Когато съпругът на Ада тръгва за работа, тя надниква през прозореца и го вижда да маха венчалната си халка. Тя го последва и го вижда да отива в стара, странна къща. В себе си Ада знае, че там ще има жена, но не се оказва това, което си представя.
— Чао, скъпа. — каза Леонард и изпрати целувка на Ада във въздуха, докато отваряше входната врата. Ада се усмихна и също хвърли целувка във въздуха.
Когато мъжът й затвори входната врата, тя се втурна към прозореца, за да надникне. Не беше правилно от нейна страна. Не би трябвало да шпионира или подозира съпруга си, но беше така от известно време. Нямаше смисъл и тя не разбираше защобеше толкова тревожна през последните две седмици. Но тя не можеше да го отрече.
Леонард беше започнал да тръгва за работа много по-рано от обикновено, обяснявайки, че има нов проект, по който се нуждае от повече време.
Ада никога не е била прекалено ревнива и Леонард несъмнено никога не й е давал причина да го подозира преди. Беше трудно да се каже дали инстинктите на съпругата или женската интуиция й подсказаха, че той крие нещо.
Но подозренията й само се влошиха, когато видя Леонард в средата на предния двор да пише нещо на телефона си. “На кого изпраща съобщения?” — зачуди се тя, опитвайки се да види по-добре, но дискретно, в случай че той се насочи към къщата.
Леонард приключи каквото правеше с телефона си и го прибра, но това, което направи след това, превърна стомаха на Ада в каша. Той бързо свали брачната си халка и я сложи в джоба си. Задействаха се алармени звънци и толкова й се повдигна, че едва не повърна право на прозореца.
Човек, който сваля брачната си халка, е знак за едно и само едно нещо. Ада се отчая, когато Леонард влезе в колата си и потегли.
Първият й инстинкт беше да се хвърли в дълбока топка и да се вайка, но това нямаше да е продуктивно. Вместо това тя се движеше бързо, грабвайки ключовете на колата си от купата до вратата и бягайки, докато натискаше бутона на дистанционното, за да отвори вратата на колата.
Тя излезе от алеята възможно най-бързо, без да я интересува дали покрай нея минава друга кола. Последното нещо, което искаше, беше да изгуби следите му, но кракът й пусна педала, когато забеляза колата му. Не искаше да бъде хваната.
Ада се влачеше внимателно зад него, без да иска да предизвика никакви подозрения, когато той погледне в огледалото за обратно виждане. Едно нещо беше ясно: Леонард нямаше да отиде на работа, защото пое по съвсем различен път. Трябваше да влезе в главния булевард, за да излезе от крайградския квартал към офиса си. Леонард обаче зави по обратния път, минавайки покрай нови и нови къщи, докато накрая спря пред една стара къща.
Той паркира точно отпред и излезе от колата си. Ада трябваше да остане далеч назад, за да не я види. Но съпругът й сякаш първо оправяше прическата си, което само още повече обърна корема й.
— О, боже! — каза Ада, но носът й се сбръчка и болката й се превърна в гняв. — Разбира се, разкраси се за нея, измамен неудачник. Ще се обадя на адвоката си и ще те заведа на чистач. Любовницата ти няма да получи нито стотинка от теб.
Докато Ада говореше на себе си, представяйки си всякакви сценарии за съсипването на финансовото състояние на Леонард по време на развода им, съпругът й влезе вътре. Когато забеляза това, чувствата й отново се промениха. Болката се върна, както и гаденето.
— Какво трябва да направя? — запита се тя, потривайки корема си с една ръка. Щеше ли да повърне върху любовницата на съпруга си, ако влезе вътре? Това щеше ли да е неудобно или точно това, което заслужава?
Трябва ли да прави снимки? Щеше ли да я облагодетелства в съда? Ада се опитваше да си спомни телевизионните предавания и публикациите в социалните медии, които беше чела, където хората, които доказаха изневярата на половинката си, трябваше да запазят повече.
Една малка мисъл влезе в ума й, но тя знаеше, че всичко е само пожелателно мислене. Ами ако има друго обяснение? Ами ако не изневерява? Ада се надяваше, но знаеше, че е напразно. Просто нямаше смисъл, нейният любящ съпруг, който беше толкова развълнуван да започне опити за бебе преди месец, внезапно да започне да изневерява.
