Всеки ден малко момиченце чака баща си да се върне в сиропиталището, където я остави поради бедност. Той обеща да се върне, така че тя търпеливо чака, докато една двойка не прояви интерес да я осинови един ден.
Кали беше 10-годишно момиче, което живее в малко сиропиталище. Бяха изминали 3 години, откакто самотният й баща я доведе там, обещавайки, че ще се върне за нея, след като спечели пари.
Баща й, Алекс, беше беден човек. Съпругата му Луси изостави него и Кали, след като срещна богат мъж, който искаше да се ожени за нея. Тя взе със себе си съдържанието на общата им банкова сметка и поради това Алекс не можеше да поддържа магазина, който имаше.
— Съжалявам, Кали, но татко не иска да живееш в бедност. Обещавам, щом успея да спечеля пари, за да ти осигуря удобния живот, който заслужаваш, ще се върна за теб. Обещавам, Кали. Моля те, изчакай ме. — каза съкрушеният баща, преди да остави дъщеря си на директора на сиропиталището.
— Татко, не ме оставяй тук. — извика Кали, опитвайки се да се вкопчи в него.
— Съжалявам, Кали. Татко трябва да печели пари, за да можем отново да живеем заедно. Обещавам ти. Ще се върна. Обичам те, Кали. — каза Алекс, също разплакан. Той хвърли последен поглед към директора на сиропиталището, сякаш казваше „моля ви, погрижете се за нея“ и си тръгна.
Тогава 7-годишна, Кали никога не забравяше казаното от баща си. Всеки ден тя го чакаше пред вратата на сиропиталището с куфара си. Тя дори береше цветя от градината, за да му ги подаде.
Други деца често й се смееха, като по-големите се опитваха да съсипят надеждата й да се събере отново с баща си.
— Хайде, Кали. Не можеш да продължиш да вярваш в приказки. Баща ти се оправдаваше. Той няма да се върне. — казваха те.
— Ти не познаваш баща ми. Той е човек, който държи на думата си. Той ще се върне за мен. — отговаряше Кали.
Децата често клатеха глави, смеейки се на Кали. Те бяха точно като нея, надявайки се, желаейки и молещи се по някакъв начин родителите им да се появят и да ги отведат от сиропиталището.
Един ден, докато тя седеше навън с куфара си и прясно набрани цветя, директорката на сиропиталището се приближи до нея и я попита дали могат да се срещнат в нейния офис. Кали кимна, взе чантата си вътре и се запъти към стаята.
— Кали — започна директорката — Знаеш, че всяко дете тук копнее да бъде част от семейство, нали? — тя попита.
Кали бавно кимна.
— Е, една двойка прояви интерес да те осинови. Те искат да си част от тяхното семейство. — каза й директорката.
— Не! Баща ми каза, че ще дойде да ме вземе. Не искам някой друг да ме осиновява. Ще чакам баща ми. — каза тя и започна да плаче.
— Е, миличка, ти си в сиропиталище. Според закона, ако някой иска да се грижи за теб, има право да те осинови. — обясни директорката.
В този момент Кали плачеше силно.
— Не! Моля те, искам баща си. Не им позволявай да ме вземат. — изхлипа тя.
Директорката не можа да разкрие на Кали, че въпреки че са се опитали да попитат двойката дали се интересуват от осиновяване на някои от по-големите деца, те вече са отказали. Всъщност, тъй като средствата на сиропиталището бяха изчерпани, те трябваше да приемат подкупа, даден им за да пуснат Кали под тяхна грижа.
След няколко дни най-накрая дойде време Кали да се срещне с осиновителите си. Въпреки че плачеше с дни, тя най-накрая прие съдбата си и се молеше нейният роден баща да я намери един ден, независимо къде отиде.
За последен път, надявайки се на чудо, тя седна пред вратата на сиропиталището със свеж букет.
— Хайде, татко! — каза тя тихо.
За съжаление времето изтече. Директорката я помоли да вземе нещата си от стаята си. Тя изхвърли букета на улицата, и се качи нагоре.
Когато събра нещата си и се върна да се срещне с директорката, тя изведнъж осъзна, че е оставила единствената снимка на баща си на нощното шкафче.
— Почакайте, г-жо Касиди. Оставих нещо в чекмеджето си. — каза тя и се втурна обратно.
Когато отвори чекмеджето, с изненада видя, че снимката вече я няма. На път да заплаче, тя чу някой зад себе си:
— Повече няма да се нуждаеш от тази снимка.
Очите й се разшириха и тя бързо погледна назад.
— Сега ще ме виждаш всеки ден. — каза мъжът.
— Татко! Ти ли си наистина? — каза Кали и се хвърли в ръцете му.
— Да, скъпа. Наистина съм аз. Съжалявам, че ми отне толкова време да дойда да те взема. — каза Алекс със сълзи на очи. Те се прегърнаха силно за още няколко секунди, преди да се отдръпнат.
— Знаех, че ще се върнеш, татко. Казах на всички тук, че ще го направиш! — каза Кали, също плачейки. Другите деца погледнаха през вратата, осъзнавайки, че Кали е била права през цялото време – баща й беше човек на думата си.
Оказа се, че Алекс е напуснал града, за да спечели пари, за да вземе Кали обратно при себе си. Първо той работил като продавач в магазин, докато не спестил достатъчно, за да отвори собствен магазин.
Той срещнал прекрасна дама на име Аманда, в която се влюбил. Когато й разкрил, че има дъщеря, която го чака в сиропиталище, тя не се замислила да му помогне.
— Хайде да вземем дъщеря ти. — казала му тя, преди да обработят документите за осиновяване на Кали.
От този ден Алекс, новата му съпруга Аманда и прекрасната им дъщеря Кали живеят щастлив живот заедно. Алекс остана всеотдаен баща, обсипвайки Кали с цялата любов, която можеше да даде. Аманда също обичаше Кали като своя собствена дъщеря.
