Служителка в училищна столова проявява любопитство и следи момиче, което изяжда само половината от обяда си и събира останалото в раницата си. Когато открива, че момичето дава храната си на бедно момче, жената решава да направи нещо по въпроса.
Г-жа Мърфи работеше като служителка в кафенето в училище Cypress Valley от четири години и нямаше работа, която да обича повече от тази. Всъщност, тъй като двамата със съпруга й не можеха да имат деца, лицето на жената светваше всеки път, когато сервираше обяд на малките деца и виждаше усмивките им.
— Ти си млад! Трябва да ядеш много, за да си здрав! — беше като мото, което тя ентусиазирано казваше на всеки ученик, на когото сервираше храна.
Някои деца се мръщеха на това и казваха:
— Г-жо Мърфи, това дори не звучи готино! Трябва да сготвите нещо по-добро!!
Но възрастната жена сви рамене.
— Ти си умник! Храната и мотото на г-жа Мърфи са ненадминати! Хайде сега, трябва да ви почистя чиниите!
— Добре, г-жо Мърфи!! — Децата се смееха, докато заемаха местата си и се наслаждаваха на обяда.
Един ден след като сервира храна на децата, г-жа Мърфи говореше с колежката си, когато забеляза нещо странно. Тя видя малко момиченце в далечния край, което изяде само половината от обяда си и прибра останалото в кутия за обяд.
— Не се ли чувства добре? Защо не яде? — Г-жа Мърфи беше озадачена, когато момичето се изправи и си тръгна.
На следващия ден, когато момичето дойде за обяд, се случи същото. Тя раздели храната на две равни части, постави едната половина в кутията си за обяд и изяде другата половина. Г-жа Мърфи се разтревожи, когато това продължи няколко поредни дни, така че реши да я последва един ден.
Тя видя, че след часовете момичето тръгва в обратната посока на училището, по път, който води до изоставен квартал.
— Защо ще ходи там след училище? — учуди се възрастната жена, докато крадешком следваше момичето, като внимаваше да не бъде забелязана.
След няколко минути тя забеляза момичето да влиза в една алея, където малко момче, облечено в парцали, седеше на земята върху парче картон. Г-жа Мърфи спря и надникна в алеята.
— Господи, тук ли отива храната? — ахна тя, закривайки устата си в шок.
Момичето се усмихна и се приближи до момчето.
— Дейвид! Тук съм!
Момчето вдигна поглед към момичето и се усмихна топло.
— Клеър! Донесе ли ми храна?
— Разбира се! — отвърна тя, сядайки на колене и отваряйки раницата си. — Днес имаше наденички и ги запазих за теб. И без това не съм им голям фен. — Тя му подаде кутията за обяд.
— Благодаря — отвърна момчето. — Мама е болна. Днес закъсня малко и се притесних, че няма да дойдеш.
— Съжалявам. Ще ти донеса повече храна следващия път! Обещавам! — каза тя, като се изправи на крака. — Трябва да тръгвам сега! Майка ми ще ми се сърди, ако се прибера късно…
Дейвид кимна и й помаха за довиждане.
Точно тогава г-жа Мърфи се приближи до тях.
— Значи затова не си дояждаш? Скъпи, ти също трябва да ядеш! Можеше просто да уведомиш някого за всичко това…
Клеър се изплаши, когато видя г-жа Мърфи там.
— Вие? Работите в училищната столова, нали? Моля ви, не казвайте на никого за това! Мама ще се ядоса, ако разбере, че не съм дояла обяда си. — каза тя, свеждайки глава.
Но г-жа Мърфи се усмихна и я потупа по главата.
— Това, което правиш, не е грешно, Клеър. Да помогнеш на нуждаещ се е нещо хубаво. Но не го правиш по правилния начин…
Клеър я погледна объркана.
— Какво имате предвид?
— Не мислиш ли, че ми дължиш малко обяснение какво става тук, малко момче? — попита г-жа Мърфи и наведе глава към Дейвид, нетърпелива да разбере какво прави едно младо момче като него по улиците в такова ужасно състояние.
Но преди да успее да каже нещо, Клер проговори.
— Нищо от това не е негова вина. Семейството му е много бедно… — започна тя.
Дейвид и семейството му се бореха да свързват двата края и едва можеха да си позволят едно пълно хранене на ден. Клеър го срещнала на кръстовището близо до училище, докато той молел за храна и пари. Тя се почувствала зле за него и започнала да оставя част от обяда си за семейството му. Уговорили се да се срещат всеки ден на алеята, където тя да му предава храната.
— Той има малка сестра вкъщи. Не искам да са гладни. — завърши Клеър.
— О, скъпа! Ти направи нещо чудесно! — очите на г-жа Мърфи се напълниха и тя прегърна Клеър. — Ти също. Ела тук, скъпи. — каза тя на Дейвид.
Докато прегръщаше двете деца, г-жа Мърфи каза:
— Слушайте, деца, от днес никой няма да остане гладен, нали? Никой от вас няма да пропусне хранене. Г-жа Мърфи ще се справи с това…
Г-жа Мърфи знаеше, че в училището остава много храна, след като децата приключат с яденето, така че тя започна да опакова тази храна в кутии и да посещава Дейвид на алеята, където му даваше храната.
Клеър я придружаваше, когато отиваше да се срещне с Дейвид, и усмивката, която г-жа Мърфи виждаше всеки път по лицата на двете деца, я накара да повярва, че макар да няма собствени деца, Бог индиректно я е благословил с много повече – тя можеше да храни не едно, не две, а няколко деца с ръцете си и това означаваше много за нея.
Какво можем да научим от тази история?
- Ако можете да помогнете на някой в нужда, направете го. Клеър знаеше, че оставянето на част от обяда й ще помогне на семейството на Дейвид, така че го правеше всеки ден. Когато г-жа Мърфи научи за семейството на Дейвид, тя също се възползвала от шанса да му помогне, използвайки добре храната, която иначе можеше да отиде на вятъра.
- Научете се да сте благодарни за това, което имате. Лесно изхвърляме храната, която не искаме да ядем, но за някои хора, като семейството на Дейвид, пълните чинии с храна са мечта. Затова се научете да цените това, което имате, и ако е възможно, споделете го с нуждаещите се, както направиха Клеър и г-жа Мърфи.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
