше спечелил на земята, на Касандра и Амелия – семейството, което му беше подарено от един невероятен приятел.
