Когато осемгодишният ѝ син довежда със себе си вкъщи мъж с парцалив външен вид, Мередит е ядосана и объркана. Но когато мъжът най-накрая показа лицето си, тя беше шокирана от старата глава на живота си, която изведнъж се отвори отново.
“Надявам се, че е в добро настроение!” Майк си помисли нервно, докато се колебаеше дали да позвъни на вратата, знаейки, че майка му ще отвори набързо.
Уикенд или делничен ден, Мередит нямаше нито един свободен миг – да си майка на две диви малки момчета, това се случва. Тя беше самотна майка и умишлено беше строга с 8-годишния Майк и 2-годишния Марти. Искаше да ги възпита като силни хора – да не се страхуват да бъдат добри, но да бъдат достатъчно твърди, за да се изправят срещу хулиганите на света.
Искаше й се родителите й да я бяха научили на това. Щеше да я подготви за заплашителните момчета и момичета, които я дразнеха и тормозеха в гимназията. И определено щеше да ѝ помогне да си стъпи на краката по-рано, след като съпругът ѝ я изостави и остави момчетата заради секретарката си.
Мередит все още изтръпваше при спомена за дните и нощите, които беше прекарала в плач заради този мъж, а години преди това – в плач заради онова момче в училище, което всеки ден й взимаше обяда и я наричаше с имена заради това, че е “пухкаво” дете.
“Не моите деца. Те знаят как да се противопоставят на хулиганите”, въздъхна Мередит със задоволство и гордост, свали престилката си, за да сложи най-накрая краката си нагоре и да се отпусне за няколко минути, преди да се върне към работата.
“Това наистина ли си ти? Боже, какво стана?”
Майк нямаше да се върне от училище още половин час, а малкият Марти спеше в креватчето след засищаща храна. Това беше идеалното време за Мередит да се унесе в кратка дрямка. “Само за няколко минути”, обеща си тя.
Но когато звънецът на вратата отново я събуди, вече започваше да се стъмва и да се смрачава. Тя инстинктивно погледна часа и разбра, че синът ѝ Майк е на прага ѝ час по-късно от обикновено.
“По-добре да си има добро извинение!” Мередит се намръщи, докато отваряше вратата, готова да се вгледа в палавото си момченце.
Но изплашеният малък Майк не беше сам. Зад гърба му се беше навел изтерзан на вид мъж, загърнат в старо изпокъсано одеяло, което би трябвало да е прано преди месеци.
“Хей, ти! Махни се от имота ми!” Мередит скочи напред, като посочи на непознатия улицата пред портата.
Но преди Мередит да направи още една крачка, една малка ръчичка я спря.
“Мамо, погоди! Аз го доведох тук. И трябва да те попитам нещо” – успя да проговори Майк над страха си от реакцията на майка си.
Главата на Мередит се наклони подозрително, но тя остави сина си да говори.
“Мамо, може ли този беден човек да живее с нас? Моля? Само за няколко дни?” – попита момчето със сключени ръце и кучешки очи.
Мередит беше по-скоро безпомощна, отколкото ядосана. “Защо синът ми е завлякъл един скитник на верандата ни? Каква е историята тук?” – чудеше се тя.
“Майк, имаш около две минути, за да ми обясниш какво се случва. И ТИ!” Мередит се обърна към бездомника и го предупреди: “Не мърдай!”.
Мередит слушаше как синът ѝ със сълзи на очи ѝ разказва за бедния човек, с когото се беше сприятелил заради половин сандвич.
“Видях го един ден близо до автобусната спирка. Плачех, защото някой ме дразнеше в клас, когато този човек ме заговори и ме разсмя. И тогава разбрах, че той наистина е бил гладен. Затова му дадох половината си сандвич. Той беше толкова благодарен, че се разплака, мамо!”
Мередит слушаше с възхищение как синът ѝ признава, че оттогава всеки ден храни този човек с половината си обяд. “Той слуша всичките ми истории от училище, а има и доста интересни такива. Но в момента има ужасна треска. Опитах се да докосна челото му и ръката ми едва не изгоря! Той има нужда от дом, мамо. Моля те, може ли да остане тук, докато се оправи? Няма да те моля за нищо друго… дори и за Коледа!”
