69-годишен мъж с увреждания се заема със смелата мисия да изненада жена си с любимите й цветя на рождения й ден. Той измисля план и бяга от болничното отделение през прозореца, но се случва нещо крайно неочаквано.
— Н-н-не, не ми причинявай това… Карло, чуваш ли ме? Нищо няма да ти се случи… Няма да позволя нищо да ти се случи. — силните викове на Оли нарушиха тишината в болничния коридор, докато тичаше до количката на дядо си, стискайки ръката му.
Сълзите бавно капеха от полузатворените очи на Карло, слабата фигура на 19-годишния Оли бавно изчезваше от погледа му. О, как Карло мразеше Бог в онзи ден! Искаше да живее и да разсмее внука си, както винаги. Мразеше се, задето разплака Оли, който беше неговата луна, звездите и всичко между тях.
Вратите на спешното отделение се отваряха и затваряха през следващите два часа, като лекари и сестри влизаха и излизаха често, говорейки с медицински термини, които Оли не разбираше. Мина един час. И друг. И тогава, когато вратата най-накрая се отвори отново, Оли се втурна към лекаря…
— Докторе, мога ли да го видя? Добре ли е? — Оли ахна.
— Сега е добре… но…
Сърцето на Оли започна да бие. Очите му се напълниха със сълзи, стомаха му се сви от страх и той започна да се поти. Не беше готов да загуби най-ценния мъж в живота си.
— Но??
— Вашият дядо не може да ходи. Но това е само за кратко. Може да отнеме седмици или дори месеци, преди да се възстанови напълно и да може да ходи нормално. За щастие той е вън от опасност, но трябва да си почине.
Оли въздъхна тежко с облекчение. Всичко, което искаше, беше дядо му. Дали ще ходи или не, не го засягаше, той просто искаше стареца му да е жив. Дълбоко в себе си Оли знаеше, че ще направи всичко, за да вдигне дядо си отново на крака. Беше толкова уверен, когато изтри сълзите си и влезе в отделението.
В стаята цареше тишина с изключение на тежкото дишане на Карло и бипкането на сърдечния монитор. Оли мразеше да вижда дядо си в тази синьо-бяла стая. Никога не беше виждал Карло така неподвижен и сънен. Беше го виждал само като весел и енергичен мъж, който, дори и на 69 години, приемаше живота такъв, какъвто дойде с дивия си смях и глупавите си шеги.
Карло винаги е бил до Оли, дори когато заетите му родители не бяха. Въпреки разликата във възрастта си, те бяха големи приятели и дори споделяха тайни – Оли за последните си влюбвания и Карло за неприятните неща, които направи, за да подмами жена си Роуз да си падне по него. Внук и дядо бяха двойка на пакости и забавление, където и да отидеха. Но всичко се промени онзи следобед, когато Карло и Оли се обзаложиха кой ще спечели конното надбягване.
Облечен в стария си каубойски костюм, Карло предизвика Оли, че със сигурност ще спечели. Момчето беше объркано от увереността и енергията на дядо си, дори и на тази възраст. Състезанието започна в един слънчев целунат от есента следобед, когато конете на Оли и Карло препуснаха в галоп по калната писта. Миг по-късно всичко, което Оли чу, беше тежък удар, последван от крещещия от болка Карло. Беше получил малък инсулт и беше откаран по спешност в градската болница.
Порив на вятъра плесна лицето на Оли, когато той се върна към момента. Не можеше да си прости, че не каза „не“ на конните надбягвания.
— Ще направя всичко за теб, но моля те, върни се, Карло. — извика Оли и бързо избърса сълзите си, когато вратата се плъзна. Млада медицинска сестра влезе с поднос с лекарства и без дори да погледне Оли, го помоли да напусне отделението.
— Кога ще се събуди, госпожице… госпожице Меган? — Оли продължи да се взира в идентификационната значка на Меган, докато тя усърдно пълнеше спринцовката.
— Той ще… скоро. Трябва да си почине. — каза тя.
Минаха дни и Карло дойде в съзнание. Няколко седмици по-късно той можеше да прави бавни бебешки стъпки, но все още се нуждаеше от патерици и инвалидна количка, за да се придвижва. Оли беше най-щастливият на планетата и един ден, както обикновено, посети дядо си с букет от любимите си цветя и бисквити без захар.
— Какво си помисли, приятел? Капитан Джак Спароу няма да умре толкова скоро… докато не изляза на среща с четири хубави момичета и не ги заведа на яхта… Две отляво и две отдясно! — пошегува се Карло. Дори в това състояние той беше твърдо решен да направи момента лек със смях.
— Престани, Карло! Почти ми причини инфаркт… Мразя те. Не ми говори.
— И аз те мразя, момче! Кой иска тези скучни бели цветя, когато можеш да ми донесеш бутилка вино?!
— Край на виновните удоволствия. Чу ли какво каза докторът?
— Защо не, момче? Вече мога да ходя. Върнах се към нормалното!
