Едно момиче се срамува от болния си баща и отказва да играе шах с него. След смъртта му обаче, когато отваря подарения й от него комплект шах, тя изпитва съжаление.
На Лейси Стюарт ѝ липсва баща ѝ. Преди един месец родителите ѝ решават да се разделят и майката на Лейси, Линда, получава попечителство. Имаше моменти, в които Лейси искаше да прекара целия ден с баща си, Дилън, но той работеше в Сан Франциско, Калифорния, което беше поне на 8 часа път от дома на майка ѝ.
Дилън посещаваше Лейси през уикендите, а понякога и в делничен ден, когато беше свободен от работа, но срещите им не надвишаваха 2-3 часа. Дилън беше зает човек, а освен това Линда не харесваше честото му присъствие в дома ѝ.
За тази цел Дилън започна да се среща с Лейси в малък парк недалеч от дома им, където Лейси обикновено играеше с приятелите си. Дилън обичал шаха, а Лейси била не по-малко възхитена от настолната игра. “Шахмат, татко! Загубил си!” Момичето радостно възкликваше при победа. “Спечелих още една игра. Ура!”
“НАХ! НЕ МИСЛЯ ТАКА!” Дилън я подразни. “Знаеш ли, тъй като си моя дъщеря, винаги те оставям да спечелиш.”
“О, наистина? Тогава ще играем ли друга игра?” Лейси се усмихва. Дилън с удоволствие се съгласява, само за да види как дъщеря му се усмихва. И той наистина беше загубил няколко мача, така че Лейси щеше да е доволна. Но за съжаление тези щастливи моменти не траеха дълго.
Когато Стейси навърши 10 години, Дилън беше диагностициран с рак. Лекарят заяви, че състоянието му се влошава и че ще трябва да бъде приет в болница за някои изследвания.
До рождения ден на Лейси оставаха само два дни, когато Дилън получи опустошителната новина. Той не можа да присъства на партито за рождения ѝ ден, но ѝ изпрати подарък, който Лейси обожаваше. Това беше дървен комплект за шах, на чиято вътрешна страна беше гравирано името на Лейси.
Един ден, след като го изписаха от болницата, Дилън се обади на Лейси да се срещнат в парка. Лейси беше много щастлива. “Мамо! Ще се върна след малко! Ще се срещна с татко!” Малкото момиченце се провикна, докато излизаше от къщата си, държейки комплект за шах.
Отне ѝ обаче много време да разбере, че стройната фигура, седнала на обичайното им място, е баща ѝ. Кожата му изглеждаше бледа, а очите му сякаш бяха загубили очарованието си. Някогашният енергичен мъж с широка усмивка на лицето се беше превърнал в слаб човек с бледа усмивка, която изглеждаше толкова слаба, колкото и крехкото му тяло.
“Какво се случи с теб, татко? Защо изглеждаш толкова слаб?” – попита тя разтревожено, приближавайки се до него.
“Не е нищо сериозно, скъпа”, излъга Дилън. “Просто се претоварих, затова ме приеха в болницата преди няколко дни. Татко е силен, не се притеснявай!”
“Сигурен ли си, че си добре, татко? Не ми изглеждаш добре.”
“Да, скъпа, в ред съм. И така, ще играем ли още една игра днес?”
“Е, щях да кажа “да”, татко, но мисля, че трябва да го направим друг път”, отвърна Лейси, оглеждайки парка към другите деца, които се взираха в нея и баща ѝ, а след това си мърмореха нещо.
“Но нали ти донесе този комплект за шах, за да можем да играем?”.
“О, не взех, татко”, излъга Лейси. “Както и да е, ще се видим по-късно. Мама ми каза да се прибера по-рано днес.” И избяга.
Дилън се зачуди защо Лейси си тръгна толкова внезапно. Нещо не беше наред.
На следващия ден той се върна в парка, за да види Лейси и да я покани на игра на шах. Но когато ѝ се обади, тя отказа да се види с него, като му каза, че ѝ предстои тест в училище. През този ден Дилън забелязва внезапна промяна в тона на Лейси, сякаш тя нарочно го избягва.
Нима тя не иска повече да ме вижда? Линда ли й каза да направи това? Мъжът не можеше да вземе решение. Затова реши да подложи Лейси на изпитание.
Започнал да посещава парка всеки ден, за да види дали тя идва да играе там с приятелите си, или не. За негова изненада тя дошла в парка само няколко минути след като той пристигнал, поиграла с приятелите си и след това се прибрала вкъщи.
