Джулиана Кьопке е единствената оцеляла при самолетната катастрофа на полет 508 на LANSA в гората на Амазонка през 1971 г. На 17-годишна възраст тя пада от 3000 метра, привързана към седалката си, и прекарва 11 дни сама в джунглата, преди най-накрая да бъде спасена.
Познаването на джунглата помага на Джулиана да оцелее.
Родената през 1954 г. от германски родители Джулиане Кьопке е отгледана в перуанската джунгла – среда, от която по-късно й се налага да избяга. Баща ѝ се прочува като зоолог, а майка ѝ е учен, специализиран в изучаването на тропическите птици.
Заедно те създават станция за биологични изследвания на име Пангуана, като целта им е да се запознаят задълбочено с разнообразната екосистема на буйната тропическа гора. Израснала в станцията, Джулиана се описва като “дете на джунглата” и придобива дълбоки познания за живота в тропическата гора.
“Научих много за живота в дъждовната гора, че не е твърде опасен”, разказва тя пред BBC през 2012 г. “Това не е зеленият ад, за който светът винаги си мисли.”
В крайна сметка знанията, които е получила, са ѝ помогнали да оцелее.
Самолетът им се е разпаднал на парчета.
Вечерта преди трагичния полет Джулиана и майка ѝ са участвали в церемония по завършване на гимназия в Лима, столицата на Перу. Нетърпеливи да се върнат у дома за Коледа, те си осигурили места за полет, насрочен за 24 декември, с проблемната авиокомпания LANSA.
Малко след това самолетът започнал да се тресе и мощна мълния ударила дясното крило на самолета, като моментално го накарала да започне бързо да се спуска към земята.
Джулиана внезапно осъзнава, че се намира извън самолета. Тя преживя свободно падане, закрепена за пейката на седалката им, увиснала с главата надолу. Единственият звук, който се чуваше, беше слабият шепот на вятъра.
Самолетът им се беше разпаднал на парчета на около две мили над земята. След като се събуди на следващия ден, Джулиана погледна към купола. Първата ѝ мисъл беше: “Преживях самолетна катастрофа”.
Джулиана преценява нараняванията си на пода в джунглата, чувствайки се замаяна и дезориентирана. Имала съмнения за мозъчно сътресение, счупена ключица и порезни рани по рамото и прасеца.
По-късно не могла да намери майка си и осъзнала, че е напълно сама.
Майка ѝ, любителка на животните, беше снабдила дъщеря си със знанията, за да я спаси. Въпреки объркването, Джулиана разпознала звуците на жаби и птици около себе си от Пангуана, осъзнавайки, че се намира в същата джунгла.
Не беше далеч от дома си, но един грешен завой можеше да я отведе по-надълбоко в огромната тропическа гора, най-голямата в света. “Нямаше почти нищо, на което родителите ми да не са ме научили за джунглата. Трябваше само да открия тези знания в замъглената си от сътресение глава”.
Тя решава да последва реката.
Най-накрая успяла да напусне мястото си в самолета и да се придвижи напред, препъвайки се сляпо. Натъкнала се на пакетче бонбони от самолета и последвала реката, както я били учили родителите ѝ.
Да се промъкваш през Амазонка през влажния ѝ сезон означаваше непрестанен дъжд, който правеше невъзможно запалването на огън или намирането на ядливи плодове заради влагата.
“Голяма част от това, което расте в джунглата, е отровно, затова държа ръцете си далеч от това, което не познавам”, пише Джулиана.
На четвъртия ден Джулиана се натъква на призрачна гледка: трима пътници, все още привързани към седалките си, частично погребани от удара.
Накрая тя е открита от местни рибари.
След дни на самотни разходки в джунглата, надеждата се появила, когато на завоя на реката забелязала малка колиба с покрив от палмови листа.
Вътре тя открила кутия с бензин. Раната на рамото ѝ, заразена с червеи, я накарала да я залее с бензин, припомняйки си лечението на баща ѝ за семейния домашен любимец.
“Болката беше силна, тъй като червеите се опитваха да навлязат по-навътре в раната. Извадих около 30 червея и бях много горда от себе си. Реших да прекарам нощта там”, казва тя.
На следващия ден тя се събудила от звука на мъжки гласове и побързала да излезе от колибата. Благодарение на местни перуански рибари тя най-накрая е спасена.
В крайна сметка тя продължава и обучението си по биология.
Джулиана продължава да учи биология, като в крайна сметка получава докторска степен. Завръщайки се в Пангуана, тя се съсредоточава върху написването на докторската си дисертация, като се концентрира върху прилепите. След смъртта на баща си през 2000 г. тя поема ролята на директор на изследователската станция. Тя описва станцията като свое “убежище”, каквото е била и за родителите ѝ.
Въпреки че открива смисъл в живота и кариерата си, катастрофата и последиците от нея остават в нея през изминалите десетилетия.
“Разбира се, дълго време сънувах кошмари, години наред, и разбира се, мъката по смъртта на майка ми и на другите хора се връщаше отново и отново”, казва тя. “Мисълта – защо аз бях единствената оцеляла? – ме преследва. Винаги ще я преследва.”
Въпреки широко разпространения страх, летенето със самолет се смята за един от най-безопасните видове транспорт и в подкрепа на това има сериозни причини. Самолетните инциденти се случват забележително рядко в сравнение с други видове транспортни злополуки. Това високо ниво на безопасност може да се отдаде на широкия набор от протоколи и мерки за безопасност, включени в конструкцията и експлоатацията на самолетите, много от които могат да останат незабелязани от пътниците.