— Наистина ли трябва да нахлуя? — попита тя, насълзена от мисълта, че ще го намери в компрометираща позиция. — Ще бъде ли по-лошо, ако просто го пренебрегна и се прибера вкъщи?
Ада поклати глава. Тя беше там. Беше го последвала с една мисъл: да знае какво е намислил. Напускането сега би било просто нелепо. Но тя също не беше 100% сигурна какво се случва в тази къща. Трябваше да влезе вътре и да бъде свидетел, за да е сигурна, че ще подаде молба за развод и ще съсипе финансите му по-късно.
— Да. Да! Това ще направя. — каза тя, дръпна козирката, за да избърше сълзите си и да се погледне в огледалото. Любовницата със сигурност няма да види проблемна жена, а елегантна дама с много по-добър морал, която ще влезе там, ще разбере истината и ще излезе, без да прави сцена.
Ада кимна на себе си и най-накрая излезе от колата си. Но когато пресече улицата и се приближи до старата къща, решимостта й да не е луда и да плаче започна да се разпада. Стомахът й отново се преобърна заедно с емоциите й и дишането й се учести.
Тя тръгна по-бързо, спря на вратата и вдигна юмрук. Какво? И аз ли ще почукам учтиво? Ада поклати глава и докосна дръжката на вратата, завъртя я и влезе светкавично.
— Какво става тук? — попита тя веднага щом влезе. Тонът й разкриваше тревогата й и тя беше сигурна, че елегантната жена, която си представяше, не се вижда никъде. Но нямаше значение. Беше вътре и беше готова на всичко… освен това, което видя.
Голямо куче с тонове пухкава козина дотича до вратата с изплезен език. Големите му лапи се повдигнаха и се блъснаха в гърдите й, като я избутаха назад. Ада трябваше да използва ръцете си, за да хване рамката на вратата и да не падне на предната веранда.
— Рагнар! Спри! — каза Леонард, когато Ада усети как кучето ближе врата й, опитвайки се да достигне лицето й.
— Добре, добре. Добро момче. Добро момче. — каза Ада, когато възстанови равновесието си и погали кучето. Леонард се приближи и сграбчи нашийника на кучето, за да го дръпне от нея.
Ада все още дишаше учестено, докато очите й свикнаха с вътрешността на къщата. Беше отрупана със стари, ретро мебели и рафтове, пълни с любопитни предмети, каквито баба й събираше.
— Рагнар, ела тук. — женски глас откъсна мислите й от декорацията и Ада най-накрая видя жената, която съпругът й дойде да посети. Една стара жена седеше на люлеещ се стол.
— Хъ. — устата на Ада се отвори леко и очите й най-накрая се насочиха към съпруга й, който имаше една повдигната вежда и изпитателен поглед.
— Ада, какво правиш тук? — попита той, все още държейки нашийника на кучето.
— Аз… аз… — заекна тя, вече несигурна в себе си.
— Проследи ли ме? — попита Леонард, намръщи се и най-накрая пусна Рагнар, който отскочи обратно към старата жена.
— Леонард, скъпи. Това жена ти ли е? — попита възрастната жена, потупвайки с една ръка главата на кучето.
— Да, Елинор. Това е Ада. — усмихна се Леонард и кимна към жената, след което лицето му се обърна отново към Ада. — Ада, това е Елинор. Най-добрата приятелка на майка ми.
Ада повдигна вежди, когато устата й се отвори още повече.
— О… — измърмори тя. — Толкова ми е приятно да се запознаем.
— На мен също, скъпа. Искаш ли кафе и бисквити? Можеш да ми разкажеш всичко за себе си. — каза Елинор, а очите й се свиха с голямата й усмивка. — Съпругът ти ми каза много и аз му казах да те доведе на вечеря, но той каза едва след като се възстановя.
— Да се възстановиш? — попита Ада, докато се приближаваше към старата жена, въпреки че усещаше как очите на съпруга й се взират като кинжали в лицето й.
— Да. Върнах се тук и през първата седмица се подхлъзнах на верандата. — обясни Елинор, движейки ръцете си, докато говореше. — Знаеш ли, възрастта се прокрадва.
