Опитите на Габриел да евакуира жителите на опасна сграда поставят него и семейството му в опасност, когато корумпираните градски власти решават да го накарат да млъкне.
Габриел затегна скобата на участъка от водопроводна тръба, която току-що бе ремонтирал, и въздъхна. Беше свърши задачата, за която шефът му го изпрати тук, но сега трябваше да проучи по-голям проблем.
Докато прибираше инструментите си, Габриел предпазливо огледа една пукнатина, която се простираше на зигзаг от пода на стената на мазето чак до покрива. На някои места беше достатъчно широка, за да побере ръката му. Габриел пробва ръбовете на пукнатината с пръсти и отскочи изненадано, когато голямо парче бетон се откъсна и се разби на пода.
— Мили Боже! — Габриел извади телефона си, за да направи снимка на пукнатината. Когато светкавицата му изгасна, той забеляза още една пукнатина.
Габриел последва пукнатината, докато тя се съедини с друга. Ледена тръпка мина по раменете му, когато видя, че новата пукнатина завършва с поредица от дълбоки, назъбени линии и петна, където парчета бетон са паднали на пода. Той прокара пръсти по част от откритата арматура в ъгъла на близката колона.
Това място беше като гробница. Частта от града, където се намираше сградата, беше известна с проблеми с пукнатини, причинени от строителство върху нестабилна земя, но това, което видя в това мазе, беше много по-опасно от пукнатина в тротоара.
Тази повреда може да убие всички, които живеещи в сградата. Всички трябваше незабавно да се евакуират! Габриел направи още снимки с телефона си, след което изтича нагоре към изхода. Трябваше веднага да се върне в общинската служба и да съобщи за опасността на шефа си.
— Както виждате, сър, много е зле. — Габриел показа на шефа си Матео снимките на телефона си. — Цялата сграда ще се срути, когато има друго земетресение и дори може да се разпадне преди това. Хората, които живеят там, са в сериозна опасност.
Матео кимна замислено, докато разглеждаше снимките.
— Оправи ли тръбата, Габриел?
— Разбира се. — отвърна Габриел. — Още нещо, сър, с цялото ми уважение, трябва да кажа, че се притеснявам за нашия процес на проверка, ако нещо подобно може да остане незабелязано.
— Ах, Габриел, имаш толкова силно чувство за граждански дълг. — Матео потупа Габриел по рамото и взе телефона от ръката му. — Но все още си нов в тази работа и трябва да разбереш как работим тук. Ти свърши работата си и това е всичко, за което ти плащаме. Останалото не е твоя работа.
— Но сър, в тази сграда живеят много семейства. Те трябва да бъдат евакуирани.
— Слушай. Ти си добър водопроводчик, така че се придържай към работата си и спри да се тревожиш за тези неща. — Матео се усмихна, докато държеше телефона на Габриел. — Изтрих тези снимки, за да не мислиш повече за това. Сега, защо не си вземеш почивния следобед? Прибери се вкъщи и забрави всичко за тази работа.
Габриел преглътна останалите си аргументи. Матео очевидно нямаше да го изслуша и Габриел не разбираше защо той не приема това на сериозно. Освен ако… сърцето на Габриел се сви, докато изучаваше веселата усмивка на Матео. Шефът му беше корумпиран! Той не искаше да помогне, защото защитаваше собствените си интереси.
Габриел се насили да се усмихне и да кимне, докато благодари на Матео, че го пуска да си тръгне по-рано, но вече обмисляше нов план.
Габриел отиде направо в кметството. Сгради, боядисани в ярки цветове и ярки стенописи, препускаха покрай него, докато Габриел минаваше през трафика. Отне му много време да убеди секретарката да го пусне да се срещне с кмета, но в крайна сметка той беше допуснат в кабинета.
— Добър ден. — Кметът стана, за да поздрави Габриел с топла усмивка и протегната ръка: — Разбрах, че имате нещо важно да обсъдите с мен, г-н…
— Габриел, и да, г-н кмете. Става дума за необезопасена жилищна сграда. — Габриел стисна ръката на кмета. — Хората, които живеят там, са в опасност.
