Мария е отгледана в приемни семейства и никога не е чувствала, че има дом. Но на 35 години нейната биологична майка Кейтлин се свързва с нея и иска среща. Майка й казва, че е болна, и Мария бяга, мислейки най-лошото за тази жена. Но след това тя съжалява завинаги, след като открива истината.
Мария беше сама откакто се помнеше. Дори когато живееше с приемното си семейство, тя никога не усети тази семейна връзка, за която другите хора говореха. На 18 години тя напусна дома им и прекъсна всякакви контакти.
На 35 години тя живееше в апартамента си в Уичита, Канзас, и имаше солидна кариера в маркетинга в престижна фирма. Социалният й живот не беше от най-добрите. Сара, нейната колежка, беше единственият човек, когото някога е смятала за приятел.
Освен това й беше трудно да се привърже към мъжете. Нейният терапевт д-р Мелиса Шрьодер й каза да излиза по-често и да се среща с хора. Но в този момент Мария най-накрая беше спокойна сама. Нямаше нужда от нищо, което да разтърси увереността й или да предизвика драма в живота й.
Д-р Шрьодер вярваше, че липсата на асоциации на Мария е резултат от това, че е била изоставена от майка си, когато е била бебе. Нейните приемни родители й казаха, че е била оставена в кошница на прага им. Те обаче я взеха само за да получат повече пари от правителството и никога не осиновиха нея или другите деца, които отглеждаха.
— Сигурна съм, че презрението на моето приемно семейство към мен също има нещо общо с това, д-р Шрьодер. — отбеляза саркастично Мария.
— Тогава разбирате какво казвам. Няма смисъл да идвате на терапия, ако не искате да работите върху подобряването. Да, приели сте много неща, които не можете да промените, но сега е време да се насладите на живота. Все още сте млада. — продължи терапевтът.
— Вече съм на 35 години и имам само една приятелка и тя е по-скоро позната. Наистина ли мислите, че мога да имам истинска привързаност към някого? — скептично попита Мария.
— Така мисля. Искам да кажа, това е моето професионално мнение. Но какво ще кажете за това… защо не осиновите котка? — предложи д-р Шрьодер.
Мария се засмя.
Не искам да съм лудата с котките, док. О, вижте! Времето ни изтече! До скоро! — развесели се тя и грабна чантата си.
— Ще трябва да ме послушате, ако искате животът ви да се промени! — извика докторът, докато тя се отдалечаваше.
Мария се усмихна на себе си и напусна кабинета на своя терапевт. Обичаше да говори с нея, но приемането на нейните предложения за домашна работа не беше нещо, което искаше да прави. Не искам котка.
— Куче би било по-добре, но нямам време. — размишляваше тя, докато вървеше към дома си.
Тогава телефонът й иззвъня.
— Здравейте? Мария Луис ли е? — попита жена от другия край.
— Да това съм аз. Как мога да ви помогна? — отвърна Мария.
— Здравей, Мария. Това ще прозвучи странно, но се казвам Кейтлин. Аз съм твоята майка. — разкри жената.
Мария спря.
— Какво? — прошепна тя.
— Да, знам, че това може да изглежда странно; обаждам се след всички тези години. Но мога ли да се срещна с теб? Моля, нека се срещнем в Riverside Café утре в 19:00. — помоли Кейтлин.
— Добре… — беше единственото, което Мария успя да отговори. Кейтлин й благодари весело и затвори. Тази нощ Мария се мята в леглото си. Тя не искаше да се среща с биологичната си майка, но имаше толкова много въпроси без отговор.
Защо сега?
Така тя се озова на една ъглова маса в кафене Riverside малко след 19 часа. на следващия ден. Тя видя жена, която удивително приличаше на човека, който я гледаше в огледалото всеки ден. Възрастната жена се изправи и се усмихна колебливо.
— Здравей. — каза Мария, като се приближи и протегна ръка.
— Мария! Леле! Виж се! Толкова си красива! Благодаря ти много, че дойде! — Кейтлин избухна и стисна ръката й. Мария се намръщи, когато забеляза колко крехки са ръцете на жената. Но тя не можеше да е на повече от 55 години.
Кейтлин се опита да започне лек разговор, когато седнаха, но Мария не хареса това.
