Спокойствието на едно семейство се разпада, тъй като ситуация със заложници заплита Лидия, отдаден психиатър, в мрежа от сложни тайни. Един рутинен ден се превръща в напрежение, разкривайки завладяващите усилия, които човек полага, за да защити своите близки и да разкрие истината.
В своя уютен дом Лидия, всеотдаен психиатър, и Андрю, зает фармацевтичен изследовател, се подготвяха за вечерята за годишнината от сватбата си, като се стремяха да си починат от натоварващата си рутина. Докато се обличаха, стаята гъмжеше от очакване.
Лидия отговори на обаждането на пациент в елегантна рокля, добавяйки последни щрихи към грима. Андрю, който гледаше, се подразни:
— Не можеш да живееш и минута без работа, нали? — Като се имат предвид техните взискателни кариери, това беше закачлив коментар, но обагрен с истина.
Лидия отвърна:
— И кой ми напомня за неговата конференция по-късно? — Балансът между работата и личния живот се отразяваше в нейната усмивка, но противоречиви очи. Затова щяха да вечерят малко по-рано от обикновено.
Техният оживен дом, сега спокоен с братовчедката на Лидия, Мери, която гледаше децата, предизвика майчино чувство за вина, което Лидия отблъсна за така необходимото им време заедно. Тяхното шофиране мина в безгрижни закачки с работни дискусии, рядък момент в забързания им живот.
В ресторанта проблесна раздразнение, тъй като телевизор наруши спокойната им обстановка. Лидия се намръщи:
— Защо изобщо имат телевизор тук?
Андрю се съгласи:
— Отнема от цялото преживяване.
Разговорът им спря, когато телевизорът превключи на извънредни новини. Гледката на къща, обкръжена от полиция, хвърли и двамата в шок. Лидия промърмори
— Какъв ужас! — докато страхът стискаше сърцето й.
Андрю, пребледнял, посочи екрана:
— Лидия, виж! — Това беше тяхната къща. Те се втурнаха навън, изоставяйки романтичните си планове. Лидия набра Мери. Треперещите й ръце се влошаваха с всеки сигнал за набиране.
Андрю, с настойчивост в гласа, каза:
— Трябва да тръгваме! — оставяйки пари за храната им, докато изтичаха навън, а страхът засенчи вечерта им. Шофирането беше мъгла от страх и неотговорени обаждания. Всяка червена лампичка засилваше безпокойството им какво ги очаква у дома.
До Андрю умът на Лидия се въртеше от тревога. Телевизионните образи се възпроизвеждаха, лицата на децата й се запечатваха в мислите й.
Шофирането беше безкрайно, докато се молеха за безопасността на децата си.
Приближаващите улицата им полицейски коли и светлини потвърдиха най-лошите им страхове. Това беше тяхната къща. Сърцето на Лидия се сви.
— Какво става? Защо ние? — Гласът на Лидия едва достигаше над сирените. Андрю стисна ръката й, предлагайки подкрепа в техния общ кошмар.
В техния дом цареше хаос – полицаи, жълти ленти – сюрреалистична сцена. Лидия стисна ръката на Андрю по-здраво. След като се идентифицираха пред полицията, те потърсиха отговори за децата си.
— Гаджето на братовчедка ви е взел нея и децата за заложници. — разкри сериозно полицай.
— Но защо? Как? — Гласът на Лидия трепереше от страх и объркване.
— Той е заподозрян в убийството на баща си. — обясни полицаят. — Намерихме тялото вчера. Сега той е тук и има едно искане – ще ги пусне, ако докажем невинността му.
Андрю, шокиран, настоя за повече подробности.
— Защо би направил това?
Офицерът въздъхна.
— Той твърди, че е видял кой е убил баща му. Но е въоръжен и опасен.
— Трябва да изведем децата си! — заяви твърдо Лидия, а очите й отразяваха решителността на майка. — Оставете ме да отида да говоря с него. Аз съм психиатър. Мога да го убедя.
Офицерът се поколеба:
— Твърде рисковано е. Не можем да го позволим.
