Анна винаги е знаела, че е осиновена и много обича родителите си. Но тя прави ДНК тест за всеки случай, за да види дали има съвпадения. Години наред нищо не се случва, докато семейството й не се свързва и не пожелава да се срещне с нея по странна причина.
На 43-годишна възраст Анна решава да вземе един от онези популярни комплекти за ДНК тестове. Тя не знае нищо за кръвната си линия, а тези тестове дават толкова много информация не само за генетичните връзки, но и по отношение на здравето.
Тя нямаше интерес да се запознае с биологичното си семейство. Осиновителката й Линда й беше казала, че са я намерили край пътя по време на ужасна снежна буря. Анна ги попита за това, когато беше само на 8 години.
— Баща ти спря колата само на няколко мили от къщата ни, мислейки, че е видял нещо на пътя, но беше твърде тъмно, за да се види много отвъд светлините на колата. — спомня си Линда. — Мисля, че беше съдба или нещо подобно.
— Какво стана след това? — попита нетърпеливо 8-годишната Анна.
— Излязохме от колата и казах на баща ти, че е твърде студено. Трябваше да се приберем при братята и сестрите ти. Но той направи няколко крачки напред. Тогава чухме виковете ти. — обясни Линда. — Алън изтича и те видя да пълзиш до една кошница в снега.
— Еха!
— Да. Е, закарахме те у дома. Не знаехме какво да правим. Трябва да си била на около 6 месеца по това време. Вече имахме шест деца, но тогава се влюбихме в теб и никога не погледнахме назад. Ти също беше наше дете. — яростно каза Линда и прегърна 8-годишната Анна.
Анна никога не забрави този спомен, но като възрастна научи истинската история. Линда и Алън изпитваха затруднения с парите, за да осигурят голямото си семейство, но никой не осиновяваше в снежния град Боузман, Монтана.
Щяха веднага да изпратят Анна в сиропиталище, но Линда отказа да позволи това да се случи, защото Анна вече беше преживяла толкова много като бебе. Те нямаха сърце детето да бъде изоставено отново.
Така че те я осиновиха въпреки финансовите си затруднения и я обичаха като тяхна дъщеря. Нейните братя и сестри също бяха страхотни и тя беше най-близо до най-малкото им момиче, Офелия. Офелия беше тази, която искаше да изпробва ДНК тестовете.
— Кое е най-лошото, което може да се случи? — каза по-голямата й сестра. — Откриваш няколко отдавна изгубени братовчеди и може би ще научиш дали имаш някакви генетични белези за болести. Това може да е полезно. Всички ние трябва да го направим.
Те направиха тестовете и откриха няколко генетични маркировки, за които да внимават, но не беше нищо сериозно. От друга страна, за Анна нямаше съвпадения. Специалистът обясни, че това означава само, че никой от нейното биологично семейство все още не си е направил тестове.
— Не се притеснявай. Тестовете стават толкова популярни в момента. Обзалагам се, че някой ще го направи в един момент и това ще ни отведе в правилната посока. — окуражи я Офелия.
— Не съм тъжна за това. Никога не съм била толкова любопитна за тях. Родителите ни са прекрасни. — отговори Анна.
— Знам. Но ако намерим майка ти или баща ти, можем да им крещим, че са те оставили навън в снега като луди хора. Можеше да умреш, ако татко не беше спрял колата. — настоя Офелия и скръсти ръце.
“Тя е малко драматична, но я обичам!”, помисли си Ана.
Минаха години, а тя не чу нищо за ДНК тестовете. Забрави всичко за това, докато един ден телефонът й не я уведоми за нов имейл. Първоначално Анна помисли, че е спам, но въпреки това го прочете. Пишеше:
“Здравей! Казвам се Стела Уебстър и намерих твоята информация за контакт благодарение на 23andMe. Наскоро направих теста и ме съпостави с теб. Пише, че си моя братовчедка. Това е дълга история, но винаги сме смятали, че леля ми никога не е имала деца.
Когато й показах резултатите си, тя плака дълго време. Тогава леля Емили разкри, че е трябвало да се откаже от бебе преди повече от 40 години, защото нямала пари. Но тя наистина иска да те срещне сега. Не знам защо.
Кажи ми, ако искаш да се срещнем. Всички живеем в Монтана, но можем да те видим където и да си. Надявам се да получа отговор, Стела.”
Анна дочете имейла в шок. Отначало тя се поколеба, но си спомни думите на Офелия. Поне мога да я попитам защо ме е оставила отстрани на пътя, помисли си тя.
Така че Анна отговори на предполагаемата си братовчедка и след известно време Стела разкри, че те също живеят в Боузман. След това си размениха телефонните номера.
— Не можех да знам със сигурност дали не си се преместила. Единственото нещо, което тестовете не разкриват, са адресите на хората. — каза Стела, когато Анна й се обади.
— Това е малко странно. Цял живот съм в този град. Вероятно сме се засекли в някакъв момент. Мога ли да попитам къде точно живеете? — учуди се Анна.
— О, майка ми и леля ми Емили живеят в Уест Бозман, но аз съм в Южен център. Ами ти? — Стела разкри.
— Те живеят в Уест Боузман? Аз също. Не мога да повярвам! Искаш да кажеш, че моята биологична майка е била моя съседка през всичките тези години? — попита Анна учудено.
— О, уау. Искам да кажа, да. Там съм израснала. Кога се премести в квартала? — попита Стела.
— Преместих се тук преди 15 години. Чакай малко. Какво е моминското име на майка ти? — попита Анна.