— Да, можеш да ходиш, но едва ли правиш пет крачки без патерици. Не си напълно възстановен, Карло. Край на пиенето и нищо повече. Бъди добро момче и се дръж добре! Или ще те докладвам на баба.
— Добре, както и да е!! Минаха дни, откакто имах малко слънце. Това отделение отнема живота ми. Изведи ме някъде оттук, момче!
Оли се ухили, защото не можеше да каже „не“ на дядо си. Той беше готов да премести планини, за да накара стареца да се усмихне и беше прост въпрос да му даде малко слънце. Така че той внимателно постави Карло в инвалидната количка и го бутна към прозореца.
— Шегуваш ли се?! Това не е слънцето, което исках. Искам да изляза… в кафенето. — измърмори Карло.
— Виж, Карло, не ти е позволено да излизаш, докато не те изпишат. Ще те изведа на поляната тук утре, но това е… не повече.
— Да, както и да е!
Двамата стояха до прозореца, гледайки залеза и нещо странно изникна в сърцето на Оли, когато Меган влезе. Той погледна в мътните й сиви очи и не можа да откъсне погледа си.
— Г-н Хопкинс, време е да си вземете лекарствата. — каза тя.
Гласът й, който капеше като мед, омагьоса Оли, напомняйки му за дните, когато той и Карло си говореха за своите влюбвания и мечтаното момиче. Оли никога не беше чувал толкова хипнотизиращ глас, нито бе виждал толкова красиви очи. Той никога не беше вярвал в любовта, докато не видя Меган. И точно в този момент той усети сърцето си да се люлее във въздуха за нея.
Минаха дни и чувствата на Оли към медицинската сестра се издигнаха до нови висоти. Той обичаше всичко в нея, особено как се грижи за дядо му, който беше неговият свят. И така, в един прекрасен ден момчето реши да признае чувствата си към Меган и се приближи до нея с букет червени рози.
— Но те са за теб! Взех ги само за теб. — разочарова се Оли, когато Меган раздаде цветята на децата в болницата.
— Благодаря, но мразя червените рози… Харесвам белите повече… Но бих започнала да мразя дори белите рози, ако ми ги подариш. — каза Меган грубо и се отдалечи.
Денят на Оли започваше ужасно. Сърцето му се разби, когато видя медицинската сестра да напуска болницата след смяната си с банда готини мотористи. Той обичаше колите, а не моторите. Но Меган изглежда обичаше велосипедите, а не него. Той беше ужасно обезсърчен, но никога не се предаваше.
Така че на следващия ден той отново се приближи до медицинската сестра с кутия шоколадови бонбони и пухкаво бяло плюшено мече, държащо червено сърце „Обичам те“.
— Дядо ми каза, че е ухажвал баба с шоколадови бонбони. Сигурен съм, че Меган ще каже „да“! — помисли си той, а в очите му блеснаха вълнение и радост.
— Аз съм медицинска сестра и съм привърженик на здравословното хранене. Не обичам шоколади! — тя отказа на Оли. — Ако мислиш, че ще спечелиш сърцето ми с цветя или шоколадови бонбони, съжалявам, не съм за продан! Приятен ден, сър!
Оли беше толкова разстроен и довери разбитото си сърце на дядо си.
— Направих всичко, Карло… Дори паркирах новата си кола пред нея, за да види колко съм готин и богат. Тя мрази червени рози… коя жена на земята би мразила червени рози?! Отказа да вземе тези шоколадови бонбони. Обичам я, но тя не разбира чувствата ми.
— Ти, малък глупак!! Жените обичат, когато ние, мъжете, им се дърпаме до голяма степен! — извика Карло с дрезгав, подигравателен глас. — Нито една жена не обича лесното. Тя иска мъж… смелчага! Готов да поема рискове. Като лъв!
— Лъв?! Карло, жените са луди. Те си играят с чувствата ни. Сега трябва ли да пусна дълга коса и да се татуирам и да я чакам на Harley Davidson, за да й покажа, че съм готин?? Мразя мотори. Помниш ли как паднах в училище?
— Престани да говориш като дявол, глупако! Получаваш 2 за романтика! Защо ще й трябват твоите гнили цветя и плюшено мече или шоколадови бонбони, за да си пада по теб? Тя не е дете! Трябва да направиш нещо, за да убедиш я ти си готин като онези момчета! Знаеш ли, тези жени, те са като пъзел.
— Ще отнеме цял живот, за да ги разберем! Но не е невъзможно… Шампионе, трябва да разбереш какво я впечатлява! Успех!
— Добре! Ще опитам… ще се видим утре, Карло! — Оли си тръгна. На следващата сутрин, когато го посети, дядо му беше разстроен от нещо и беше на ръба на сълзите.
— Имам нужда от помощта ти, момче. — каза той, когато Оли седна, само за да потръпне от шок, след като чу странната молба на Карло.
— Виж, само ти можеш да ми помогнеш. Знаеш, че рожденият ден на баба ти е утре, нали? Тя ще дойде да ме посети и искам да я изненадам с подарък. Всичко, което трябва да направиш, е да чакаш пред прозореца тази вечер и да ми помогнеш да изляза. Трябва да намеря цветя за нея, а днес сутринта видях няколко разкошни лалета на предната веранда тук! Тя обича лалета!
