Неомъжена амбициозна жена, чийто живот е свързан с работата, се опитва да уреди самотен баща с плачещо бебе да бъде изгонен от кафене. Изненадващо, тя отново се натъква на него година по-късно, но този път нещата са обърнати.
Беше натоварена понеделник вечер, когато Либи влезе в кафенето, поръча си обикновено кафе и се настани на седалката с изглед към оживените улици на Ню Йорк.
Ужасен, ужасен ден беше за нея. С дългите срещи и проекти с кратки срокове, тя се надяваше да намери малко време за почивка, преди да се върне у дома към йога медитацията и още работа преди лягане.
— Благодаря ви! — каза тя тихо, когато сервитьорка й донесе поръчката, докато тя проверяваше дневния си план на iPad-а. Още срещи и работа за следващия ден. Нищо необичайно.
Либи остави своя iPad, отпи малко горещо кафе и се огледа. Тогава тя хвърли отвратителен поглед към масата до себе си, където бебе я гледаше с големи очи и ябълково пюре по цялата уста…
Либи предположи, че прилично изглеждащият мъж, който говореше по телефона си, докато бебето му се кикотеше на непознат, е самотен баща. Защо иначе щеше да е официално облечен в кафене в 19:00, да храни дете, а служебната му чанта да е до него?
— Отвратително! — Либи промърмори под носа си, преди да погледне настрани.
Либи мразеше бебетата. Тя презираше колко капризни и нуждаещи се от обич бяха те. Но изглеждаше, че бебето, което тя наричаше отвратително, я обичаше.
Когато Либи се обърна, бебето започна да плаче и сълзите му потекоха по бузите му като водопад.
— Каква бъркотия! — помисли си тя гневно.
Когато няколко секунди по-късно Либи се обърна да погледне масата, тя видя, че бащата на бебето все още говори по телефона, което я подразни. Беше имала дълъг работен ден и последното нещо, което искаше да слуша, беше плачът на бебето.
— Извинете ме господине! — извика тя на мъжа от масата си. — Помолете бебето си да мълчи! То плаче, сякаш няма да види друг ден!
Мъжът се обърна и прошепна съжалявам, преди да продължи разговора и да люлее бебето си едновременно. Нищо не се промени. Бебето продължи да плаче, а Либи беше толкова ядосана, че извика сервитьорката.
— Аз съм редовен клиент тук и това е минимумът, който можете да направите за мен. Моля, преместете ги на друга маса, където няма да мога да чувам този упорит плач на бебето! Или просто ги изгонете! Направете всичко, просто ги махнете от очите ми!
— Госпожо! — каза сервитьорката извинително. — Както виждате, в момента всички маси вътре са пълни, а единствените свободни места са на терасата, която може да е твърде студена за бебето. Ще говоря с господина…
Сервитьорката се приближи до масата на мъжа, каза му нещо и Либи забеляза, че мъжът затвори телефона.
— Е, ако тя има проблем, тя трябва да бъде тази, която трябва да се премести. — чу Либи да казва мъжа. — Вината дори не е моя, но се извинявам за неудобството.
Либи не можа да сдържи гнева си, когато чу това. Тя отиде до масата на мъжа и му каза да излезе. Тогава разплаканото дете хвърли малко ябълково пюре върху тоалета на Либи, което я вбеси още повече.
— Джейсън, момче! — извика мъжът. — Не е правилно. Спокойно!
— Хей, виж, съжалявам за това. — каза мъжът на Либи. — Мога да ти се реванширам и…
— Това е нелепо! — възкликна Либи. — И ти, и детето ти! Приключих с това място! — каза тя, докато излизаше от кафенето, хвърляйки ядосани погледи към мъжа и сервитьорката.
Либи никога повече не посети кафенето и се надяваше никога повече да не се натъкне на този мъж и детето му. Тя го презираше толкова, колкото и това бебе.
Мина една година и Либи срещна красив мъж във фирмата, в която работеше. Тревър беше обикновен служител на договор, но беше очарователен, учтив, уверен и всичко, което Либи някога бе искала от един мъж. Той първо се влюби в нея, но тя се влюби по-силно и скоро след това разбра, че е бременна с детето му.
Когато бременността й стана видима, Либи съобщи новината за бременността на родителите си, но по-възрастната двойка не го оцени.