Габриел седна и обясни на кмета какво е видял тази сутрин и как се е опитал да докладва на шефа си. Кметът слушаше всяка дума с притеснено намръщено лице. Когато Габриел му разказа как Матео е изтрил снимките, кметът издаде гневен звук и започна да крачи.
— Всеки път, когато си помисля, че съм изкоренил всички корумпирани хора в този град, се появява нов! — възкликна кметът. — Ще се справя с този проблем веднага, Габриел. Благодаря ти, че ми обърна внимание. Ако имаше повече хора като теб в този град, мисля, че всички щяхме да сме много по-добре.
— Не можех да поема риска тези хора да пострадат. — Габриел се усмихна, когато кметът го потупа по гърба. Най-после някой ще се отнесе към този въпрос със сериозността, която заслужава!
Когато Габриел излезе от кабинета си, кметът вдигна мобилния си телефон и намери номера на Матео, човекът, отговарящ за общинските услуги.
— Имам нужда незабавно да се явиш в кабинета ми. — каза кметът на Матео. — Очаквам да те видя тук до час.
Кметът стисна зъби и закрачи из кабинета си, докато чакаше Матео.
Не можеше да повярва колко небрежен е бил мъжът! Как е могъл да изпрати Габриел у дома, след като е разбрал за пукнатините в тази сграда?
Кметът погледна през прозореца към пъстрото пространство на града. Беше живял тук през целия си живот и бе работил упорито, за да достигне позиция, в която можеше да направи нещо в този град. Нямаше да позволи на един човек да го унищожи.
Когато Матео пристигна, кметът му даде знак да заеме мястото, което Габриел беше освободил наскоро.
— Изглежда, че имаме проблем. — каза кметът. — Един нахалник на име Габриел, който иска да си пъхне носа в нашия бизнес. Интересно ми е да чуя защо не си се справил с него, когато е дошъл при теб.
— Опитах! — Матео вдигна ръце. — Казах му да се придържа към работата си и да не се тревожи за нищо друго. Повечето момчета го правят след това, но този водопроводчик… — Матео поклати глава. — Той е млад, не разбира как е устроен светът.
— Трябва да разбереш колко несигурна е нашата позиция! — Кметът намушка Матео с пръст. — Не можем да позволим нашите схеми да бъдат разкрити от този добротворец.
— Знам! Това ще съсипе кариерите ни.
— Нашите кариери? — Кметът удари длан по бюрото си. — Можем да свършим в затвора, идиот такъв! Този водопроводчик трябва да бъде накаран да млъкне.
— Разбира се. — Матео кимна. — Ще го предупредя, че ще загуби работата си, ако продължава да създава проблеми. Знам, че има семейство, за което трябва да се грижи, така че това трябва да му затвори устата.
Кметът се втренчи в Матео през бюрото си. Какво лошо е направил, за да работи с толкова глупави хора? Как може някой да очаква от него да управлява толкова голям град, когато всичките му подчинени бяха толкова жалко некомпетентни?
— О… — намръщи се Матео. — Искаше да кажеш, че той трябва да бъде накаран да млъкне по по-траен начин.
— Матео, просто се придържай към работата си. — Кметът се облегна на стола си. — Ще се погрижа за тази ситуация.
Матео си тръгна със свито сърце от кметството. Харесваше Габриел и възлагаше големи надежди на младия мъж, когато го нае. Матео предполагаше, че ще се приспособи към предимствата на държавна работа; в крайна сметка мъжът имаше семейство и със сигурност можеше да използва допълнителните пари.
Само Габриел да не беше отишъл при кмета. Матео не искаше да повярва, че човекът ще убие Габриел, но хора, които създаваха проблеми на кмета, бяха изчезвали и преди.
— Трябва да направя нещо. — Матео бързаше да хване автобус. Не можеше да остави Габриел да умре за нещо толкова глупаво като няколко пукнатини в сграда.
Ставаше късно, когато Матео пристигна в къщата на Габриел. Той блъска по вратата дълго време, преди Габриел да отвори.
— Г-н Матео, какво правите тук? — Габриел го изгледа намръщено.
— Тук съм, за да те спася.
Матео избута Габриел, за да влезе в дома му.
