10-годишният Стив нямаше нищо против да си счупи ръката, докато се изправяше срещу група насилници в училище. Това, което не очакваше, беше дузина полицаи да дойдат да го посетят в болницата.
Малкият Стив гледаше през прозореца на спалнята и чакаше. Виждаше магистралата в далечния край на хоризонта, където ярки фарове минаваха един след друг.
В кола, пътуваща по магистралата онази нощ, една двойка споделяше удобна тишина.
— Знаеш ли какво? Хайде да предприемем това пътуване до Бора Бора. — Дерек подаде ръка на жена си, която седна до него в колата.
— Уау, откъде дойде това? — попита подигравателно Естер.
— Не искам да чакам да се пенсионирам, за да… живея живота си! Понякога проклетата работа те кара да забравяш, че имаш семейство — блестящо малко момче и красива съпруга…
Естер закачливо плесна опакото на дланта на Дерек.
— Значи отиде на едно парти за пенсиониране на колега полицай и това промени решението ти. Това е много полезна информация!
— Сериозен съм. Нека да си починем от коловоза и…
— О, значи животът ни е в коловоз сега? — Естер се забавляваше от това как съпругът й лесно влизаше в капани.
— Е, не просто някакъв коловоз. Красив коловоз! Виж, всичко, което казвам е, нека се насладим на живота си, преди да…
Тъмнината на криволичещия път беше нарушена от ослепителна светлина, която се приближаваше към колата. Нямаше време да осъзнаят, че камион е влязъл в грешната лента и се приближава към колата. Издигайки се от ярката светлина и скърцащи гуми, колата се хвърли във въздуха. За милисекунда те знаеха. Сключиха ръце и всичко свърши.
Вкъщи, Стив беше в шок и страхопочитание от далечната гледка на летящата кола.
— Нямам търпение да кажа на татко за това! — помисли си той, без да осъзнава бруталната ирония.
Бяха изминали четири спокойни години от този фатален инцидент. Никой не можеше да заеме мястото на родителите му в живота на Стив, но дядо му Джо беше единственото семейство, което му беше останало. И Джо възнамеряваше да отгледа Стив с точно толкова любов и добродетел, с колкото беше отгледал Дерек.
— Чудя се през какво трябва да минава Стив днес… — Джо се тревожеше, докато се прибираше към дома от гробовете на сина си и снаха си.
По същото време Стив беше в местната болница и крещеше от болка.
Джо отиде с колата в болницата веднага щом получи анонимното обаждане. Тези ужасни думи непрекъснато се въртяха в главата му:
— Стив е ранен. Трябваше да бъде откаран спешно в болницата. Той пита за вас. Не се притеснявайте, сър, ще бъда тук, докато пристигнете.
— Стив, детето ми! — Джо изтича до внука си, събуждайки го неволно от сън. Джо прегърна внимателно Стив през гипсираната му дясна ръка.
— Какво се случи? Кой е този човек?
Джо забеляза, че непознатият, който стоеше до Стив, беше облечен в униформа на портиер.
— Вие ли ми се обадихте? Имате ли нещо общо с това?
— Аз… не съм наранил внука ви. Но аз съм част от причината той да е тук. — отговори мъжът.
— Какво трябва да значи това? — Подозрението на Джо нарастваше с всяка изминала секунда.
— Не е той виновен, дядо. Аз бях.
Стив сведе поглед, докато разказваше какво се е случило: как седял на детската площадка и си играел, как се почувствувал възмутен, когато видял група момчета да се подиграват и тормозят портиера Пийт и как се опитвал да каже на момчетата да спрат, но вместо това го бутнали.
— Тогава го чух — неохотно продължи Стив. — Чух гласа на татко.
„Бъди смел, Стив. Вече знаеш какво е правилно. Довери му се.“
— Така че се опитах да дръпна момчетата далеч от Пийт. В крайна сметка трябваше да избутам едно от тях с цялата си сила. Той стисна ръката ми много силно и двамата се приземихме на десния ми лакът, когато се ударихме в земята. Ето как си счупих ръката.
— Вярно ли е това, млади човече? — Пийт кимна.
Портиерът говореше ясно, за да облекчи подозрението на стареца.
— По средата на астматичен пристъп момчетата започнаха да се скупчват около мен. Изхвърлиха инхалатора ми и бях напълно безсилен, когато Стив ме видя. Вашият внук се застъпи за мен, когато се борех да дишам. Иска ми се бих могъл да му върна парите или да покрия лечението му, но не съм…
— Не, това изобщо не е необходимо, Пийт. Помогнах ти, защото баща ми ме научи да бъда винаги смел и да постъпвам правилно – без да очаквам никаква награда.
Джо беше със замъглени очи, докато слушаше Стив. Започваше да звучи все повече и повече като покойния си баща.
Точно когато Стив, Джо и Пийт излизаха след приключване на болничните формалности, в отделението се появиха група от 12 полицаи. Всеки гръбнак в отделението се изправи при вида на униформените.
— Стив? — попита един от полицаите, показвайки служебната си идентификация. Стив кимна нервно. Дали училището се е оплакало от него? Щеше ли да влезе в затвора?
— Елате с нас, моля. Има някой, с когото бихме искали да се запознаете.
Всички се опитваха да не зяпат, докато полицаите вървяха зад момчето и двамата мъже.
Точно когато наближиха полицейския ван, от него беше пуснато полицейско куче. Стив се усмихна на кучето, но веднага върна мрачното изражение на лицето си.
— В момента не трябва да мисля за игра с куче. Може да отида в затвора!
Но кучето беше твърде дружелюбно, за да го игнорира. Той започна да маха с опашка около Стив, опитвайки се да скочи върху него и да оближе лицето му.
Стив забрави за това, че е по средата на напрегната ситуация и просто прегърна кучето.
— Изглежда той те харесва!
— И аз го харесвам! Не знаех, че полицейските кучета могат да бъдат толкова приятелски настроени…
— Е, той е твой, хлапе.
Стив реши, че полицаят се шегува.
— Робин трябваше да се пенсионира рано от работата си на полицейско куче поради заболяване. Сега, когато е напълно излекуван, той трябва да се върне при най-близкото си човешко семейство.
Робин… Стив беше чувал това име и преди. Погледна дядо си и го видя вече облян в сълзи.
Една от полицайките потупа Джо по гърба, опитвайки се да утеши стареца.
— Всички обичахме Дерек. Четири години и все още е странно да говорим за него в минало време.
Обръщайки се към Стив, тя продължи:
— Но днес, когато Джо ни разказа по телефона как си се застъпил за портиера в училището си, знаехме, че е време да те запознаем с Робин.
Тогава Стив си спомни кой е Робин. Месеци преди смъртта си Дерек говореше за ново полицейско куче, което му беше назначено.
— Той е свиреп, това малко нещо. И вече ме хареса. Ние с Робин се мотаем през цялото време. — беше казал Дерек веднъж.
— Може би ще ти вземем куче в един момент, Стиви! — Естер се включи, знаейки колко много синът й обича да си играе с кучета.
— Мога ли да взема Робин за мое куче? Моля, моля, моля! — помоли Стив баща си.
— Може би някой ден… — каза Дерек няколко месеца преди да издъхне.
Какво научаваме от тази история?
- Не забравяйте житейските уроци, които вашите близки са посяли във вас. Любимите родители на Стив вече ги нямаше, но той никога не забрави ценностите, на които баща му го научи.
- Осиновете куче, ако можете. Има толкова много любов за даване и получаване от кучета, които се нуждаят от човешки спътник. Доведете нов космат приятел у дома и започнете един живот на най-безусловното приятелство.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