— Те са моите деца! Трябва да опитам! — молеше Лидия.
— Добре, но имате 15 минути. — отстъпи полицаят.
Притеснението на Андрю отекна в молбата му:
— Моля те, бъди внимателна, Лидия.
Лидия срещна погледа му, решителността блестеше през страха й.
— Ще го направя. Кажи на децата, че ги обичам. — С лице към къщата тя се обърна към момчето през високоговорител, надявайки се да спечели доверието му.
След напрегнат разговор, момчето се съгласи да пусне Лидия вътре. Тя пристъпи, срещайки треперещия млад мъж с пистолет, усети несигурност във въздуха.
— Моля те, остави пистолета. Да поговорим. — гласът й беше твърд въпреки страха й. — Искам да ти помогна. Тук съм, за да слушам, за да разбера. Аз съм майка, запозната съм със страха и объркването.
Лидия се изправи предпазливо, очите й бяха вперени в насълзения млад мъж, който държеше пистолет.
— Как се казваш?
— Джон. — отвърна мъжът колебливо.
— Знам, че се страхуваш. — тихо каза Лидия, за да се приближи.
— Недей! — извика Джон и вдигна пистолета.
Тя замръзна с вдигнати ръце.
— Няма да го направя. Просто ми кажи, позволи ми да помогна.
— Ще ми повярваш ли? — Джон подсмърча, бършейки сълзите.
— Искам. Моля те, кажи ми. — настоя Лидия искрено.
Джон разказа как е станал свидетел на убийството на баща си.
— Опитах се да го спася.
— Какво стана след това? — тихо попита Лидия.
— Бях целият в кръв и се появиха полицейски светлини. Мислят, че аз съм го направил. Но не съм. Видях съпруга ви да го убива. — каза Джон.
Шокът на Лидия беше очевиден.
— Какво? Сигурен ли си?
— Да, видях го ясно. — настоя Джон и й подаде ключ. — Баща ми носеше това със себе си. Вземи го и ми помогни. Името му беше Антъни. Нашата фамилия е Купър.
— Къде са децата ми и Мери? — попита тя притеснена.
— Те са в безопасност. — увери я Джон, решен да търси справедливост.
— Пусни ги, моля те.
— Не и докато не докажеш, че съм невинен. — отхвърли Джон.
— Вярвам ти, но ги пусни. — разсъждаваше Лидия.
— Не! Махай се! — Джон я бутна и тя се спъна навън.
Заобиколена от полиция, Лидия поиска време, за да разреши проблема мирно. Молбата й за два часа беше посрещната със съпротива от един от полицаите.
Междувременно Андрю, напрегнат и притеснен, се приближи до нея:
— Лидия, трябва да тръгвам. Конференцията ми скоро ще започне и е от решаващо значение за представянето ми на наркотиците.
Лидия не искаше той да тръгва, но кимна. Накрая полицая се съгласи да й даде час, за да намери каквото търси, така че тя се втурна.
Тя започна да търси от колата на бащата на Джон, търсейки отговори в суматохата. Изненадващо, Антъни работеше със съпруга й в една и съща фармацевтична компания. Тревожността й нарасна. Решена да потърси истината, тя отиде с колата до къщата на Антъни, мислите й се въртяха с тревожни възможности. Възможно ли е Андрю да има скрита, по-тъмна страна?
Лидия влезе предпазливо в къщата. Докато търсеше щателно, стигна до неговия кабинет. Заключено чекмедже, отключено с ключа на Джон, водеше до скрито отделение, разкриващо смущаващи изследователски доклади. Те предполагаха, че лекарството на Андрю е причинило тежка зависимост, като Антъни е против пускането му.
Връзката на Андрю с Антъни и мълчанието му за смъртта на Антъни поразиха Лидия с недоверие и страх. Тя осъзна, че съпругът й може да е наистина замесен. Спомняйки си необичайното поведение на Андрю предната вечер, безпокойството на Лидия се задълбочи. Нервността му и късното му завръщане у дома сега изглеждаха зловещи.
