Бащата на Шарлот издъхва, без да успее да види дъщеря си като булка. Когато тя се срива заради танца между баща и дъщеря, който никога няма да има, тя е разсеяна от група непознати, които нахлуват на сватбата ѝ.
В мига, в който Артър за първи път поглежда красивото си момиченце, тя се превръща в неговия свят. “Аз печеля!” – прошепна той закачливо на съпругата си Бриана, докато споделяха момент на чисто блаженство с новороденото си дете.
Артър винаги е искал да има момиче и е измислил името му години преди Бриана да забременее. “Шарлот…” – извика той и видя как очите ѝ следват гласа му.
Артър и Бриана се оказаха в състояние да се наслаждават на простите божествени удоволствия на ранното родителство. Разбира се, имаше и предизвикателства. Някои нощи Бриана била твърде изтощена, за да сложи Шарлот да спи. В други нощи Артър трябваше да работи извънредно като шериф в местния участък.
Двойката преодоляваше трудните дни, като не спираше да си помага.
Изминаха три радостни години, три рождени дни, три ваканции и три Коледи в новия им свят. Това беше всичкото време, през което Бриана можеше да бъде наблизо до дъщеря си.
Малко след третия рожден ден на Шарлот, Бриана получава сърдечен арест и издъхва, без да събуди съпруга си или детето си, за да се сбогува с тях…
Светът на Артър се срути около него, а насред развалините му стоеше малкото му ангелче без майка – Шарлот. Тя беше твърде малка, за да усети щипката на липсата на майка, но Артър възнамеряваше да я подготви да живее с празнотата, оставена в живота ѝ, която скоро щеше да осъзнае.
“Какво се случва? Някой направи ли нещо? Имаме ли някаква беда?” Шарлот се намръщи нервно.
И той знаеше, че разглезването ѝ няма да помогне. Трябваше да я втвърди, да я направи силна, за да посрещне криволиците, които животът щеше да й подхвърли.
“Шарлот, запомни, че си силна, умна, свирепа!” Това беше лозунгът, който Артър запечатваше в съзнанието на дъщеря си всяка сутрин, независимо дали вали или не.
Артур учи дъщеря си да бъде неподвластна на света и все пак да бъде дисциплинирана за най-малките неща в живота, като например да си оправя леглото и да лъска обувките си.
Той я научил да се опитва сама да решава проблемите си. “Запомни: силна, добра и свирепа, дете. Няма да съм винаги наблизо, за да оправям нещата вместо теб, само защото съм шериф. Слушай гласа, който мама е оставила в сърцето ти, и го следвай”.
В продължение на много години Шарлот познаваше Артър като човек, който беше по-строг вкъщи, отколкото на работа като шериф. Но тя бе видяла и нежността на сърцето му. Той също беше там, галеше я по косата и ѝ пееше през нощите, когато беше болна, прегръщаше я, когато плачеше, когато ѝ липсваше майка ѝ, и в крайна сметка я чакаше отгоре, за да се увери, че се е прибрала в безопасност от среща или късна смяна на работа.
Момиченцето на Артър вече не беше толкова малко и най-много се страхуваше от него в деня, в който доведе вкъщи мъжа, за когото искаше да се омъжи…
“Татко, запознай се с Акаш!” – каза тя и бързо се извини в банята.
“Надявам се татко да го хареса! Надявам се, че татко няма да ме намрази за това, че… изведнъж съм пораснала върху него. Надявам се, че не се страхува твърде много за мен, или че не е тъжен, че скоро може да го напусна, или че може да живее самотен живот между тези стени, след като си тръгна…” Преди Шарлот да се осъзнае, тя беше в банята от близо час.
Накрая баща ѝ почука на вратата. “Шарлот! Вече можеш да спреш да се криеш, скъпа. С твоето момче приключихме разговора!”
Шарлот отвори вратата с треперещи ръце, без да знае какво да очаква.
И открива Акаш на едно коляно във всекидневната, в очакване да ѝ предложи брак.
“А какво ще кажеш за татко?” Шарлот попита, едва успявайки да говори през обзелите я емоции.
“Той каза “да”!” Акаш се усмихна, което я накара да се засмее.
