Докато се разхожда близо до пристанището на Ню Йорк, Натали видя количка за тризнаци с три бебета вътре. Тя чака да види дали някой ще дойде да ги вземе, но никой не го прави. Но тя открива нещо шокиращо в един от кошовете на количката и разбира, че трябва да направи нещо.
Натали обичаше да се разхожда близо до пристанището. Да гледа лодките и да усеща морския бриз беше любимото й занимание. Съпругът й беше починал преди много години и за съжаление тя не знаеше къде е и какво прави дъщеря й Джесика.
Преди няколко години тя се скара с Джесика, която избяга със сенчестия си приятел и прекъсна контактите с нея. Натали се опита да я накара да види причина, но нямаше разговор с това момиче. Бяха минали години, откакто бяха говорили или виждали, и тя съжаляваше за това. Надяваше се Джесика да дойде, но беше безполезно.
За щастие кеят беше красиво място и я накара да се замисли за други неща от живота. Въпреки грешките си с дъщеря си, тя беше добър човек и страхотен партньор. Нямаше за какво друго да съжалява, освен може би, че няма внуци.
— Но уви, сега това никога няма да се случи. — измърмори тя и вятърът разроши косите й. Вече ставаше по-студено, така че трябваше скоро да се прибере.
Натали се обърна и тръгна да се връща, когато забеляза нещо странно. Точно там на кея имаше количка, а около нея нямаше никой. Беше огромна, тъй като беше направена за тризнаци и за нейна изненада вътре имаше три бебета.
Очите й бяха широко отворени, когато вдигна поглед към децата, които бяха тихи. Едното спеше, другото си играеше с играчка, а третото гледаше Натали, вдигайки малките си ръчички, за да го вземе.
Тъй като не искаше да докосва нечии бебета, Натали се огледа наоколо и видя само няколко души, които се разхождаха в далечината. Никой не приличаше на майка, която бърза да се върне при децата си. Беше странно.
По някое време я подмина двойка.
— Това вашите деца ли са? — попита Натали, което накара двойката да се намръщи и да спре разходката си.
— Какво? — попита мъжът.
— Тези бебета изглежда са били изоставени тук. — обясни Натали с вдигнати невярващо ръце.
— Това е ужасно! — намеси се жената, гледайки приятеля си. — Да се обадим ли в полицията?
— Ами аз ще остана малко при тях. Може би майка им е трябвало да свърши някаква работа наблизо и не е знаела какво друго да прави. — каза по-възрастната жена. Двойката кимна, повдигна вежди и си тръгна.
Мина час, а никой не дойде. Натали забеляза, че небето става сиво и скоро щеше да настъпи нощ. Може би трябваше да се обади в полицията по-скоро. Но тя не искаше да създава проблеми на майката, ако това беше някакво недоразумение.
Затова се зарови в количката и открила портфейл.
— О, може би има адрес или телефонен номер, на който мога да се обадя. — каза си тя, отваряйки го.
За съжаление беше стар портфейл и беше почти празен с изключение на една снимка. Челюстта й увисна, щом видя образа. Беше на дъщеря й, Джесика, с младо момиче, което изглеждаше на около 15 години.
— Какво се случва? — запита се шокирана Натали. Коя беше тази тийнейджърка с Джесика? Кои са тези тризнаци? Какво става? Ами ако им е роднина?
Всички тези въпроси се въртяха през ума й бързо, докато вятърът се усилваше и Натали осъзна, че трябва да отведе бебетата далеч от пристанището. Ставаше твърде студено за тях и скоро щяха да огладнеят.
Тя затъркаля количката до дома си възможно най-бързо, въпреки че маневрирането й беше по-сложно, отколкото си представяше. Но накрая успя. Тя нахрани бебетата, които трябваше да са на около година и половина, с няколко натрошени ябълки и сладки картофи.
Малцина се опитваха да се справят с три бебета, особено след като не са били около деца толкова дълго. Но Натали се справи и донякъде й хареса. Тя обаче трябваше да разбере какво се случва.
На следващата сутрин тя се обади на полицията, която изпрати няколко полицаи в дома й. Тя обясни ситуацията, включително снимката на дъщеря си в количката.
— Името й е Джесика Розуел, освен ако не се е омъжила и не го е променила. Можете ли да ми помогнете да се свържа с нея? — попита Натали любезните полицаи.
— Ще я намерим за вас, г-жо Розуел. Не би трябвало да е проблем. Има и няколко камери за видеонаблюдение около пристанището. Ще проверим нещата. — каза й офицерът. — Но тъй като имате причина да вярвате, че тези бебета са ви роднини, ние ще ви позволим да ги задържите, докато не стигнем до дъното на това.
— Това е добре. Благодаря ви. — отвърна Натали, чувствайки се облекчена от тяхната помощ.
Няколко дни по-късно тя получи телефонно обаждане и беше шокирана да разбере, че това е Джесика.
— Извикала си полиция за мен? — извика тя по телефона.
— Какво? Джесика, какво става? Защо си изоставила тези бебета? Те твои деца ли са? — попита Натали с треперещ от нервност глас.
— Не, те са децата на Уенди. Тя никога не ми е казвала, че е бременна. Това глупаво момиче! И аз не мога да й помогна с три деца! Някой друг трябваше да ги намери! Защо трябваше да си ти! — извика ядосано дъщеря й.
— Джесика, успокой се. Коя е Уенди? Момичето на снимката? Тя дъщеря ти ли е? — Натали продължи.
— Да, майко! За бога, наваксай! Дъщеря ми забременя и не ми каза. Най-лошото е, че имаше тризнаци! Това е лудост! Не пращай полиция да ме търсят отново! Дай децата за осиновяване! Не ме интересува! Сбогом! — Джесика изпищя още веднъж и затвори телефона.
Натали беше шокирана. Тя току-що получи потвърждение, че тези бебета са нейни правнуци и че дъщеря й ги е изоставила толкова жестоко. Тя трябваше да седне, за да обработи тази информация, но скочи на мястото си, когато на вратата се позвъни.
Тя отвори и откри тийнейджърката от снимката.
— Бебетата ми тук ли са? — попита тя отчаяно.
— Ах, да! Да! Ти си Уенди, нали? — попита Натали със сълзи, събрани в очите й. Гледаше младата си внучка, която не беше виждала досега.
Тя остави момичето да влезе вътре и то отиде директно при бебетата. За щастие Натали се грижеше добре за тях.
Когато започнаха да говорят, Уенди й разказа всичко за бременността си, връзката си с майка й и как Джесика е взела бебетата без нейно съгласие. Когато научила за намирането на бебетата й, тя успяла да измъкне домашния адрес на Натали от Джесика и се втурнала възможно най-скоро.
Докато Натали слушаше, тя проля няколко сълзи. Беше трудно. В крайна сметка тя взе важно решение.
— Можеш да останеш тук с мен. Аз съм стара, но мога да помогна. Виждам, че обичаш децата си и ще се радвам да бъда част от живота им. Какво мислиш? — предложи по-възрастната жена.
Очите на Уенди се насълзиха и тя прегърна баба си за първи път.
— Благодаря ти. Не знаех, че имаме друго семейство. Но се радвам, че ти ги откри.
— О, аз също. Може би е било писано да се случи. — каза Натали и яростно отвърна на прегръдката на Уенди. Не беше лесно, но те бързо станаха красиво семейство и успяха да преодолеят трудни времена.