— Предпочитаме да останеш неомъжена до края на живота си. — каза баща й нацупено. — Не искам този мъж да се занимава с теб или семейството ни, Либ.
— Баща ти е прав, мила. — каза майка й. — Той не те заслужава. Той няма нашата класа и добре, бебето… можеш да избереш да го задържиш. Ще видим какво можем да направим, за да ти помогнем да отгледаш детето си.
Либи беше шокирана. Тя очакваше, че родителите й ще бъдат щастливи, но се случи точно обратното. И понеже Либи беше непреклонна и реши, че ще се омъжи за Тревър, и двамата от тях бяха изгонени от компанията — работеха за компанията на баща й — и родителите на Либи я отрязаха от завещанието.
Няколко месеца по-късно Либи се премести в студиото на Тревър, защото вече не можеше да си позволи наема. Тревър работеше в малка частна фирма и издържаше нея и детето им.
Месеци по-късно, когато дъщеря им дойде в живота на Либи и Тревър, те решиха да й дадат цялата любов, въпреки борбите си. Тревър започна да работи на две места, а Либи също започна да си търси работа.
Един ден я извикаха на интервю в редакционна компания и трябваше да вземе бебето Ив със себе си.
Либи обичаше да пише още от дете. Така че тя беше много развълнувана от интервюто. Въпреки това, когато наближи стаята за интервю, другите кандидати я осъдиха, защото тя беше единствената, която носеше бебе.
— Страхувам се, че няма да можете да я вземете вътре. — каза й дамата пред стаята за интервю, когато я извикаха.
— Съжалявам. — каза Либи. — Ако я оставя сама, тя ще бъде неудобство за другите. Моля, разберете.
Жената въздъхна и най-накрая й позволи.
Либи влезе в стаята, без да подозира какво я очаква. Когато видя лицето на интервюиращия, тя замръзна от шок. Той не беше никой друг, а човекът, с когото тя се беше държала грубо преди месеци.
— Познавам ли те? — Той повдигна вежда, докато помоли Либи да седне. — Изглеждаш ми позната.
— О, добре. — каза срамежливо Либи. — Срещнахме се в кафенето и вашето бебе плачеше…
— Ах! — той се усмихна. — Значи се познаваме. Моля, седни. Освен това се надявам да знаеш, че бебетата не са разрешени на работа.
Преди Либи да каже нещо, Ив започна да плаче. И тя просто нямаше как да я спре.
Либи се смути.
— О, не, много съжалявам. Не мога да оставя Ив сама вкъщи и просто…
— Може ли? — попита той.
— Какво? — каза тя объркана.
— Може ли да я прегърна за момент? Мисля, че ще успея да я успокоя.
Либи кимна, защото нямаше друга възможност. Тя предаде Ив на мъжа и момиченцето спря да плаче веднага щом той започна да си играе с нея.
— Тя изглежда ви харесва. — каза Либи. — Това не прилича на нея!
— Обичам бебета. — каза мъжът. — Аз съм Джонатан, между другото. Освен че съм директор на компанията, аз съм самотен баща на моето малко момченце. В момента той е със сестра ми. Не обичам да оставям децата на непознати.
Либи не можеше да сдържи сълзите си.
— Не знам как иначе да го кажа, но не мога да оставя Ив сама. Не съм в най-добро финансово състояние и тъй като не мога да я водя на работа, не мисля, че ще бъда правилният кандидат за тази позиция. Съжалявам.
— Не, всичко е наред. Бих искал да те интервюирам. Не искаме да загубим важен кандидат. Моля те…
Джонатан интервюира Либи и той я нае. Той също така позволи на Либи да води Ив на работа, стига това да не й пречи на работата.
— Аз също съм баща и разбирам. — каза той. — Да не говорим, че в крайна сметка всички сме хора, г-жо Уолш. Предполагам, че ако имаме малък служител с нас, би било чудесно!
Либи беше извънредно благодарна на Джонатан. Тя не само си намери работа този ден, но и разбра, че животът е нещо повече от работа.
Джонатан беше самотен баща, който се справяше с повечето от отговорностите на компанията и тя беше видяла какъв прекрасен баща е той. Докато отглеждаше дете сам, той правеше всичко възможно за компанията си и другите. Той научи Либи, че да си човек е преди всичко.