В този момент Дилън бил напълно сигурен, че Линда е казала на дъщеря им да го избягва – поне така смятал, докато не чул Лейси да разговаря с приятелите си.
“Този мъж, когото срещна онзи ден, баща ли ти беше, Лейси? Защо изглеждаше толкова страшен?” Приятелката на Лейси, Хана, я попита един ден, докато си играеха в парка.
Лейси сви рамене. “О, баща ми не винаги изглежда така. Беше, защото онзи ден беше болен.”
“Но защо той вече не идва да те види? Майка ти не обича да се срещаш с него?” Хана попита любопитно.
“Не е. Просто той е изключително зает в работата си. Обаждам му се всеки ден, но единственото, което прави, е да ми пише съобщения”.
“Защо не отидеш да се срещнеш с него? Или може би би могла да му се обаждаш през уикендите?” Хана предложи.
“Ум…” Лейси направи пауза за момент. “Мога, но той може да не успее да дойде да ме види. Както и да е. Сега се прибирам вкъщи. Майка ми ме чака.”
Дилън не можа да сдържи сълзите си, когато откри, че дъщеря му е излъгала за него. Той си тръгна от парка, просълзен, решен да не вижда Лейси отново и да не се наранява повече.
Лейси също се заела с живота си и започнала да избягва баща си от страх, че приятелите ѝ ще я осъдят, ако я видят с него. Но няколко дни по-късно момичето съжалява за решението си, когато научава, че Дилън е починал.
На погребението на баща си Лейси плачела горчиво, стискайки подарения ѝ от него комплект шах, срамувайки се от себе си, че е избягвала баща си. Тази травма остава с нея, дори когато пораства и се мести в друг град, за да учи в колеж.
Тя захвърли подарения й от баща й шахматен комплект в склада, оплаквайки се колко щастлива е била с него, докато не е разбрала, че е болен, и е започнала да го избягва, защото се е срамувала от него.
Минаха няколко години. Лейси завърши с отличие Нюйоркския университет и започна работа в престижна фирма в града. Един ден тя почиствала стария си апартамент, когато намерила шахматния комплект. Пред очите ѝ изплува детството, в което е била малко момиче, очакващо с нетърпение да види баща си и да играе шах с него.
Тя бавно отвори дървената кутия, движейки бързо ръката си по красивите фигури, които лежаха в нея, а след това и по красиво гравираното име. Но точно тогава усети внезапна издутина под фигурите. От любопитство махна всички и забеляза, че пластът под тях се е раздвижил, което при премахването му разкри писмо, написано с курсивен почерк. Лейси разпозна почерка на баща си.
Много съжалявам, скъпа, че не можах да дойда на рождения ти ден. Наистина исках да те видя, но за съжаление здравето ми не ми позволява да се чувствам добре. Само преди няколко дни научих, че страдам от рак.
Лекарите казаха, че съм към края на живота си и мога да умра всеки момент. Бях съсипан, когато научих новината. Исках да знаете за това. Но ще бъда честна тук, повече от смъртта се страхувах как ще съобщя тази новина на 10-годишната си дъщеря. Реших да напиша писмо до теб, защото нямах сили да се изправя пред теб.
Това може би е последният подарък, който ще получиш от мен. Не ме питай защо. Просто имам подозрението, че няма да мога да те виждам дълго време. Исках този подарък да е специален за теб, затова го поръчах по поръчка на един от моите приятели. Провери ли дали името ти е гравирано вътре? Надявам се да ти хареса, скъпа!
Освен това, моля те, не казвай на майка си за всичко това. Знам, че сме разделени, но тя все още се грижи за мен. Любовта не е нещо, което може да бъде прекъснато за няколко години или месеца, или само с един лист хартия, скъпа. Надявам се, че ще се справяш добре в живота, дори когато мен ме няма. С любов, татко.”
Лейси не можа да овладее сълзите си, докато дочиташе писмото. Толкова съжалявам, че ти направих това! Така и не отворих кутията и исках да те откъсна от живота си! Бях глупачка!
Една година по-късно Лейси напуска работата си на пълен работен ден и решава да продължи кариерата си на професионален шахматист. Тя преминава през цяла година на обучение и сега представя щата си на национални състезания. Всяка партия, която е изиграла досега, е била с фигурите, които Дилън ѝ е подарил за рождения ден. Тя обаче все още не се е възстановила от факта, че е пренебрегнала баща си, когато той е имал най-голяма нужда от нея.
Всеки път, когато посещава гроба на баща си, тя прекарва по няколко часа, разговаря с него и му се извинява. Мечтае за деня, в който ще може да продължи живота си.
