Петгодишно момиченце плаче вкъщи и чака майка си да се върне от пазаруване, когато чува почукване на вратата. Тя се втурнала към вратата, очаквайки да види майка си, но в къщата не била дошла майка ѝ.
Когато съпругът на Джоан Милър се развежда с нея и си тръгва от живота ѝ, тя прави всичко възможно да отгледа сама дъщеря им Ела. По това време Ела била само на 4 години и макар че не разбирала защо баща ѝ просто си тръгва един ден и не се връща, била щастлива, че има до себе си майка, която я обича и се грижи за нея.
Джоан беше учителка в гимназията “Футхил” в Манхатън, Ню Йорк, и беше толкова популярна сред учениците, колкото и сред служителите. Беше мъдър, любезен, съпричастен и открит човек, затова учениците я наричаха “готината учителка”, а посещенията им в дома ѝ всяка Коледа и на Нова година се бяха превърнали почти в ритуал.
Една вечер, когато Джоан излиза от вкъщи, за да пазарува хранителни стоки, тя решава да не взема Ела със себе си, защото навън е изключително студено, а момиченцето наскоро се е разболяло. “Ела”, каза тя. “Мама скоро ще се върне от пазаруването на хранителни стоки. Тъй като госпожа Хол и семейството ѝ са на почивка, в дома ѝ няма никой, така че докато мама се върне, не ходи никъде, добре?”
“Но мама”, извика Ела. “Аз искам да дойда с теб. Не искам да остана сама вкъщи.”
Джоан ѝ се усмихна. “Навън е студено, скъпа, а ако слушаш мама, тя ще донесе любимите ти бисквити и шоколад! Също така, какво ще кажеш за пица за вечеря, когато мама се прибере?”
“Пица? Обещавам?” Ела попита весело.
“Да, Ела. Увери се, че не излизаш от къщи, докато ме няма, добре?”
“Добре, мамо!” Ела махна с ръка на майка си за довиждане и затвори вратата след себе си.
Когато Джоан излезе от къщата тази вечер, валеше силен сняг и когато тя пристигна в супермаркета, вече беше 19:30 ч. Отне ѝ още 30 минути, за да приключи с пазаруването, а когато се върна в колата, за да се прибере у дома, внезапно се появи съобщение за снежна буря, която връхлетяла и тяхното място. Джоан, притеснена, че Ела е сама вкъщи, сега не знаеше какво да прави.
Силните ветрове, носещи сняг, вече се носеха из Манхатън, принуждавайки пешеходците да бягат към най-близкия магазин за безопасност, а някои автомобили бяха спрели, тъй като предните им стъкла бяха напълно покрити със сняг, намалявайки видимостта до нула. Но Джоан реши, че ще трябва да рискува.
Бяха минали почти два часа, откакто беше излязла от вкъщи, и тя знаеше, че Ела ще се страхува сама вкъщи. Затова ускорила колата и карала колкото може по-бързо, но докато вземала първия завой след супермаркета, не забелязала приближаващия се към нея автомобил, в резултат на което се стигнало до масивен сблъсък.
Вкъщи Ела била заета да гледа телевизия и не разбрала кога са минали два часа. Едва когато стомахът ѝ започна да издава звуци от глад, тя осъзна, че Джоан още не се е прибрала.
Джоан беше оставила резервен телефон вкъщи, за да ѝ се обади в случай на спешност, но когато Ела се опита да се свърже с нея, обаждането не се свърза, защото мрежовите услуги не функционираха заради лошото време. В крайна сметка тя нямаше друга възможност освен да чака, но когато мина още един час и Джоан не пристигна, Ела започна да плаче. “Гладна съм, мамо”, проплака тя. “Моля те, върни се скоро.”
След малко малката Ела отиде в стаята си и занесе куклата си в хола, защото се страхуваше да чака сама. “Лили”, каза тя тихо на куклата, а по бузите ѝ се стичаха сълзи. “Мама няма да се прибере. Страх ме е.”
Изведнъж на вратата се почука. Ела избърса сълзите си и се затича към вратата, подскачайки от щастие: “Мамо! Ти се върна!” Но когато отвори вратата, тя беше озадачена.
“Здравей, Ела! Аз съм Катрин. Мога ли да вляза?” Едно младо момиче се представи.
“Съжалявам, но мама не е вкъщи”, отговори Ела. “Тя ми каза да не говоря с непознати. Не мога да ви пусна вътре.”
