Лиди Росенова
Домашният любимец е не само козина или пера, но и малък запас от анекдотични истории. Потребителите на мрежата споделиха точно такива.
Един съсед се сдобил с гъска. Да, да… Като куче, но гъска. Разхожда я на каишка, говори й. Веднъж го попитах защо гъска, а не куче, то е много по-полезно, поне може да защитава. И тогава този човек казва на гъската: „Фас!“. И той започна да маха с криле срещу мен и да вика. Да ви кажа, аз се уплаших повече от кучето.
Влизам в автобуса, гледам човек, който прелиства нещо на телефона си. Изведнъж той скача рязко и вика на шофьора: „Спри, там е котката ми!“ Всички пътници се обръщат към прозореца, отстрани на пътя тича котка с нашийник. Човекът изскача, вдига го и се връща в автобуса. Оказало се, че котаракът се е изгубил преди повече от седмица и ето как е намерен случайно.
Имахме котка. Шест години по-късно имахме още няколко котета. Когато бяха на около шест месеца, те си играеха навън и съпругата ми реши, че е време да влязат вътре. Тя извика, но те не ѝ отговориха по никакъв начин. Тя се върнала на дивана и тогава в стаята влязла по-голямата котка. Жена ми: „Джиги! Иди да вземеш момчетата!“
Джиги излетя през котешката врата. Около пет минути по-късно първо едното, а след това и другото коте се появяват в стаята с вид на ловци. Десет секунди по-късно Джиги влезе след тях, изглеждайки много доволен от себе си. Той седна пред нас с изражение на лицето, като че ли: „Още нещо?“.
Вчера пътувахме в един микробус и шофьорът имаше хамстер в малка клетка, който седеше до него. Когато шофьорът получаваше монети, той винаги ги даваше на хамстера. А хамстерът ги вземаше с малките си лапички и ги слагаше на купчинка. Най-сладкото нещо, което съм виждал през годината.
Седя си вкъщи в отпуск по болест и по цял ден сме само аз и котката. В един момент чувам нещо тихо да звъни в кухнята. Като че ли храната на масата не си е тръгнала, но бурканчето с остатъците от кисело мляко точно е стояло. Викам: „Били!“ В отговор – пляскане, шумолене на нокти по пода и след секунда пред мен седи най-невинното същество с огромни очи и казва: „Аз съм тук! Нямам нищо общо с това! Просто минавах наблизо!“ Само че носът му в киселото мляко го издаде. Исках да му се скарам, но се смях толкова силно, че не можах.
Моята котка има странности. Един от тях е, че ако отида до тоалетната преди лягане, но не ѝ съобщя, започва концерт в цялата къща. Тя тича по коридора и мяука жално, сякаш са ме откраднали. А само да отворя вратата и да я извикам не е достатъчно. Трябва да излезете, да я срещнете с очи и официално да съобщите: „Аз съм в банята, не се паникьосвай. След това тя се успокоява и гордо отива на дивана си, сякаш нищо не се е случило. Защо тя има този ритуал, е загадка.
Дълго време се опитвахме да научим котката си да лови мишки в къщата, но тя не ни разбираше. Вече се бяхме примирили с факта, че той е полезен като чук за стъкло. Един ден обаче той хвана мишка! Но не я изяде, а започна да си играе с нея. Решихме да го поощрим и купихме скъпа храна. Котаракът очевидно разбра какво става и започна редовно да лови мишки. Всичко изглежда готино, но има едно „но“. Този космат ловец започна да ги носи в леглото ни. Като че ли, за да можем да видим цялата му плячка. Сега се събуждаме с „подаръци“, които тичат около леглото.
Баба ми има африкански сив папагал, който веднъж прегриза перката си, докато седеше на нея. Той също така се е научил да имитира кучета, аларми за дим, звънене на телефона и баба ми и дядо ми, които питат кучетата дали искат да излязат навън. Харесва му хаосът, който създава.
Наскоро си купих скъп нов диван. Толкова е красив, стилен. Радвам се, стопля ми се сърцето. А вчера се прибрах вкъщи, отварям вратата, посреща ме котка и ме води към дивана, а там има петно от него във формата на сърце. Чудя се дали това е неговият начин да ми каже, че ме обича. Или пък е оценил дивана?
Държа вкъщи два охлюва ахатин. Единият е спокоен, храни се и спи, а вторият – естествен беглец. Една нощ се събуждам от странно гъделичкащо усещане по ръката си. Отварям очи – а тя нехайно пълзи по дланта ми! Как се е измъкнала от терариума, е загадка, но фактът си остава факт. Сега всяка вечер проверявам дали „аквариумът“ е заключен. Или какво ще стане, ако следващия път тя изпълзи по лицето ми!
Един ден, след като наваля много сняг, котката ми реши да се превърне в смел авантюрист и да скочи през вратата. Тя мрази снега. Но след това скочи в него и изчезна. Седя и я гледам как си научава урока. И чувам едно приглушено мяукане. Тя вдига много бавно глава над снега, в очите ѝ се чете чисто съжаление. Мяукаше, докато не я вдигнах. Един час по-късно тя го направи отново.
Аз съм щастлив собственик на голдън ретривър. През втората година от живота си кучето ми е усвоило един трик, с който да ускори сутрешното ставане на господарката: носи чехли в леглото. Отначало ненатрапчиво ги поставя върху възглавницата, след това ги доближава до лицето, но ако това изобщо не помогне, взема чехъла в зъбите си и започва да удря по главата. Такъв триизмерен будилник!
Прибирам се вечер, влизам във входа, а там на стълбите седи един дядо с пакетче котешка храна. Питам: „Всичко ли е наред? Кого си дошъл да видиш?“ Дядото казва: „Чакам тук един местен котарак, понякога се разхождаме, храня го“. Помислих си, ами, случва се. Отварям вратата на апартамента си и моят котарак като се втурва под краката ми към този дядо. Старецът веднага го сложи на ръце, прегърна го, котката се търкаше в него. В шок съм, той никога не се държи така дори с мен. Стоя и си мисля: „Моят котарак си има дядо!“.
Моят котарак е специално същество. Тя обича да си пъха главата в различни предмети. А когато се заклещи, или мяука да дойда и да ѝ помогна, или идва при мен и седи тъжно, чакайки да я извадя.
Една вечер се прибирам вкъщи, близо до супермаркета има вързано червено куче, малко куче с ушички. А до него една огромна врана, която подскача наоколо и се опитва да клъвне кучето. Мисля си, че това е то, сега ще започне, кучето или ще изкрещи, или ще започне да бяга. Тогава от магазина излиза един мъж, взема каишката, а гарванът спокойно се качва на рамото му. Той вървеше така: в едната ръка чанта, в другата – куче, а на рамото му – черно хвърчило, като пиратски папагал, само че по-страшно. Аз просто стоях и ги гледах.
Последно обновена на 13 септември 2025, 00:48 от Иван Петров