Алчен брат наследява къща и се подиграва на по-малката си сестра, която получава от покойната им баба само пет ръждясали стари часовника. Те не знаят какво се крие в тези часовници.
„О, значи баба се е обадила и на теб?! Мислех си, че ще си заета в библиотеката… като добра малка книгомайка!“ 26-годишният Брайън се подигра с по-малката си сестра Линда, на 19 години.
Тя току-що беше слязла от таксито. Страх изпълни очите ѝ, тъй като сърцето ѝ подсказваше: „Нищо няма да се случи на баба. Тя ще се оправи. Ще живее още сто години.“
Брайън и Линда бяха дошли да посетят 90-годишната си баба Марлене. Тя ги беше помолила да я видят спешно.
„Милички, искам да ви видя за последен път. Може би няма да имам друг шанс отново“ – с болка им беше казала Марлене в разговора преди два дни…
Когато Линда влезе в спалнята на баба си, тя се закашля, забелязвайки, че е доста прашна. Марлене беше твърде стара и болна, за да върши нещата сама. Тя не беше измела пода и Линда видя, че таванът е мухлясал заради течове.
„Бабо!!!“ – изтича тя и прегърна Марлене, която беше в леглото. „Нищо няма да ти се случи, бабо. Моля те, не се притеснявай. Бог няма да ни те отнеме, защото ти си всичко, което имаме“.
Допреди една година Линда живееше с Марлене. Тя се грижела добре за нея и много ѝ помагала. Дори била готова да се откаже от стипендия, която й променила живота, но по настояване на Марлене се преместила в града, за да продължи образованието си.
Брайън влезе в стаята, като кашляше и се усмихваше. „По дяволите… аз съм алергичен към прах! Бабо, не си ли измела и избърсала праха в стаята си?“
Той се приближи и видя, че баба му е болна и отслабнала. Но той най-малко се притесняваше и стоеше там в очакване да разбере защо ги е повикала.
Марлене се вгледа в очите на Брайън, докато стискаше треперещите ръце на Линда. Момичето с болка виждаше баба си толкова бледа, а очите ѝ бяха лишени от онази красива някога искра. Те изглеждаха безжизнени.
Марлене се усмихна, стана внимателно и извади два плика изпод възглавницата си. „Милички, това е за вас“, каза тя. „Моля, използвайте го разумно. Обадих се, за да ви го дам.“
Брайън и Линда отвориха пликовете и откриха във всеки от тях пачка с по 5000 долара.
Линда не можа да сдържи сълзите си и изтича разплакана навън.
Междувременно Брайън се намръщи. „Само толкова? Мислех, че имаш повече за харчене. Добре, сега трябва да тръгвам.“ Той обърна гръб на Марлене и си тръгна, без дори да ѝ благодари.
На следващия ден Марлене беше изненадана.
„Добро утро, бабо!“ Марлене чува Линда в спалнята си. Тя не очакваше да се върне.
Събуди се, когато момичето открехна завесите, а валове от лъчи осветиха тъмната, прашна спалня.
Тя се изненада да види Линда. Беше си помислила, че момичето е заминало за града, където учеше и беше библиотекарка на непълно работно време.
Линда се приближи до Марлене с плика, който ѝ беше дала предишния ден.
„Добавих четирите хиляди долара, които бях спестила през годината. Бабо, помниш ли, че ми каза за лошото си зрение? Сега имам 9 000 долара. Вече можем да платим за операцията на очите ти“.
Марлене стана от леглото си. Тя прегърна Линда, а по лицето ѝ се появиха сълзи. „Знаех те по-добре, скъпа! Но вече е твърде късно за операцията. Усещам, че смъртта ми наближава. Не искам да прахосвам тези пари, когато могат да се използват за нещо по-добро“.
Линда избърса сълзите на Марлене и каза, че ще живее с нея.
„Взех си един месец отпуск. Няма да отида никъде, докато не видя онази златна усмивка на лицето ти, бабо“.
