Шарлот Дейвис спестява през целия си живот, за да се увери, че ще има достатъчно средства, за да живее на стари години, но не е предвидила, че ще доживее до 102 години.
Най-големият страх на Шарлот Дейвис винаги е бил, че ще надживее съпруга си и това се случи, когато тя беше само на 71. Орсън беше страхотен голям мъж със силен смях и добра дума за всички, но на 78 години си отиде.
Някаква ужасна болест, която тя не можеше да произнесе, откъсна всяка частица плът от костите му и един ден Шарлот го намери мъртъв, седнал на стола си на верандата, просто изчезнал. Тя седна и просто заплака, защото беше сама. И щеше да остане сама много по-дълго, отколкото си бе представяла.
Ако имаше нещо, за което Орсън и Шарлот винаги са внимавали, това са парите. Те се бяха оженили млади, преди войната (Шарлот винаги е смятала войната срещу Хитлер и нацистите за „Войната“) и Орсън беше изпратен на фронта в Тихия океан.
Шарлот беше започнала работа във фабрика за униформи и когато войната беше спечелена и Орсън се прибра, фабриката започна да произвежда елегантни ризи за бизнесмени.
Шарлот беше добра шивачка, най-добрата, която имаха, затова я помолиха да остане. Първоначално Орсън не харесваше работата й, той много мърмореше, че работата е задължение на мъжа, но тя го убеди.
Дори когато се роди синът им, малкият Орсън, през 1948 г., тя продължи да работи. Всяка заплата, която идваше от завода, влизаше в специална банкова сметка.
— Това тук. — каза Шарлот на Орсън, — е за бъдещето на малкия Орсън.
Орсън също не се справяше зле. Той водеше сметките на магазина за инструменти и матрици, аптеката и почти всеки малък бизнес в града. Те печелеха добре и дори говореха за закупуване на нова кола.
Малкият Орсън вече не беше толкова малък, беше взел шофьорската си книжка. Той продължаваше да настоява Орсън да отиде до онзи магазин за луксозни коли всеки божи ден, но всичко приключи, когато Орсън младши получи писмо от правителството, в което му се казваше, че трябва да отиде на война.
Орсън прочете писмото и каза:
— Е, момче, отидох и защитих моята част и предполагам, че сега е твой ред. — Малкият Орсън сви рамене и каза, че смята, че ще отиде, въпреки че дори не знае къде се намира Виетнам, и го направи.
Шарлот никога повече не видя момчето си. Те й изпратиха метална кутия две години по-късно и казаха, че Орсън младши е вътре, но това не беше истина за Шарлот. Орсън плака много, когато мислеше, че Шарлот не може да чуе, но тя никога не пророни сълза.
Тя просто продължи живота си, отиде до фабриката, пусна машината и подряза конеца. Това бяха неща, които тя разбираше, неща, в които имаше ред и разум, а не като момчета, които се връщат в стоманени кутии.
За дълго време Шарлот се скри в себе си, дори не говореше с Орсън. Тогава един ден нейната съседка Дейзи-Ан дойде.
— Шарлот — каза тя. — Имам нужда услуга и тя е много голяма.
Шарлот само я погледна и кимна. Тимъти, момчето на Дейзи-Ан, също беше загинал в малката война. Разбраха се.
— Трябва да отида в Охайо, за да видя момичето си, но сега имам това дете, за което казват, че е на Тими и на някакво китайско момиче…
Шарлот видя, че държи за ръка дете на около три години, с черна коса и издължени зелени очи. Дейзи-Ан стисна ръката на детето, но то не помръдна.
— Ще се погрижиш ли за него вместо мен? — Само за няколко дни.
Шарлот не можеше да каже „не“.
— Да — каза тя кратко. — Донеси нещата му, но му кажи, че не толерирам дързост.
Но внукът на Дейзи-Ан не беше нахален. Той дори не проговори. Просто стоеше там.
Когато Шарлот решаваше, че му е време да яде, той ядеше, когато дойдеше време за тоалетна, той ходеше до тоалетна, когато дойдеше време за лягане, той заспиваше. И никога не каза нито дума. Мълчанието му вбеси Шарлот, така че тя започна да му тананика.
Изглежда най-много харесваше „Moon River“ и дори започна да си тананика. Беше сладко дете, но изглеждаше ужасно. Дрехите му бяха износени, забеляза Шарлот.
Тогава тя си спомни, че има кутия със старите неща на сина си, от времето, когато беше малък, и помоли Орсън да я донесе от тавана. По някакъв начин, докато пробваше пижамата на малкия Орсън върху момчето, Шарлот откри, че плаче.