Датата беше определена и Артър беше твърде развълнуван от големия ден на дъщеря си, за да го скрие. Беше казал на всеки колега на работното си място, а понякога се заговаряше да каже на далечни приятели и непознати на улицата: “Моята прекрасна дъщеря се омъжва!”
В сърцето си той знаеше колко развълнувана щеше да бъде майката на Шарлот.
“Направих всичко възможно, за да те отгледам добре, Шарлот”, каза Артър, държейки ръката на дъщеря си в църквата седмица преди сватбата. “Далеч бях от съвършенството, но ти имаше честността на майка си и нейното любящо сърце. И тя щеше да се гордее с жената, в която си се превърнала! Съжалявам, ако понякога съм бил твърде строг с теб…”
“Няма за какво да се извиняваш. Ти си човекът, който ме възпита да бъда жена в един мъжки свят, татко. Знам, че си вложил кръвта, потта и сълзите си, за да ме отгледаш. И знам, че си пожертвал много големи стъпки в кариерата си, за да бъдеш с мен. Обичам те за всичко това, татко. И винаги ще бъда твоето малко момиченце!”
Те седяха на празната църковна пейка и си говореха от сърце в продължение на часове. Слава богу, че го направиха.
Защото по-късно същия ден Артър и екипът му се намираха в центъра на престрелка в затънтените покрайнини на града, опитвайки се да заловят издирван престъпник. Те успяха да го хванат, но не и преди Артър да получи куршум в гърдите и да издъхне, вършейки работата, която обичаше.
“Шарлот, бейби, нека отложим сватбата, ако имаш нужда от време да скърбиш. Хората ще разберат…” Акаш се опита да утеши годеницата си, два дни преди да се оженят.
“Не това би искал татко”, осъзна Шарлот и избърса сълзите си. “Той беше толкова развълнуван за тази сватба…”
Всеки път, когато Шарлот искаше да се срине и да се разплаче, тя си спомняше за лозунга на баща си. “Ти си силна, ти си умна, ти си свирепа!”
Така че в сватбения си ден тя не плака, когато се приготвяше, и не успя да попита баща си как изглежда. Не се разплака, когато мина по пътеката към олтара, държейки в ръка рамкирана снимка на баща си. Но когато дойде време за танца между баща и дъщеря, тя не можа да сдържи сълзите си.
“Това е толкова глупаво!” Тя се засмя през сълзи, докато държеше микрофона с треперещи ръце.
“Обещах му, че днес ще бъда силна, а сега плача като дете. Искаше ми се да си тук, татко! И знам, че ти липсвам ужасно, защото цял месец се опитваше да избереш перфектната песен и движения точно за този танц. Това означаваше всичко за теб…”
Красивата булка се разплака, а всеки присъстващ гост също пророни сълзи. Докато не видяха тълпа от неочаквани мъже и жени, които се втурнаха на партито.
Това беше група от 12 полицаи в униформи, които вървяха със сериозни лица право към булката.
“Какво се случва? Някой направил ли е нещо? Имаме ли някакви проблеми?” Шарлот се намръщи нервно.
“Здравей, Шарлот. Поздравления за сватбения ти ден! Съжалявам, че нахлувам така, но имаме молба – каза мъжът, който изглеждаше отговорен, гледайки обърканата Шарлот.
Един по един полицаите обясниха, че са бивши колеги на Артър и той му е казал всичко за сватбата. “Особено за танца между баща и дъщеря! Той не искаше да млъкне за него! Точно както не си замълча за теб и за това колко се гордее с теб през всичките години…” – усмихна се един по-възрастен колега.
“Ти винаги ще бъдеш дъщеря на баща си, дори и след смъртта му!” – каза друг възрастен полицай със сълзи на очи.
“Не е страшно да плачеш, дете. Днес, от всички дни насам, можеш да бъдеш смела и уязвима едновременно!” – добави най-възрастният мъж в отряда, като я хвана за ръка.
“И тъй като нашият Артур не е тук, за да ти изсвири онази специална песен и да ти потанцува, реших да те помоля от негово име: Можем ли да танцуваме с теб, млада госпожице?” – попита вождът, като протегна ръка напред.
Шарлот се разплака и й трябваше минута, за да успее да каже “Да!”.
Докато танцуваше с мъжете, които познаваха баща ѝ като най-добрия шериф и наставник, тя видя нещо в очите им: във всеки един от тях прозираше любовта на баща ѝ към нея.
