Възрастна дама научава, че хазяинът ѝ я изселва и продава къщата, в която е живяла четиридесет години. Тя смята, че ще живее на улицата, но се случва чудо.
За това са виновни всички тези издигащи се семейства, помисли си Барбара. През последните пет години старият, уютен квартал бързо се “джентрифицираше”, както го наричаха агенциите за недвижими имоти. Един по един старите ѝ приятели бяха принудени да продават или договорите им за наем бяха прекратени от алчни наемодатели, решени да спечелят бързо пари. “Мразя ги” – извика Барбара със сълзи на очи. “Мразя ги!
Барбара беше живяла в една и съща къща повече от петдесет години. Двамата с покойния ѝ съпруг се бяха преместили, когато най-голямото им дете беше на седем години, а най-малкото – на две. Беше отгледала децата си и беше погребала съпруга си, живеейки в тази къща.
Тя смачка известието за изселване между подпухналите си пръсти. Наемодателят ѝ искаше да я изгони. Той щял да преустрои къщата и да я продаде. Не го интересуваше какво ще се случи с Барбара. Никой не го интересуваше.
Децата ѝ продължаваха да я притискат да се премести в дом за възрастни хора. Синът ѝ беше казал: “Най-хубавото нещо, което можеше да ти се случи, мамо! Сега ще отидеш в “Радостни поля” и ще се грижиш за теб.”
Но Барбара не искаше да отиде нито в Joyful Fields, нито където и да било другаде. Тя искаше да живее в собствения си дом, със спомените си и вещите си около себе си.
На този свят няма непознати, всички ние се нуждаем един от друг.
Тя седна на верандата си и започна да плаче. На осемдесет и една години, а тя не знаеше какво да прави и къде да отиде за помощ и подкрепа. Чула един глас да казва нежно: “Добре ли си?”.
Една от новите съседки стоеше до портата ѝ – млада жена с дълга тъмна коса, облечена в елегантен костюм и високи токчета. Кой, по дяволите, носи високи токчета на улицата? зачуди се Барбара.
“Добре съм – каза Барбара и избърса набързо сълзите по бузите си. “А дори и да не бях, това не е ваша работа!”
“Грешиш” – каза младата жена. Тя отвори портата и тръгна към Барбара. “Майка ми винаги ми е казвала, че като човешки същества трябва да се грижим за хората около нас. Ние сме общност, а не непознати хора. Именно това е един квартал. Така че защо не ми кажете какво се случва?”
“Аз съм на 81 години”, чу се Барбара да казва. “Наемодателят ми ме изселва, а децата ми искат да ме настанят в дом. Аз не искам това! Искам да изживея живота си с достойнство до края! А не хората да ми казват какво да ям, в колко часа да ставам, какво да правя! Искам да живея в собствения си дом!”
Барбара отново се разплака, а младата жена обгърна раменете ѝ с ръка. “Кога трябва да си тръгнеш?” – попита тя.
“До края на месеца”, каза Барбара. “Не мога да си позволя да отида никъде другаде!”
“Добре”, каза младата жена. “Не губи надежда. Никога не знаеш какво може да се случи!”
Две седмици по-късно Барбара е заета да опакова вещите си в картонени кутии, когато младата жена почуква на вратата ѝ. С нея бяха двама мъже и още една жена.
“Здравей, Барбара!” – каза младата жена. “Дойдохме да ви помогнем да се преместите.”
“Къде да се преместим?” – попита Барбара с недоумение.
“Ами знаете ли онази голяма, зелена къща две улици по-надолу?” – попита младата жена.
“До нея има малка къщичка”, каза жената и се усмихна. “Целият квартал се събра и я купихме. Вие ще живеете там.”
Барбара изтръпна. Тя притисна ръце към устата си. “Вие направихте това?” – попита тя младата жена. “Направихте това за мен, непознатата?”
“Не е непознат, Барбара”, нежно каза жената. “Човек, моята сестра, която се нуждае от помощ.”
“Вие сте били Божиите ръце” – каза Барбара. “И ти отговори на молитвата ми!”