Момчето протегна пръсти и я докосна по бузата. След това прегърна ръцете й и също заплака. Той не стана много приказлив, но с Шарлот станаха приятели в мълчание, дори след като Дейзи-Ан се върна, а дотогава няколкото дни се бяха превърнали в шест месеца.
О, толкова бързо минаха тези години! Не след дълго Орсън се пенсионира и обикаляше из къщата, оплаквайки се от всичко. Все пак имаше няколко добри години, преди Орсън да се разболее.
После каза на Шарлот.
— Слушай, няма да бъда с теб още дълго време, така че трябва да се грижиш за себе си. — С маниера си на внимателен счетоводител той изчисли, че с нейната пенсия, допълнена от техните спестявания, тя ще живее удобно. — можеш да живееш, до 90 и пак ще се оправиш!
Но Орсън не разчиташе, че Шарлот ще живее над 90, да не говорим за 100. Шарлот достигна 90 без признаци на влошаване на здравето, а сега беше на 102 и всички спестени пари бяха свършили.
Сметките все още идваха, редовни като часовник, и Шарлот не знаеше какво да прави. Нямаше вече към кого да се обърне. Всеки приятел – и враг – беше си отишъл. Шарлот беше най-възрастната жена в града и нямаше семейство.
Правителството й изпрати писмо, че дължи данъци за къщата си, но тя нямаше пари дори за вода и електричество, да не говорим за данъци. Шарлот първо каза на г-н Грейсън, който й доставяше хранителни стоки от години.
— Г-н Грейсън, най-добре е да не изпълнявате повече седмичната ми поръчка. — каза тя.
Г-н Грейсън остави продуктите на кухненската маса на Шарлот и се втренчи в нея.
— Защо не, госпожо Шарлот? Вече поръчвате от онзи голям супермаркет?
— Не, сър — каза Шарлот. — Но аз не поръчвам стоки, които нямам пари да платя.
— Но… Как ще… — Г-н Грейсън видя решителното лице на Шарлот и се отказа. Той имаше собствена идея и щеше да се заеме с нея.
Три дни по-късно Шарлот сложи най-хубавата си шапка и отиде в банката. Тя изтегли последните си няколко долара и отиде да уреди сметките си, доколкото може. Жената погледна сметката й за ток, после компютъра и каза:
— Сигурно има грешка, госпожо, тази сметка е платена.
— Но… — каза Шарлот. — Но аз не съм я плащала!
Със сметката за вода се случи същото.
— Госпожо, сметката ви е уредена. — каза мъжът на Шарлот. Още по-изненадващо за Шарлот, се оказа, че всички данъци също са платени.
— Това просто не е възможно! — Шарлот се разплака. — Искам да знам кой е платил!
— Беше вашият внук, г-жо Дейвис — каза мъжът. — Г-н Т. Карлинг. Вярвам, че работи за града? Той е инженер.
— Нямам внук, младежо! — Шарлот се разплака. — Единственият ми син загина във Виетнам през 1969 г.!
Шарлот отиде направо в кметството и поиска да говори с г-н Т. Карлинг. След много тичане напред-назад и безпокойство се появи висок около 50-годишен мъж с бяла коса.
Шарлот се втренчи в него. Имаше нежни черти и издължени зелени очи и се усмихна, когато я видя.
— Кой си ти? — попита Шарлот. — И защо ми плащаш сметките?
Мъжът не отговори, вместо това започна да си тананика “Moon River” и Шарлот разбра! Беше малкият внук на Дейзи-Ан, пораснал!
Тим пристъпи напред и я прегърна.
— Всичко е наред, Шарлот, г-н Грейсън ми каза всичко. — каза той. — Не си сама и аз ще ти помогна точно както ти помогна на мен. — И Шарлот веднага го прегърна.
Тим никога не е обичал да говори, но винаги казваше точните думи! Когато хората чуха, че най-възрастната жена в града няма пари да плати сметките си, те стартираха страница в GoFundMe и празната спестовна сметка на Шарлот бързо се напълни отново.
Шарлот се превърна в истинска знаменитост. Тя се разхождаше наоколо с Тим и внуците му и с нетърпение очакваше да отпразнува 103-ия си рожден ден без притеснения!
Какво можем да научим от тази история?
- Един акт на доброта никога не се забравя. Добротата на Шарлот към едно малко сираче от войната беше запомнена 50 години по-късно и й донесе сигурността, която смяташе, че е загубила.
- Възрастните хора са паметта на нашата общност и те трябва да бъдат защитени. Шарлот става все по-сама и само помощта на нейната общност я спасява.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
