Миналия месец, в разгара на хаоса с развалената ми кола и безсънната нощ, в която се грижех за внука си, установих, че отчаяно се нуждая от кафе преди първата си лекция. Вселената обаче имаше други планове. Стоях на малка опашка в местното кафене “Джо” и очаквах бърза доза кофеин.
Докато търпеливо чаках, Джо, баристът, ме забеляза и извика: “Госпожо Ричардсън, еспресо, както винаги?”. Усмихнах се, малко неудобно от вниманието, и кимнах. “Моето удоволствие”, добави той, озарявайки сутринта ми. Не знаех, че на опашката се задаваше буря.
Една млада дама, която ме изпревари, се обиди на неочакваното ми угощение. В пристъп на нетърпение тя се нахвърли върху мен,
“Чакам тук вече 20 минути и за какво? За да дойде такава стара мръсница като вас и да прекъсне опашката. Отиди да гледаш деца; аз закъснявам за университета, за да си осигуря бъдещето, а не да чакам нечие лакомство”.
Тя се втурна към касата, хвърли парите и конфискува кафето ми. Цялото кафене, включително Джо и другите клиенти, стояха в недоумение. Обикновено щях да се засмея, но днес не беше ден за закъснение, затова пропуснах кафето и се отправих направо към университета.
Влизайки в лекционната зала, започнах рутинните занятия и прегледах списъка на студентите с техните оценки. Извиках най-добрия, като все още разглеждах списъка: “Джейн Гелар”. Тишина. Вдигнах глава: “Джейн Гелар? Тя отсъства ли?”.
“Аз съм тук” – гласът ѝ се прекъсна.
Потърсих я и се сконфузих. Това беше тя. Онова нахакано момиче от “Джо”. “Ооо, госпожо Гелар, приятно е да ви видя отново”, отбелязах, потискайки усмивката си. Очите ѝ се разшириха и тя изглеждаше доста страшна. Тя започна да мърмори нещо. “Г-жо Гелар, искам да останете след лекцията.”
След часа Джейн се опита да се извини, но аз я успокоих, че всичко е наред. “Установих, че имам нужда от асистент. Изглежда, че вие сте идеалният кандидат. Знаеш ли… с характер!” Тя нямаше друг избор, освен да приеме предложението ми.
През следващите няколко месеца Джейн натрупа нов опит. Знаете какво имам предвид. Погрижих се тя да се забавлява. Тя написа хиляди статии, недоспиваше, неуморно ми помагаше и тичаше до “Джо” за кафе по 10 пъти на ден заради други професори. Знаеше, че това е заради нейните думи в кафенето. И започна да осъзнава колко глупава и грешна е била.
Докато работи, тя наистина успява да научи много за журналистиката и работата в екип. Неотдавна тя написала една история. И по време на една лекция я прочете пред всички студенти и пред мен. Това беше разказ за едно нагло и невъзпитано момче, напълно лишено от маниери, което безсрамно унижаваше възрастен човек, който скоро почина. Тя живо описа как тази трагична кончина хвърля сянка върху цялото му съществуване, като описа дълбокото съжаление на момчето и в крайна сметка неговото преобразяващо пътуване към по-достоен и просветен път.
След това тя разкри пред всички, че тази история е базирана на нейния живот, че всъщност става дума за нея и за мен. Всички бяха озадачени. Тя се извини публично и ми благодари за толкова великия урок в живота си. Учениците станаха на крака и я аплодираха.
Добротата надхвърля обстоятелствата; човекът, когото днес може да подценявате, утре може да се превърне в значима част от живота ви. Отнасяйте се с уважение към всички, защото никога не знаете каква роля може да изиграят те в бъдещето ви.
Честно казано, бях искрено щастлива, че това момиче научи нещо не само от нашата работа, но и от реалния ни опит. Може би някой ден Джейн ще предаде този урок по уважение на друг човек и ще повлияе положително и на неговия живот. Благодарна съм, че и аз успях да премина през него с достойнство.
