Иван Петров
Карлос Насар сваля щангите и сваля гарда – пред Мон Дьо той разказа за най-тежките си битки извън подиума.
От разкъсаното рамо по пътя към световната титла, през раните от детството, до отказаните милиони, за да остане под българския флаг – шампионът показа истинския човек зад медалите.
В откровено интервю за „Събуди се“ той призна, че блясъкът на златото често прикрива цена, която малцина биха платили.
„Цената на световната ми титла беше здравето. Имах проблеми с раменете, на лявото – скъсан лабрум. Рискувах. Не исках операция, защото не се знаеше дали ще вдигам щанги след нея“, сподели Карлос. Зад спокойния тон личи човек, който отлично знае какво означава да заложиш всичко на една карта.
Още като дете съдбата не го щади. Родителите му се разделят, а домът се превръща в място на напрежение. „Истинският Карлос Насар се е родил в голямо неразбирателство. Трябваше да порасна, за да спестя болка на другите. Когато баща ми си тръгна, гледах да го преглътна, а братята ми отказваха да го приемат. Майка ми много страдаше.“ Често най-много го боляло, когато виждал майка си да плаче сама.
В сърцето на шампиона обаче има и светли хора, без които този път нямаше да изглежда така. Дядо му Лазар и покойният треньор Илиян Илиев са двете фигури, които изправят Карлос, когато светът тежи повече от щангите. „Той казваше на всички, че ще стана световен и олимпийски шампион. Мислеха го за луд. Най-големият ми личен успех беше златото в Париж, защото му го обещах“, признава Насар.
Не подминава и напрежението с федерацията. „Искам да съм в добри отношения. Те трябва да ми осигуряват поне спокойствие. След световното започнаха проблеми – лъжи и интриги, които тръгнаха от тях“, казва той, без да звучи като човек, който търси война, а като някой, който просто иска нормални условия, за да работи.
Най-шумният въпрос около него – офертата от Бахрейн – също получава ясен отговор: „За трети път отказах. Щях да нося чуждо знаме и да слушам чужд химн. Бях там като гост, не за преговори.“ Милионите са примамливи, но за Карлос има нещо по-голямо – усещането да излезеш на подиума с „Мила Родино“.
В личния му живот също има човек, който държи юздите на хаоса – любимата му Александра. „Разбрах, че тя е човекът за мен, когато започна да жертва от своето време и да полага усилия за връзката ни. Мила е, интелигентна, и не ми е давала повод за ревност. Надявам се един ден да бъде моя жена“, споделя шампионът.
На финала Карлос говори не за медали, а за нещо много по-голямо – добротата. „Човечността в мен ме усъвършенства. Ако видя човек със спукана гума – спирам. Ако някой падне – подавам му ръка.“ Зад рекордите и титлите стои момче, което е пораснало бързо, научило се е да преглъща болка и да избира пътя си – дори когато този път минава през отказани милиони.
Последно обновена на 16 ноември 2025, 11:48 от Иван Петров