Собственик на ресторант вижда спретнато облечено момиче да рови в боклука близо до луксозното му заведение и я проследява. Това, което открива в процеса, го кара да се просълзи.
“Уверете се, че остатъците от храна са сортирани и поставени в кошчето за боклук зад ресторанта. Ясно ли е, шеф Смит?” Джак Монфийлд нарежда на главния си готвач.
“Да, г-н Монфийлд”, кимва шеф Смит. “Ще се погрижа да бъде направено, както сте поискали.”
Джак Монфийлд е наредил на персонала си след края на работния ден да изхвърля всички остатъци в специален контейнер зад ресторанта, предназначен за бездомните. Беше го направил, след като видя група бездомници пред ресторанта си, които търсеха храна от минувачите, които никога не си правеха труда да им помогнат.
Една вечер обаче, когато господин Монфийлд се канел да напусне ресторанта, забелязал добре облечено момиче да рови в боклука. Тя носела красива бяла рокля с подходящи обувки – определено не така, както би бил облечен типичният бездомник.
Тя не изглежда да е бездомник или нуждаещо се дете. Какво точно прави тя там? В главата на господин Монфийлд минаха най-странните подозрения при вида ѝ. Искаше му се да се приближи до нея и да я попита какво прави там, но трябваше да бърза, защото имаше да свърши някаква спешна работа. Но момичето се върна на следващия ден, и на следващия, и господин Монфийлд забеляза, че посещава мястото няколко дни подред. Идваше с огромна чанта, пълнеше я с остатъци от храна и после бягаше.
Любопитен защо продължава да прави това, господин Монфийлд решил един ден да проследи момичето. Седнал в колата си и карал бавно зад нея, докато тя щастливо се разхождала по улиците с огромната торба в малките си ръчички.
След няколко минути тя навлязла в една тясна уличка, където колата на г-н Монфийлд не можела да мине. Затова той слезе и продължи да върви зад момичето, което спря пред една изоставена стара къща. Тя остави торбичката с храната на прага, позвъни на вратата и след това избяга.
Г-н Монфийлд се скрил зад стената, чакайки някой да излезе от къщата. Изминали около 10 минути, но никой не отворил на вратата.
Мислейки, че никой не остава там, той направил знак да си тръгне, но точно тогава от къщата излязло момче с куче. То било облечено оскъдно и изглеждало слабо. Отворил торбата с остатъците, извадил част от тях и ги дал на кучето си. “Уау, Томи, днес имаме много храна за теб!” – възкликна той щастливо, след което нахрани кучето си и влезе вътре.
Любопитен за това кое е момчето и защо малкото момиче всеки ден събира остатъци от храна за него, г-н Монфийлд реши да се приближи до нея на следващия ден, когато тя дойде в ресторанта.
“Здравей”, нежно каза той. “Виждам, че всеки ден идваш тук, за да събираш остатъци за едно момче и неговото куче. Как се казвате?”
“Ум, казвам се Алис”, каза тихо момичето. “Нямате нищо против да вземам остатъци за Артър, нали? Взимам храна за него и кучето му, защото няма кой да се грижи за него”.
“Нима Артър няма родители или баби и дядовци, които да се грижат за него, Алис?”
“О, не!” Алис поклати мъничката си глава. “Той е загубил семейството си в един пожар и след това никой не му е помагал. Никое от децата в нашия квартал не си играе с него. На мен ми е жал за него, затова му помагам, а понякога ходя да си играя с него.”
“Защо не каза на родителите си за това, Алис? Те могат да помогнат на Артър и неговото куче.”
“Не. страхувам се какво ще стане, ако мама разбере. Един ден видях, че майката на приятелката ми ѝ се скара за това, че е помогнала на непознат, и се уплаших, че и моята майка ще ми се скара, затова не ѝ казах. Знаеш ли, миналата седмица кучето му се разболя. Притеснявах се, че ще умре, и Артър също беше разстроен, но добре, че не се случи нищо лошо”.
“Но осъзнаваш ли, Алис, че да го храниш с остатъци от храна не е добра идея? Той може да се разболее отново. Някои заведения осигуряват грижи за домашни любимци. Можем да го изпратим там. За Артър също трябва да се полагат подходящи грижи. Видях го и той изглеждаше много слаб.”
“Но къде можем да го изпратим?” Алис попита любопитно.
“Има сиропиталища и приемни домове, които се грижат за деца в нужда. Ако изпратим Артър там, той ще може да живее добре.”
“Не! Няма да го направим!” Алиса възрази. “Артър ми каза, че е живял в сиропиталище. Избягал е оттам, защото не са се отнасяли добре с него. Не можем да го изпратим там, моля те!”
“Е, тогава…” Господин Монфийлд се замисли за известно време. “Имам друга идея. Мисля, че тя определено ще помогне на Артър.”
“Да? Какво точно е това?” Алис попита весело.
“Ела с мен. Ще ти кажа.”
Господин Монфийлд заведе момиченцето в ресторанта си и му даде малко бисквити и мляко. Докато Алиса била заета с яденето, той се обадил на майка си, журналистка, и ѝ разказал за историята на Алиса и как тя е помогнала на Артър.
Една седмица по-късно била публикувана силна статия за това как едно 10-годишно момиченце е помогнало на бездомно момче сирак. Когато родителите на Алиса видели статията и научили какво е направила дъщеря им, те наистина се гордеели с нея. Те казали на Алиса, че ако преди това им е съобщила за Артър, с удоволствие биха помогнали на момчето. Но все още не било твърде късно.
Майката на Алис, Линда, решила да осинови Артър, точно преди социалните служби да го отнемат. Тя винаги е искала Алиса да има по-малък брат, но не е могла да зачене след раждането на Алиса. Затова, мислейки, че това е начинът Бог да я благослови с момче, Линда решава да осинови Артър.
За щастие бащата на Алиса се съгласил и месец по-късно Алиса и родителите ѝ посрещнали двама нови членове на семейството си: 8-годишния Артър и очарователното куче Томи.