Оли беше потресен. Вярно че отделението на дядо му беше на първия етаж, но би било рисковано да се изкачи през прозореца и да кацне безопасно на земята на неговата възраст и в това състояние.
— Карло, полудял ли си?? Аз мога просто да донеса цветята, а ти можеш да ги дадеш на баба.
— Знам това, глупако!! Но какъв е смисълът без тръпката? Казах ти, че жените обичат мъже, които поемат рискове за тях!
— Побъркал си се, Карло! Баба е на 67 години и определено няма да иска да слезеш от прозореца и да си нараниш дупето само заради тези цветя!
— Ти си такъв глупак! Баба ти е на 67, но все още е на 17 по душа! И ще й хареса, ако поема такъв риск. Все още съм млад… виж ме! Забрави бръчките и провисналата кожа. Сега слушай… Всичко, което искам да направиш, е да ми помогнеш да сляза от прозореца и да ме заведеш до цветната леха. Разсейваш охраната, докато късам тези цветя. След това ми помагаш да се изкача обратно в стаята си. Дължиш ми го! Направих много за теб… Скрих бирените ти бутилки последния път, когато баща ти провери стаята ти… и аз…
— Добре! Добре! Добре, ще го направя. Мразя те за това, Карло! Надявам се, че няма да си навлечем проблеми.
— И аз те мразя! Сега върви… И бъди тук тази вечер. Ще чакам.
Същата нощ Мегън влезе в отделението на Карло и беше шокирана да открие празно легло, което я гледаше. Карло го нямаше! Тя изпусна подноса с лекарствата, който държеше, когато видя, че прозорецът е широко отворен.
— О, Боже мой! Къде отиде?? — тя се паникьоса, осъзнавайки, че старецът е изчезнал от отделението си през прозореца. Меган се втурна към охраната и ги предупреди.
— Той не може да ходи сам. Не е в леглото си. — ахна тя.
— Какво?? 69-годишен инвалид, който едва ходи, внезапно изчезва от отделението си посред нощ… през прозорец?? — изкрещя един от тях.
— Това е невероятно! — добави другият. Но те не знаеха какво е намислил старецът междувременно в името на любовта си.
— Но той не беше там, когато проверих… А и този прозорец беше отворен. — беше озадачена Меган, когато изтича обратно в стаята. Карло беше в леглото и й се усмихваше, сякаш нищо не се е случило. Сестрата го гледаше невярващо.
— Лека нощ, скъпа! — каза той, скривайки злобната си усмивка под чаршафите.
На следващия ден отделението на Карло беше изпълнено със смях. Цялото семейство го посети, за да отпразнува рождения ден на съпругата му Роуз. И когато всички най-малко очакваха, той извади букет лалета.
— Te Amo, Hermosa!! — каза той и бузите на Роуз се зачервиха.
Всички избухнаха в смях, когато Карло разкри как се е сдобил с тези цветя.
— Той е най-страхотното гадже, което съм имала!! — Роуз се засмя.
След като видя искрата на радост върху лицето на баба си, в съзнанието на Оли се зароди идея. Същата вечер той си тръгна, разказвайки на дядо си за мисията си да спечели сърцето на Меган.
— Тя има половин почивен ден днес, така че мисля, че е най-доброто време да приложа плана си в действие. Скоро ще те посрещна с усмивка и добри новини. Чао, дядо, мразя те!
Карло въздъхна, сърцето му трептеше от големи надежди и благословии Оли да успее да спечели сърцето на Меган, поне този път. Но не би си представил какво ще види два часа по-късно.
— Внимавай… Ти си луд… също като дядо си! — Мегън влезе в отделението, мрънкайки. До нея стоеше Оли, с бинтован и вдигнат във въздуха ляв крак, обгърнал рамото на Меган за опора.
— Боже, какво стана, глупако?? — Карло ахна, неспособен да сдържи смеха си.
— Какъвто дядото, такъв и внука!! Покатери се по стената до покрива ми и допълзя до прозореца на спалнята ми тази вечер… и чука като лудо дете, държащ бели рози в ръцете си. — разкри Меган.
— О, Боже!! — Карло беше зашеметен.
— Но не мислех, че прозорецът ще се отвори навън. Полетях с цветята, когато тя отвори прозореца. — добави Оли.
Меган и Карло не можаха да сдържат смеха си. От този ден нататък през следващите няколко седмици Оли и дядо му споделяха едно и също отделение, обгрижвани от двете най-обичани жени в живота им, Меган и Роуз.
— Ако Оли остане същият… толкова луд и авантюрист като дядо си, тогава ти ще бъдеш най-щастливата, надарена съпруга, мила! — Роуз каза на Меган. — Виж само колко съм щастлива, ако не ми вярваш!!
Меган не отговори и погледът й бавно се премести към Оли, който й правеше жест ръка-сърце от леглото си. Този път Меган се усмихна и бузите й се изчервиха!!