Облекчение я обзе, когато получи телефонно обаждане и научи, че полицията е заловила Джон безопасно, освобождавайки децата и братовчедка й.
Осигурявайки документите, Лидия решително напусна къщата на Антъни, но мистерията около Андрю и опасния наркотик продължаваше да съществува. Отивайки вкъщи, тя се подготви психически за решаващия разговор с Андрю, репетирайки въпросите, за да разплете пъзела.
Лидия почувства страх и решителност, когато се върна у дома, знаейки, че изправянето срещу Андрю е от решаващо значение за разкриването на възможно престъпление и бъдещето на семейството им. Приближавайки се до близкия полицай, умът на Лидия се подготви за тежестта на ситуацията, която щеше да се развие.
Офицерът се изправи пред Лидия тържествено.
— Госпожо, трябва да ви информирам за Джон. Той е изправен пред доживотен затвор за убийството на баща си и вземането на заложници.
Лидия кимна, усещайки пристъп на тъга по Джон.
— Благодаря, че ме уведомихте. — тихо отговори тя, преди да влезе в къщата си.
Вътре децата й се втурнаха към нея и Мери изрази разкаянието си.
— Лидия, толкова съжалявам. Нямах представа, че Джон е способен на нещо подобно.
— Всичко е наред! — нежно отвърна Лидия. — Сега всичко е наред. Няма място за безпокойство.
Докато децата се настаняваха, Лидия се извини да претърси къщата. Откривайки пистолет сред дрехи в едно чекмедже, сърцето й прескочи удар.
Тя се обади на Андрю с глас, изпълнен с тревога.
— Полицията залови Джон. Децата вече са в безопасност. — информира го тя.
Андрю прозвуча облекчено, но дистанцирано.
— Това е облекчение. Всички добре ли са?
— Да, но сега Джон е изправен пред доживотен затвор. — каза Лидия, думите й бяха натежали от състрадание. — Повярвах на това, което каза. Той не е убил баща си.
— Той е убиец, Лидия. — отвърна твърдо Андрю. — Той те манипулира. Заслужава да бъде наказан.
— Добре, Андрю. — каза тя тихо, опитвайки се да прикрие съмненията си.
Приключвайки разговора, Лидия се замисли за пистолета, документите и реакциите на Андрю. Съмненията замъглиха мислите й, когато реши да се изправи срещу него. Единственият начин да направи това беше да се изправи пред него веднага.
***
В оживената конферентна зала Лидия слушаше Андрю да говори оживено за новото лекарство и когато дойде време за въпроси, тя вдигна ръка, за да участва. Грабна микрофона, подаден й от помощник, осъзнавайки сериозността на думите си.
— Лекарството напълно безопасно ли е? — попита тя, вперила поглед в съпруга си.
Андрю изглеждаше изненадан от присъствието й, но бързо се овладя.
— Да, безопасно е. — потвърди той.
Може ли да предизвика пристрастяване? — настоя Лидия, стиснала микрофона.
— Не. — твърдо отвърна Андрю. Тълпата започна да мърмори.
— Потвърждавате ли, че д-р Купър се е противопоставил поради рискове от пристрастяване? — Гласът на Лидия проряза шума.
— Изследването беше солидно. — отговори Андрю със защитен тон.
Размахвайки документите, Лидия подкани публиката:
— Те доказват опасностите.
Андрю възрази:
— Откъде ги взе?
Без да му обръща внимание, Лидия продължи:
— Ти ли уби д-р Купър?
— Това е абсурдно! — отвърна Андрю.
Настъпил хаос, а Андрю избяга, пресрещнат от охраната на сградата, която по-късно се обади на полицията, която бързо го арестува.
По-късно Лидия се обърна към полицай, загрижена за Джон.
Той обясни:
— Обвиненията в убийство ще бъдат оттеглени, но той ще бъде изправен пред обвинения за вземане на заложници.
Докато се бореше с разкритията от деня, Лидия напусна залата, решена да защити семейството си въпреки предстоящата несигурност.
