Робърт беше сам вкъщи и с умиление си спомняше главата от живота му, започнала с любовта на покойната му съпруга към плетенето. Точно когато мислеше, че ще прекара още един Ден на благодарността сам, на вратата му се появиха няколко неочаквани посетители.
— Някой виждал ли е пуловера ми? — попита Робърт на глас.
Когато сте почти на 75 и сте живели сами през последните осем години като Робърт, вие също може да започнете да говорите на висок глас – на себе си или на предметите в къщата.
— Намерих го! — Очите на Робърт светнаха.
Сложи го с детско вълнение и се взря в огледалото.
— Е, какво мислиш, огледалце? Все още ли изглежда страхотно? — Робърт се усмихна нежно.
— Знаеш ли, жена ми Джина изплете това за мен. — продължи Робърт, докато прокарваше ръце по добре изтъканите линии на пуловера. — Преди осем години, няколко седмици преди тя да си отиде…
Робърт можеше да си представи Джина, седнала на стола до прозореца, плетяща с часове и гледайки хората, които минават отвън.
Спомни си колко беше развълнувана, когато получи първото си кълбо прежда и игли за плетене на партито по случай пенсионирането си.
— Тя прекарваше часове в учене да плете, практикувайки различни видове плетки… — каза Робърт, докато седеше на същия стол до прозореца.
— И о, радостта на лицето й, когато изплете първите си два чифта бебешки чорапи за нашите новородени внуци! Тя беше във възторг! — Робърт се засмя при спомена за нейния малък победен танц.
Когато бебетата израснаха чорапите, майка им се канеше да ги изхвърли, когато Робърт се намеси.
— Ще занеса тези и няколко други дрехи в приюта за деца. — каза той.
Тогава за първи път той надникна в живота на децата в групов дом. При ниско финансиране децата живееха с минимални консумативи. Сърцето на Робърт се разби, когато видя някои от тях да тичат с изтъркани чорапи.
— Така че се прибрах вкъщи и казах на Джина, че трябва да изплете повече чорапи за децата в приюта. И тя се почувства прекрасно, че е необходима на общността. — каза Робърт на масичката за кафе.
— Така че през следващата година тя плетеше. И след това тя плетеше още малко. Съвсем скоро посещавах груповия дом всеки месец, доставяйки нови чифтове чорапи на децата, които имаха нужда от тях.
— До един следобед, когато аз четях в леглото, а тя плетеше. Джина остави иглите и се приближи до мен със странно чувство за цел.
— Тя ме целуна, легна на гърдите ми и каза: Обичам те, Робърт!
— И никога не се събуди от тази спокойна дрямка.
— Седмиците се нижеха и купчината недовършени чорапи лежеше на седалката й точно както ги беше оставила. В момент на просветление реших да се науча да плета, за да мога да завърша това, което моята Джина започна. — каза Робърт, вдигна очилата си, за да избърше сълзите си.
— Започнах сам да плета и да разнасям чорапите. Но посещенията ми в приюта се превърнаха в много повече от това.
— Виждате ли, група от пет млади момчета в дома чакаха да ме видят всяка седмица. Тези момчета бяха енергични и палави, но искаха да научат за света, който ги чакаше извън приюта.
Робърт, който обичаше да говори с деца, сядаше с тях на тревата, разказваше на бъдещите мъже истории за смелост и доброта и им задаваше провокиращи размисъл въпроси.
— От друга страна, собствените ми деца ме мислеха за луд. Първо, не очакваха пенсиониран професор по физика да се заеме с плетене. И второ, смятаха ме за глупава, че ги раздавам безплатно. Така че моето ново чувство за цел даде на децата ми още една причина да се отдалечат от мен. И дори в ден като днешния, Деня на благодарността, те намериха начин да се измъкнат от това да ме посетят.
— Исках да видя тази къща, домът на Джина, отново изпълнен с разговори и смях.
Вместо това синът на Робърт бе помолил стареца да отиде в къщата му в града.
— Трябва да вземеш два автобуса и да вървиш пеша може би 15 минути. Можеш да го направиш, нали? — попита синът, знаейки, че баща му има силни болки в коляното от месеци.
— И така, ето ме, съвсем сам, прекарвам още един Ден на благодарността в разговори с вас, момчета. — въздъхна Робърт, оглеждайки празната къща. Иска ми се моите деца и внуци да минат през тази врата точно сега, лицата им да са усмихнати, а гласовете им да казват „Честит Ден на благодарността!“
Точно тогава се звънна на вратата.
С лека промяна на детайлите Робърт отвори вратата, без да знае, че желанието му ще се сбъдне.
— Честит Ден на благодарността, дядо Бо!
Петима млади мъже стояха на верандата му и се смееха. Лицата им изглеждаха смътно познати. Робърт отдели малко време за размисъл и сърцето му подскочи, когато разбра кои са те.
Те бяха същите момчета, с които Робърт прекарваше време в приюта преди години.
“Това е още по-красива изненада!”, помисли си той, докато прегръщаше всеки от тях и ги приветстваше в дома си.
Мислеше, че момчетата са го забравили, особено след като всички си намериха приемни родители. Робърт спря да се появява заради влошеното си здраве.
— Дядо Бо, надяваме се, че харесваш големи групи хора. Защото, когато решихме да дойдем да прекараме Деня на благодарността с теб, нашите родители също искаха да ни придружат. Всички са навън в колите си. Идват с храна и украса. Удобно ли е да се присъединят към нас?
Робърт не можеше да бъде по-щастлив от срещата с гордите родители на младите господа.
Беше като познат сън, гледайки как празната къща оживява, с поставени декорации и сервиз за хранене. Шумът и суматохата в иначе тихата му къща бяха като музика за ушите на Робърт.
— Този пуловер все още ти стои страхотно, между другото. — каза един от петимата млади мъже. — И ти взехме нещо към него.
Те се скупчиха около Робърт и му подадоха подарък. Шапка, плетен шал и необичайно малък чифт ръчно изработени вълнени чорапи бяха увити в златиста хартия.
— Ти си запазил чорапите, които изплетох за теб…дори след всички тези години! — Робърт не можеше да повярва какво вижда.
— Всички го направихме! Пазехме ги за нашите деца! — добави друг млад мъж.
Робърт въздъхна от радост и избухна в сълзи.
Старият чайник изсвири, за да се присъедини към стареца в изразяването на щастливите му сълзи.
На всеки Ден на благодарността до края на живота на дядо Бо той беше заобиколен от семействата на петимата млади мъже, които го уважаваха.
Какво можем да научим от тази история?
- Не забравяйте възрастните мъже и жени, които са ви формирали. Може да са вашите учители, членове на вашето семейство или хора като Робърт, които са имали специално място в годините ви на израстване. Не ги забравяйте — те заслужават цялата любов и признателност, които можем да дадем.
- Миналата ви доброта ще ви топли като одеяло в най-трудните ви дни. Робърт показа доброта не само като се научи да плете, за да може да прави чорапи за деца в нужда, но и към петте млади момчета. Добрите му дела се върнаха при него като благословия в самотните му години.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