“Нека поговоря с човека. Ти остани вътре, Майк”, каза строго Мередит и отиде при мъжа, който все още стоеше на верандата ѝ.
Майк избърса сълзите си и се опита да долепи ухо до вратата с надеждата да чуе какво става навън. Момчето знаеше, че майка му сигурно ще му изкрещи за това, което е направил, но се надяваше, че тя някак си ще позволи на приятеля му да остане.
Мередит беше излязла едва за няколко секунди, когато Майк внимателно отвори вратата, за да надникне навън.
И това, което момчето чу, накара сърцето му да прескочи.
“За какво криеш лицето си? Бягаш от полицаите или нещо подобно?” Мередит попита мъжа, който изглеждаше, че ридае под одеялото.
“Не трябваше да идвам тук. Не знаех! Не искам да ме виждаш в този вид, Мередит!” – каза мъжът и неохотно разкри лицето си пред жената.
За миг Мередит беше шокирана, че някакъв бездомник знае името ѝ. Но когато видя лицето му, разбра, че не е непознат.
“Дейвид!” Мередит изтръпна, разпознавайки лицето, което я преследваше от време на време. Това беше същото момче, което крадеше храната ѝ и я наричаше с имена, когато беше малко момиче.
“Това наистина ли си ти? Боже, какво стана?” Мередит се приближи до бившия си съученик, за да се увери, че това не е сън.
Дейвид се опита да овладее тръпките по тялото си и да сдържи сълзите си, докато разказваше на Мередит сърцераздирателната история на живота си.
Дейвид станал неудачник в училище малко след като баща му изоставил него и майка му, когато бил само на 12 години. Той се държи агресивно в училище, а репутацията му продължава да пречи на напредъка му, тъй като се справя зле в университета и трудно гради кариера по-късно.
“Трудно свързвах двата края. И тъкмо когато животът ми стана малко по-добър, тъкмо когато се бях оженил за една невероятна жена и имах прекрасно момче от нея, животът ми отне и тях! Един инцидент… и двамата изчезнаха!
“Моето момче… беше само на 4 месеца, Мередит!” Дейвид се разплака с дрезгавия си глас, разкривайки, че оттогава животът му е тръгнал по низходяща спирала и от една година е живял на улицата.
“Животът ми… свърши!” – каза мъжът и най-накрая се поддаде на пристъпа на кашлица, който го сърбеше в гърлото.
Майк беше прав. Дейвид беше изгорял. Тя извади колата и замина за болницата с Дейвид и Майк, докато накара една любезна съседка да гледа 2-годишното ѝ дете.
В болницата Майк не искаше да се отделя от Дейвид, а Дейвид се надяваше, че и Мередит ще остане малко по-дълго.
“Има много неща, за които трябва да ти се извиня, Мередит. И също така трябва да те поздравя за това, че си отгледала това невероятно момче!” Дейвид каза, като разроши косата на Майк.
През следващите дни здравето на Дейвид се подобри. Сърцето му също, защото най-накрая успя да се отърси от бремето на вината, което носеше от години. Мередит също получи своето решение. Но в крайна сметка имаше място за нещо повече от затваряне…
Седмица след като се запозна с Мередит, Дейвид беше изписан от болницата и не губеше и минута, за да изчисти постъпките си. Отново кандидатства за работа и този път перфектната възможност се появява за него без усилие.
В деня, в който получи първата си голяма заплата, той отново се появи на вратата на Мередит със сто червени рози. “Благодаря ти, че ми даде причина да живея отново!” – каза той и я целуна по гърба на дланта като джентълмен.
Мередит се изчерви и не можеше да откъсне очи от новото, преобразено аз на Дейвид. Този път мъжът изглеждаше по-млад, по-щастлив, а в очите му се криеше намек… че се е влюбил отново и отново.
