Когато Меган се прибрала вкъщи, след като си купила яке от магазин за дрехи, открила бележка с адрес и думите: „Помогни на внуците ми“. Тя решила да отиде на адреса и не могла да повярва какво открива там.
Купуването на нова дреха може да промени гледната ви точка за целия ден. Поне това е мнението на Меган. Без значение колко тежък е бил денят ѝ, нещо ново в гардероба ѝ може да промени изцяло настроението, особено ако находката ѝ е била изгодна.
Когато един ден Морган влезе в местния магазин за дрънкулки, не очакваше да намери много. Обаче едно използвано яке, бродирано със златни нишки, я повикало. То било красиво и достатъчно евтино. Меган харесваше идеята да купува употребявани вещи, защото беше много екологично настроена. Грижеше се за околната среда, а бързата мода беше огромен проблем. Така че всичко, което можеше да се рециклира, беше идеално за нея.
Без да се замисля, тя взела якето вкъщи и започнала да мисли за най-различни комбинации от дрехи, с които да го използва. То било в толкова добро състояние, че тя не можела да си представи защо някой изобщо би го продал. Сигурно много се е нуждаел от пари, помисли си тя, докато стигаше до стаята си и започваше да вади неща от гардероба си.
Леглото ѝ беше отрупано с платове, докато планираше комбинации от дрехи и се въртеше пред огледалото с новото си яке. Грабна телефона си за селфи и пъхна другата си ръка в джоба. В този момент усети нещо и го извади. Беше лист хартия с адрес недалеч от дома ѝ в Норфолк, Вирджиния.
Но нещо друго привлече вниманието ѝ. Беше съобщение, което гласеше: „Помогнете на внуците ми!“
Какво може да означава това – зачуди се тя и сви рамене, смачка листчето и го хвърли на пода.
Направи няколко селфита и започна да прибира дрехите, които беше сложила в леглото си, като подреждаше всичко в гардероба си. Окачи якето на закачалката до входната врата, откъдето можеше бързо да го вземе, преди да излезе, след което се отправи към кухнята, за да приготви обяд.
Докато се хранела, умът на Меган не ѝ позволявал да забрави съобщението на листчето. „Може да е някаква шега“, каза тя тихо, хрупайки сандвича си и преглеждайки телефона си. „Но какво, ако не е?“
Въпросът я измъчваше, докато не успя да го изтърпи повече. Тя взе бележката от пода на стаята си, изравни я и прочете отново адреса. „Добре, нека да го направим“, каза тя, като се подготви, преди да се втурне през вратата с якето.
Едно малко дете отвори вратата. „Здравей?“ – каза тя с тих глас.
„Хм… здрасти“, започна Меган, без да знае защо на едно дете просто му е позволено да отговаря на непознати. „Баба ти или дядо ти тук ли са?“
„Имаме си само баба“, отговори малкото момиче, отвори още повече вратата и направи жест към един коридор. Две други деца стояха там с широко отворени очи и объркани изражения. Меган вероятно беше също толкова объркана като тях. Но тя влезе в къщата и откри едно бедствие.
Къщата не миришела лошо или нещо подобно, но било ясно, че никой не е почиствал от известно време. Наоколо се валяха тонове играчки, а в кухнята имаше чинии, разхвърляни по пода и мивката. Накрая се сети, че бележката вероятно не е някаква шега. Тези деца се нуждаят от помощ.
Меган отново попита момиченцето за баба му и го поведе към една спалня. На леглото лежеше възрастна жена, която изглеждаше твърде бледа, за да се чувства комфортно, и когато очите ѝ се спряха върху Меган, тя се закашля – звук, който отекна в цялата къща и сякаш продължи цяла минута.
Когато жената най-сетне спря да кашля, Меган реши да се обясни бързо. „Госпожо, извинете ме, че влязох в този вид. Но купих това яке и намерих вътре бележка“.
„О, слава Богу. Благодаря ви, че отговорихте на бележката. Това е много мило от ваша страна“, каза възрастната жена, закри устата си с носна кърпичка, но направи жест на Меган да се приближи. „Вчера положих огромни усилия, за да стигна до магазина, да го продам и да купя нещо за ядене на внуците си. Но се страхувах, че болестта ми ще прогресира, затова написах бележката с надеждата, че някой ще я види и ще помогне“.
Меган беше озадачена. „Не разбирам. Не можахте ли да се обадите на някое семейство да ви помогне?“
„Нямаме никой друг, а аз трябваше да похарча пенсията си за лекарства, които не действат много добре“, обяснява възрастната жена между интензивните пристъпи на кашлица. „Съжалявам. Аз съм Ерика и имам химическа пневмония. Лекарите не знаят точно как съм я получила, но казаха, че не е заразна“.
„Аз съм Меган и току-що си купих това яке и реших да дойда. Трябва ли да се обадя на 911 или нещо подобно?“ Меган се приближи до по-възрастната жена.
Ерика поклати глава, а в очите ѝ се събраха сълзи. „Не знам какво да правя. Не искам внуците ми да попаднат в системата, но сега се чувствам толкова слаба. Не знам дали някога ще се възстановя. Просто имах нужда някой да ме изслуша, предполагам“.
Действията ѝ нямаха никакъв смисъл, но Меган някак си разбираше тежкото положение на възрастната жена. Тя просто се страхуваше да не умре и да остави внуците си без никаква помощ. Тя хвана ръката на Ерика и ѝ кимна. „Всичко ще бъде наред. Ще си починеш и ще се оправиш.“
Ерика погледна директно в очите на по-младата жена и сълзите ѝ най-накрая се появиха. Устата ѝ се сви в болезнено изражение и тя каза: „Благодаря ти. Много ви благодаря.“
„Ще се върна“ – каза Меган, стана от леглото и излезе от стаята.
Децата бяха точно навън и я гледаха с очакване. „Добре, деца. Казвам се Меган и ще изненадаме баба ви! Какво ще кажете?“
Децата се усмихнаха, кимнаха с глава и последваха Меган. Тя им даваше лесни задачи, а сложните вършеше сама, като почистване на кухнята, поставяне на чиниите в пералнята и подреждане на всичко.
В крайна сметка къщата беше годна за живеене, така че тя им поръча пица, а след това потърси в Гугъл домашни средства за лечение на състоянието на Ерика. Най-малкото искаше да облекчи малко тази ужасна кашлица, затова приготви за Ерика освежаваща, успокояваща напитка от това, което намери в кухнята.
Меган напусна къщата им тази вечер, чувствайки се отлично, че е помогнала на едно чуждо семейство. След това тя се връщаше за по няколко часа всеки ден. През повечето от тези дни Ерика беше в леглото, а Меган се притесняваше какви стъпки да предприеме за внуците си. Но за щастие възрастната жена започнала да се подобрява седмица след като Меган се прибрала.
Съвсем скоро Ерика се изправила на крака и дала на Меган най-голямата прегръдка на света. „Ти си светица. Помогна ни, въпреки че това наистина не беше твоя отговорност. Можеше да се обадиш на CPS за мен, но не го направи. Не мога да ти благодаря достатъчно.“
„Ерика, понякога всички ние просто се нуждаем от малко помощ. И следващия път, когато го направиш, не е нужно да оставяш бележка в сака. Можеш да ми се обадиш по всяко време“, засмя се Меган и Ерика се присъедини към нея.
Те станаха близки приятелки въпреки разликата във възрастта си и Меган винаги разказваше тази история на всеки, който искаше да я слуша.