— Тя все още си мисли, че е на 20. — добави Леонард, поклащайки глава. — Ада, помогни ми с нещо в кухнята.
— Какво? Не! Това е моята къща. Не мога да накарам гостите ми да работят в собствената ми къща. — поклати глава Елинор и се опита да се надигне от люлеещия се стол, но трепна.
— Не, не. Стой седнала. — Ада вдигна ръце. — Не съм гост. Не съвсем. Ние сме семейство, нали? Ще се върнем веднага.
— О, скъпа. Когато се оправя, кълна се, че ще се изявя като добра домакиня. — Елинор се облегна назад и въздъхна.
Ада последва Леонард в кухнята и го наблюдаваше как кръстосва ръце.
— Съжалявам. — изтърси тя, преди той да успее да каже или да я обвини в нещо.
— Ада, какво става? Защо ме последва тук? — попита той объркан.
— Ти беше толкова странен, отивайки на работа рано. И се усъмних. И те видях да сваляш пръстена си през прозореца. — призна тя, засрамена, но любопитна. — Защо го направи, ако Елинор знае за мен?
Съпругът й се засмя.
— Не криех брака си, Ада. Криех пръстена. Рагнар го свали от пръста ми първия ден, когато дойдох да видя Елинор след падането й. Едва стигнах до него навреме, иначе той щеше да го глътне целия.
Устата на Ада отново се отвори.
— О, Господи. Горкото! — каза тя, като се засмя леко.
— Да, така че имам навик да го свалям или ще забравя. — засмя се той също. — Изненадан съм обаче, че не се спря на твоя.
— Слава Богу! Нямаше да мога да го спра. Той е огромен. — каза Ада. — Но е прекрасен.”
— И така — въздъхна той. — Мислеше, че изневерявам?
— Да — кимна Ада, нейният хумор изчезва. — Съжалявам. Не трябваше да се съмнявам в теб. Просто… не знам. Беше почти извън контрола ми. Беше тревожност. Вероятно трябва да се обадя на терапевт. Господи, мислех, че ще повърна, когато те видях да сваляш пръстена си.
Той въздъхна отново, рамото му се раздвижи тежко.
— И аз съжалявам. Трябваше да ти кажа за Елинор. Просто те познавам. Знам, че си разтревожена напоследък и щеше да си тук 24 часа в денонощието, опитвайки се да се грижиш за нея. — опита се да обясни Леонард. — Не знам. Предполагам, че си мислех, че това е моя отговорност, а не твоя.
— И моя е. Ние сме женени. — намръщи се Ада. — Тя е най-добрата приятелка на покойната ти майка. Никога не си я споменавал, но вие двамата очевидно сте близки.
— Да. Тя беше до майка ми през всичко, грижеше се за мен и помагаше дори със сметките. Когато мама се разболя, тя беше там. Прекара ме през това. Замина за Монтана, за да бъде с децата си, но се върна, защото мрази студа.
Ада кимна, хвана ръцете му и ги разтри.
— Дъщеря й ми каза, че ще наемат някой да помага всеки ден, но все още не са намерили, затова дойдох. — продължи той. — Това е най-малкото, което мога да направя.
— Обичам те! — каза простичко Ада и те се целунаха. Всички подозрения официално бяха отпаднали. След това се върнаха при Елинор и Леонард трябваше скоро да тръгне за работа. Но Ада реши да остане до края на деня и възрастната жена й разказа всякакви истории за детството на Леонард.
Но когато Ада отхапа една от бисквитките си, гаденето в стомаха й се върна с пълна сила. Тя изтича до банята точно навреме и изпразни всичко. Рагнар седеше до нея, а козината му доставяше известна утеха.
— Много съжалявам, Елинор. Не знам какво се случи, но се чувствам отпаднала цяла сутрин. — каза Ада, поклащайки глава, след като излезе от банята. Когато очите й се фокусираха, тя видя Елинор да се усмихва широко… и многозначително.
— О, скъпа. Поздравления! — каза възрастната жена.
— Какво?
— Ела по-близо. — подкани я Елинор, вдигайки ръце към корема й. — Да. Сигурна съм в това.
Очите на Ада се разшириха. “Е, това обяснява всичко”, помисли си тя.