— Стайн. Майка ми е Джанис Стайн, а леля ми е Емили Стайн. — отговори Стела.
— Боже мой! г-жа Стайн? Дамата с червената коса, която живее до нас? Тя е моята биологична майка? — Анна се разплака по телефона. Тя изобщо не можеше да повярва, че това се случва.
— Аз… добре, да. Еха. Никога не съм предполагала, че тя ще бъде толкова близо до теб. Мога ли да й кажа за това? Може ли да се срещнем някъде? — настоя Стела.
— Кажи й. Нека се срещнем в къщата ми тази вечер. Искам да чуя всичко. Но ще поканя и сестра си. — предложи Ана и те затвориха. Тя веднага се обади на Офелия и я помоли да дойде в дома й. В 6 часа на вратата й се почука.
Джанис и Емили бяха на прага й с млада жена, която трябваше да е Стела.
— Добре дошли, влезте, моля. — поздрави ги Анна. Офелия сервира на всички чай и сладки и те се настаниха във всекидневната.
Отначало бяха мъртвешки мълчаливи.
— Това е странно. Казваме си здравей от години. Как е възможно? — Джанис разчупи леда.
— Знам. Лудост е, но от друга страна, Боузман е много по-малък, отколкото си представяхме. — добави Офелия с хумор. Всички се засмяха неловко, но поне вече не мълчаха. Така че Анна реши да премине към същината.
— Емили, предполагам, че знаеш, че съм твоята биологична дъщеря. Линда и Алън Уотсън ме осиновиха. Офелия е моя сестра. Живяла съм прекрасен живот с тях. Не знам какво друго да кажа. — започна Анна, а Офелия я хвана за ръка, за да покаже подкрепа.
— Чудесно е да го чуя, скъпа. Не знам как да обясня случилото се преди години. Не бях на добро място, но това звучи като извинение. — каза Емили. — Животът ми беше толкова различен и чувствах, че нямам избор.
— Всичко е наред. Просто трябва да чуя истината и защо настоя да се срещнем сега. — отвърна Анна.
— Тогава забременях на 17 и момчето ме остави. Бях млада и глупава. Но за аборт не можеше да става и дума. Реших да те запазя и те гледах няколко месеца. Но сега знам, че съм страдала от следродилна депресия. — обясни Емили.
— Джанис се опита да ми помогне, но никой не го лекуваше по това време. Психичното здраве беше пренебрегнато. Не знаех какво се случва. Освен това нямах пари. Родителите ни починаха години по-рано… Беше бъркотия. Едва си спомням тези месеци, но си спомням ярко нощта, когато те оставих.
— Спомням си, че те оставих в квартал с много семейства. Мислех, че някой ще те вземе и ще те отведе на сигурно място другаде. Но когато се прибрах, започна да вали много сняг. Веднага се върнах, но теб те нямаше, когато стигнах до мястото.
— О, уау. Това означава, че Анна е била там само за кратко. Родителите ни никога не биха могли да познаят. — коментира Офелия.
— Мисля, че е било вероятно около час. Е, паметта ми не е от най-добрите тези дни. Но както и да е, това се случи. Не чух някой да говори за изчезнали бебета или нещо подобно. След това напуснах града за известно време и се оправих. Имах доходоносна кариера. — сподели Емили.
— Върнах се, за да бъда близо до Джанис, когато тя роди Стела. Но никога не съм имала свое семейство. Бях обгърната от вина, че те оставих. Исках да те потърся, но се страхувах да не разстроя живота ти. Имах чувството, че не заслужавам да те намеря. Но сега е малко спешно. — разкри по-възрастната жена.
— Какво става, лельо Емили? Не знаех какво да кажа на Анна, когато настоя да се свържа с нея. — учуди се Стела.
— Болна съм, Стела. Само Джанис знае. Но съм ходила на няколко лекари и всички ми дадоха един и същ отговор. Не ми остава много време. — разкри Емили. Всички ахнаха, а Стела я засипа с въпроси, но Емили погледна Анна и продължи.
— Исках да оставя всичко на Ана. Това е най-малкото, което мога да направя. — добави тя яростно.
Анна погледна Офелия с широко отворени очи и вдигна ръце.
— Не! Не мога да приема нищо. И аз имам добра кариера. Искам да кажа, че не бяхме богати или нещо такова, но аз учех усърдно и сега се чувствам доста комфортно. — сподели Ана.
— О, Анна. Знам, че никога не мога да изкупя това, че те изоставих така. Но това е единственото обезщетение, за което мога да се сетя. — настоя Емили.
— Ти вече ми даде това, от което имах нужда. Чудех се защо ме изостави и сега знам. Не мога да те съдя въз основа на твоята история, тъй като виждам колко обзета от вина си била за това. Това означава, че си ме обичала, а едно прекрасно семейство ме намери и обикна. — поясни Анна.
— Толкова е прекрасно да го чуя. — добави Емили със сълзи, капещи по лицето й.
Останалата част от разговора беше много по-приятна и след този ден Анна и Емили разговаряха често и се сближиха. Анна не можеше да смята по-възрастната жена за своя майка, но тя не беше лош човек.
Няколко месеца по-късно Емили беше хоспитализирана, тъй като болестта й напредна. Анна и Офелия отидоха в болницата с Джанис и Стела. Те бяха до Емили, когато тя си отиде от този свят.
Тъй като Анна беше отказала парите на Емили, по-възрастната жена завеща цялото си имущество на организация, която приемаше изоставени деца и ги настаняваше при любящи семейства. Анна, Стела и Офелия доброволно помагаха колкото могат по-често.