— Ще те спра точно тук. Дойдох тук само за да чуя какво имаш да кажеш. Нека да преминем направо към въпроса. — каза тя на своята биологична майка.
— Добре, това е честно. Предполагам, че дойдох тук, за да обясня моята страна на нещата… Бях само на 16, когато те родих. Не можах да те отгледам. Родителите ми бяха ужасни. Така че те оставих при семейство Марксън, мислейки, че те са най-доброто семейство в квартала. — обясни Кейтлин.
— Не бяха. Не съм говорила с тях, откакто навърших 18 и се изнесох. Даже си смених фамилията. — отвърна Мария.
— Това е жалко. Исках най-доброто за теб. Сега имаш ли свое семейство? — попита Кейтлин.
— Какво искаш от мен, Кейтлин? — Мария избегна въпроса. Тя губеше самообладание.
— Добре, добре. Млада съм, но ми откриха рак. Беше трудно. — започна по-възрастната жена.
— Това е ужасно. Но не мога да направя нищо по въпроса. — каза Мария.
— О, аз знам. Всъщност никой не може. Повечето лекари дори не знаят какво правят, а леченията са толкова скъпи. Това е…
Мария окончателно изпусна нервите си. Тя можеше да види накъде отива Кейтлин и реши да я прекъсне.
— Добре, госпожо. Виждам къде стигате. Нямам пари и не мога да повярвам, че си дошла тук да ми искаш пари, след като си ме изоставила! — извика тя на по-възрастната жена.
Те бяха на публично място, но Мария не я интересуваше и Кейтлин се опита да я спре.
— Не, чакай. Искам да кажа… — промърмори тя. Но Мария не искаше да слуша.
— Никога повече не ми се обаждай! – сопна се тя на родната си майка и напусна кафенето със сълзи на разочарование, капещи по лицето й.
Мария трябваше да признае, че започна да се надява, когато Кейтлин се обади. Надеждата е най-опасното чувство на света, помисли си тя, докато бършеше сълзите си и реши да я забрави завинаги.
За щастие Кейтлин я послуша и не се опита да се свърже с нея отново. Но няколко месеца след тази ужасна среща се обади адвокат. Той помоли Мария да се срещне с него в офиса му, където прочете завещанието на Кейтлин и й даде писмо.
По-възрастната жена й оставяше всичко, включително две къщи и голяма спестовна сметка.
— Кейтлин мъртва ли е? — попита шокирана Мария адвоката. Не можеше да се накара да се обади на майка си, но никога не беше искала жената да умре.
— Да, госпожо. Знам малко за ситуацията от това, което ми каза майка ви, но ви предлагам да прочетете писмото, което тя остави. — призова адвокатът.
Мария отвори писмото, където Кейтлин обясняваше, че не иска пари от нея.
“Моят рак е терминален. Никой не може да направи нищо. Исках да прекарам време с теб, преди да умра. Не беше от вина, тъй като никога не можах да компенсирам това, че те оставих.”, пишеше по-възрастната жена.
Но се надявам, че това писмо и имуществото ми могат да изкупят малко греховете ми. Нямам никой друг в живота си и се надявам, че тези къщи и парите могат да помогнат на теб и твоето семейство. Радвам се, че те видях, въпреки недоразумението.
Не минава ден, в който да не мисля за теб и да не се чудя къде си. Но бях твърде страхлива да те намеря по-рано. Иска ми се да го бях направила. Може би можех да се обясня по-добре. Както и да е, всичко, което искам, е да си щастлива и обичана. Защото те обичах. Просто не бях готова за това.”
Мария приключи с четенето на писмото и този път плачеше със сълзи на тъга за Кейтлин. Вече не можеше да я съди или мрази. Тя беше просто дете и също човек. Попита адвоката къде е погребана Кейтлин и я посети.
Коленичила до гроба на Кейтлин, тя плака повече.
— Прощавам ти, Кейтлин. Имам предвид… майко. Съжалявам, че не слушах. И аз съм страхливка. Не исках да се надявам на нещо, което никога не съм имала. Но ти обещавам, че ще намеря любовта и ще бъда щастлива. — зарече се Мария.
Така Мария се върна при д-р Шрьодер и обеща да следва инструкциите й. Впоследствие тя намери повече приятели, усмихваше се повече и накрая осинови котка. Няколко години по-късно тя срещна прекрасен мъж и никога повече не беше сама.