И Линда знаеше какво трябва да направи, за да върне усмивката на Марлене.
Наличието на Линда наблизо било от голяма полза за Марлене. Тя не трябваше да се притеснява за това, че ще си готви сама.
Имало е дни, в които Марлене е ядяла застоял хляб за вечеря, когато никога не ѝ се е искало да си приготви хубаво ястие. Но след идването на Линда тя отново започнала да се чувства на крака. Марлене никога досега не се беше чувствала толкова спокойна и щастлива.
Един ден тя чула чужди гласове пред спалнята си и излязла да провери. Била изненадана. Линда беше похарчила 9 000 долара за ремонт на къщата и за отстраняване на теча.
„Знаех, че отдавна искаш да ремонтираш скъпоценната къща на дядо. Щастлива ли си сега, бабо?! Ремонтирах я така, че да виждаш красивата къща, в която някога си живяла с дядо. Харесва ли ти?“
Марлене остана без думи. Тя тръгна към Линда толкова бързо, колкото крехките ѝ крака можеха да я носят, и я прегърна. Марлене никога не беше плакала така, както плака на раменете на Линда в този ден.
Марлене често си пожелаваше нещо. „Искам да умра, когато съм най-щастливата на земята!“ Седмица по-късно желанието ѝ се сбъдва. Марлене умира в съня си, оставяйки на Линда нещо повече от разбито сърце.
Няколко дни след погребението Линда и Брайън са извикани в офиса на адвоката във връзка със завещанието на покойната Марлен, за което така и не узнали.
Когато стигнали там, им казали за още едно изненадващо наследство.
„Господин Уайт, според завещанието на баба ви, вие ще получите нейната къща. Ето и документите. Моля, подпишете ги.“
Линда се стресна. Тя не ревнуваше по-големия си брат, но това я притесняваше, защото тя беше ремонтирала къщата, а Брайън я получи, когато най-малко я заслужаваше.
„А госпожице Линда, това е вашето“ – каза адвокатът и бутна напред една кутия към Линда.
„Какво е това?“ – възкликна тя и отвори кутията. Вътре намери пет стари старинни часовника. Брайън избухна в смях и започна да ѝ се подиграва.
„Това е адски лудо и евтино!!! Баба остави къщата си на мен. Тя знаеше кой заслужава най-доброто. Можеш да си украсиш апартамента под наем с тези ръждясали часовници и да плачеш над него, сестричке. Късметът не е благосклонен към всички!“
Разстроена, Линда заминава за града, като взема часовниците със себе си. Никога не си направила труда да ги провери внимателно, докато един ден не забелязала гравюра върху един от тях.
„Отвори го!“ било гравирано с красив курсивен шрифт върху метала.
Любопитна, Линда отворила часовника и това, което намерила вътре, щяло да промени живота ѝ.
„Бележка?“ – възкликнала тя и взела малък свитък от вътрешността на часовника. Тя го разгъна и седна зашеметена.
“Никога не подценявай тези ръждясали, стари часовници! Те са 100-годишни класически часовници, които принадлежаха на дядо ми. И са изработени от рядък, изискан метал! Всяко парче струва 40 000 долара, скъпа моя!“ – започваше бележката.
Очите на Линда се напълниха със сълзи от радост, докато четеше по-нататък.
“Всеки получава това, което наистина заслужава, Линда! Радвам се, че си получила само най-доброто. С любов, баба Марлен.”
Линда се разплака, докато държеше старинните часовници близо до сърцето си. Те все още функционираха и тя чуваше тиктакането им близо до сърцебиенето си. Имаше чувството, че баба ѝ не си е отишла никъде.
Линда реши да не разкрива това на брат си.
„Той е заслепен от алчност и смята, че е получил най-доброто от баба. Нека живее с това предположение. Баба знаеше кой заслужава най-доброто и не е нужно да му го доказвам!“ – мислеше си тя и държеше редките часовници заключени в чекмеджето си.
