Бабата на Ейдън едва разпознаваше собствения си внук. Донякъде той успя, тъй като една от песните му предизвика сълзи в очите ѝ. Но последвалите събития бяха меко казано трагични.
Ейдън бил много близък с баба си Едит. Майка му го беше изоставила, когато беше дете, а баща му почина от болест няколко години по-късно, така че той беше прекарал целия си живот в пансиони и беше отгледан от баба си и дядо си. За съжаление дядото на Ейдън умира няколко години по-късно.
Бабата и дядото на Ейдън са имали дребни професии и са били свидетели на много трудности в живота си. Затова те искали внукът им да се занимава със стабилна професия. Особено Едит е мечтала Ейдън да стане адвокат. Но Ейдън е имал съвсем други планове, тъй като се е стремял да стане певец, противно на желанието на баба си.
Едит никога не приема сериозно мечтата на Ейдън да стане певица. Тя беше убедена, че той ще се занимава с право. Но когато Ейдън пораснал и завършил училище, той започнал да взема уроци по музика.
В крайна сметка дори започнал да работи на половин работен ден, за да поддържа страстта си, а когато се прибирал от работа, сядал до Едит и ѝ пеел песни.
Първоначално Едит се разстройва, когато вижда, че Ейдън се занимава с музика, но в крайна сметка подкрепя мечтите му. Скоро след това Ейдън се записва в професионален курс в държавния университет и напуска семейното гнездо.
Едит му липсваше всеки ден и искаше да се върне при нея като успешен певец. Но за съжаление този ден така и не настъпи.
Един ден Ейдън бил на път към общежитието си, когато му се обадили съседите и казали, че Едит е отишла на пазар и не се е върнала вкъщи, докато един от съседите не я забелязал да се скита сама по улиците.
Когато Ейдън я завел на лекар, той научил, че Едит има болестта на Алцхаймер. Лекарят казал, че деменцията ѝ се задълбочава и ще се нуждае от 24-часово наблюдение.
Ейдън си взима отпуск от университета и се грижи за нея. През това време Едит се справяла добре, но когато един ден Ейдън дошъл да я извика за вечеря, тя не го познала.
“Бабо, ела, да хапнем!” Ейдън извика от кухнята. “Днес съм приготвил любимата ти супа.” Но Едит не отговори.
Ейдън я извика още веднъж. “Бабо, там ли си? Ела бързо, храната изстива!” Отново нямаше отговор. Накрая той се качи на горния етаж, за да я провери, и установи, че вратата е отворена.
“Баба!” Ейдън извика, докато влизаше вътре. “Какво правиш там? Стани!” Едит седеше в ъгъла и се взираше в пода. Ейдън ѝ помогна и я накара да седне на леглото си. “Добре ли си? Какво правеше на пода? Студено е, бабо. Ще се разболееш.”
Едит му се усмихна. “Благодаря ти за помощта, но можеш ли да ме заведеш вкъщи. Съпругът ми сигурно ме чака.”
Очите на Ейдън се насълзиха. “Баба! Това съм аз, Ейдън, твоят внук. Ти си вкъщи, бабо. Дядо ни напусна преди няколко години”.
“Но аз нямам внук. Искам да се прибера у дома. Можеш ли да ме заведеш у дома?” Едит се повтори.
Ейдън някак си я убеди, че ще я заведе в дома ѝ и ще я нахрани. Но когато Едит спеше, той седеше сам, плачеше и не знаеше какво да прави.
Когато Едит се събудила на следващата сутрин, тя продължавала да повтаря, че иска да се прибере у дома. Уморен и изтощен от това да ѝ обяснява, че си е у дома, Ейдън се обадил на лекар. Лекарят ѝ предписал няколко лекарства, но посъветвал Ейдън да я приеме в старчески дом, където да се грижи постоянно за нея.
Ейдън не е имал избор. Той приема съвета на лекаря и изпраща Едит в старчески дом. Мразел да прави това, но изпитвал облекчение, че баба му ще бъде обгрижвана.
Така изминаха няколко месеца. Едит остана в старческия дом, докато Ейдън завършваше курса си в университета. Междувременно той ходеше в старческия дом поне два пъти седмично, но Едит не го познаваше.
Когато Ейдън завърши образованието си, той взе баба си вкъщи. Грижеше се за нея и ѝ пееше песни, точно както беше направил, когато за първи път започна музикалната си кариера, с надеждата, че тя ще го разпознае. Първоначално това не помогнало, но един ден, когато изпял песен, която бил научил, когато бил дете, Едит също се разплакала и го разпознала.
Ейдън не можеше да повярва на очите си. “Баба! Най-накрая… искам да кажа, аз съм Ейдън, твоят внук. Познаваш ме, нали?”
“Разбира се, че познавам, Ейдън”, засмя се Едит. “Защо се държиш така, сякаш съм те забравила?”
“Нищо, бабо. Аз съм глупав и понякога бъбря.” Той прегърна силно Едит и не каза нищо повече.
С течение на времето Ейдън започнал да отделя повече време на музиката си, защото вярвал, че това ще помогне на паметта на баба му, поне дотолкова, че тя да го разпознае. За щастие, той получил и имейл от продуцент, който го поканил да си сътрудничат в създаването на албум.
Ейдън бил на седмото небе от щастие. Той се втурна при Едит и ѝ съобщи за това. Едит беше много щастлива и още същия ден изпече торта за Ейдън.
Очите на Ейдън се насълзиха, когато я видя в този вид, защото последният път, когато Едит беше изпекла нещо за него, беше преди да започне да учи в университета.
Ейдън разсъждаваше, че паметта на баба му се подобрява, затова, когато тя приключи с печенето, той попита дали може да я изяде без глазурата. Едит презираше, когато някой докосваше тортата ѝ, преди да е готова с глазурата, украсата и всичко останало. Но този ден тя се съгласи с молбата на Ейдън. И Ейдън разбра, че тя все още има проблеми с помненето на нещата.
На следващия ден Ейдън отиде в офиса на продуцента. За негова изненада продуцентът харесал гласа му и веднага му предложил договор. Той се прибра вкъщи щастлив и купи любимите цветя на Едит за нея. В края на краищата му предстоеше да получи първата си заплата и беше на път да стане певец.
Влезе тихо през задната врата и внимателно се изкачи по стълбите към нейната стая. Вратата беше полуотворена. Той тихо я отвори, без да издаде звук, и откри, че Едит спи вътре. Отиде до нея и безшумно изгаси лампата на леглото, като остави букета на страничната масичка.
Когато обаче се обърна да си тръгне, забеляза, че ръката на Едит виси от леглото. След като вдигна ръцете ѝ обратно, той се опита да я покрие с одеялото, но нещо не му се стори правилно. Притисна пръстите си към носа ѝ, уплашен, за да види дали диша. За съжаление Едит вече не беше жива.
Ейдън я прегърна и започна да ридае неудържимо. “Много съжалявам, бабо, малко закъснях. Но обещавам, че един ден ще те накарам да се гордееш с мен. Обещавам.”
Е, Ейдън удържа на думата си. Първата му песен, която посвещава на баба си, се превръща в хит. Бързо се издига до върховете на класациите и получава няколко предложения от различни агенции.
Накрая, в деня, в който щял да изнесе първия си концерт, той посетил гроба на баба си и ѝ оставил бележка. “Успях, бабо. Твоят внук успя. Надявам се, че ще се гордееш с мен. С любов, Ейдън.”