Младото момиче седна на колене с лице към Ела и каза: “Майка ти е в болницата, Ела. Тя не можа да се прибере у дома навреме, затова изпрати мен. Аз съм една от нейните ученички.” Катрин показа на Ела снимката, която беше направила с Джоан един ден в училище.
“Но мама…” Ела се намръщи. “Какво се е случило с мама? Болна ли е?”
“Какво ще кажеш първо да хапнем нещо и после да поговорим? Имам вкусна пица за вечеря.”
“Добре”, отвърна момиченцето и Катрин я последва вътре. Тя накара Ела да седне на масата за вечеря и подреди чиниите за двете.
“Аз не искам нищо. Искам мама да се върне. Мама ще се оправи ли?” Ела попита със скръбно изражение, докато Катрин ѝ поднасяше парче пица.
“Да, Ела”, каза Катрин. “Лекарите се грижат за нея и утре сутринта ще можем да я видим. Но няма ли мама да се натъжи, ако не изглеждаш здрава и щастлива? А и децата никога не трябва да пропускат хранене! Довърши бързо вечерята си, за да можеш да си легнеш рано и да се събудиш навреме, за да видиш мама, добре?”
Устните на Ела се наклониха в усмивка и тя посегна към парчето пица. “Можеш ли да ми прочетеш една приказка преди сън?”
Същата вечер, след като Катрин нахрани Ела, тя ѝ помогна да се преоблече в нощни дрехи и ѝ прочете приказка от нейната книжка с приказки. На следващата сутрин, когато Ела посетила Джоан в болницата, тя не можела да спре да говори за Катрин. “Мамо, Катрин се грижеше за мен точно като теб. Може ли тя да остане с нас? Тя също ми чете приказки!”
Джоан и Катрин избухнаха в смях. “И така, благодари ли на Катрин, че се грижеше за теб, когато не бях вкъщи, Ела?” Джоан попита.
“О, не! Забравих! Благодаря ти”, каза Ела на Катрин с усмивка.
“Всичко е наред, Ела”, каза Катрин. “Между другото, ще прекарам още малко време с теб, докато майка ти оздравее. Лекарите казаха, че ще трябва да остане в болницата за известно време”.
“Сега, можеш ли да изчакаш малко навън, Ела? Трябва да поговоря с Катрин за нещо – каза Джоан.
Ела ѝ се подчини като добро момиче и излезе от стаята. Джоан се обърна към Катрин и ѝ направи знак да седне до нея.
“Благодаря ти, че се грижиш толкова добре за Ела, Катрин – каза тя, държейки я за ръце. “За щастие, в чантата си имах дневник, в който телефонният ти номер беше записан в рубриката “Контакти при спешни случаи”, защото живееш близо до дома ми, така че полицаите лесно намериха номер, с който да се свържат, и ти се обадиха, след като бях откарана в болницата с помощта на един минувач. Те си тръгнаха преди малко и смятам, че след като ме изпишат, ще трябва да се срещна с тях и да свършим някои формалности, тъй като аз бях виновна за катастрофата. Моля те, грижи се за Ела дотогава.”
“Всичко е наред, госпожо Милър. Нямам проблем да се грижа за Ела. Тя е наистина мило момиче.”
“Но моля те, не пропускай часовете заради мен. Ще кажа на класната ръководителка на Ела да организира училищния автобус за няколко дни, а след като се върнете от часовете, ще можете да останете при нея.”
“Разбира се, госпожо Милър. Погрижете се за себе си и оздравейте скоро.”
След като си тръгна от болницата, Катрин закара Ела до училището ѝ и след това отиде за часовете си. След като се върна, тя прекарваше време с Ела, като ѝ помагаше с домашните, печеше с нея бисквити, а вечер ѝ четеше приказки за лека нощ.
Така изминаха почти две седмици. Когато Джоан се върна у дома, тя все още използваше патерици, затова Катрин ѝ помагаше в къщата. Един ден Тод, бащата на Катрин, дойде да види Джоан, след като Катрин му съобщи, че учителката ѝ е болна.
Тод бил самотен баща и вдовец, който често отсъствал по работа, затова Катрин останала при баба си. След като се запознава с Джоан през този ден, нещо се получава между двамата и той започва да посещава често дома ѝ заедно с Катрин. С времето той се влюбва в Джоан и двамата решават да се оженят. Ела се зарадва, когато разбра, че Катрин ще ѝ стане сестра, и сега те са едно голямо щастливо семейство.