— Трябва да си опаковаш нещата и да тръгнеш незабавно. Махай се от този град, преди да е станало твърде късно!
— Какво имате предвид, г-н Матео? — Очите на Габриел се разшириха. — Защо трябва да си тръгвам?
— Ти си разгневил грешните хора, като се оплака от тази сграда. — отвърна Матео с тих глас. — А сега, моля, не задавай повече въпроси. Вземи семейството си…
— Какво направи? — Габриел сграбчи предницата на ризата на Матео в юмруци. — Ти покварен боклук! Какъв дявол си ми стоварил?
— Ти сам си причини това, глупако! — Матео избута Габриел. — Никой не те е карал да си вреш носа.
— Как може да си толкова безсърдечен?
Матео се канеше да отговори, но тогава през прозореца видя тъмна кола със затъмнени стъкла да спира пред дома на Габриел. Друга кола паркира от другата страна на пътя, точно когато шофьорът на първата кола излезе и тръгна към къщата на Габриел.
— Твърде късно е. — Матео избута Габриел от входната врата. — Ти и твоето семейство трябва да бягате веднага! Ще се опитам да ви спечеля малко време.
Габриел бързо се отдалечи. Матео го чу да говори на жена си, а след това и забързаните стъпки в къщата. На входната врата се почука енергично, но Матео не отговори, докато не чу щракването на задната врата, която се затваря.
Човекът на входната врата почука отново. Матео си пое дълбоко въздух и отвори вратата. Мъжът, който чакаше отвън, наклони глава назад и оранжевото сияние от светлината разкри лицето му.
— Матео. Каква изненада да те открия тук. — каза кметът.
Габриел носеше малката си дъщеря София, докато бягаше. Изабела, съпругата му, вървеше до него. Улиците в предградието му бяха лабиринт и той беше сигурен, че може да изгуби преследвачите си, само ако можеше да получи достатъчно голяма преднина.
Кучетата лаеха и тежките стъпки отекваха по улицата зад тях. Габриел погледна назад, когато семейството стигна до един ъгъл и видя двама мъже, които препускаха по улицата зад тях.
— Бързо. — Габриел продължи напред. — Знам едно място, където можем да се скрием.
Изабела не каза нито дума, докато последва Габриел през двора на един съсед, нагоре по криволичещ път и стигна до склад за отпадъци на ъгъла. Габриел остави дъщеря си да лежи, помогна на Изабела да се качи в един от големите камиони, паркирани в двора, след което й подаде София.
Габриел се присъедини към тях точно когато мъжете заобиколиха ъгъла на голяма купчина усукан метал.
— Сигурен съм, че са влезли тук. — извика един от мъжете. — Намери ги!
София започна да плаче. Докато Изабела галеше момичето по косата и я караше да мълчи, Габриел се наведе към тях и обхвана бузата на дъщеря си с ръка.
— Шшт… — прошепна Габриел. — Сега трябва да бъдем тихи и смели.
Семейството се скупчи и заслуша скърцането на ботушите на преследвачите им по пръстта. Те едва се осмеляваха да дишат, докато мъжете се приближаваха към тяхното скривалище.
— Работих много усилено, за да достигна върха на политическата хранителна верига в този град. — каза кметът, докато си сипваше питие от хладилника на Габриел. — Направих всичко възможно да се обградя с хора, на които мога да се доверя, че ще свършат добра работа. Мислех, че мога да разчитам на теб, Матео, но сега виждам, че съм грешал.
— Не, господине. — Матео вдигна ръце в успокоителен жест. — Можеш да разчиташ на мен, знаеш, че можеш! Винаги ли съм ти помагал в миналото, нали?
— Миналото, да, но сега… — поклати глава като разочарован баща кметът.
Матео преглътна. Гледаше как кметът пие от стъклената бутилка и обмисляше начини да се измъкне от тази неприятна ситуация. Тъкмо се готвеше да напомни на кмета за всички моменти, в които се бе доказал, когато един от кметските главорези влезе през входната врата.
— Не открихме водопроводчика. — каза той. — Няма следа от него или семейството му.
Кметът изруга и хвърли бутилката в стената, разбивайки я на остри, блестящи парчета. Той се приближи до мъжа и извади пистолета, закрепен на кръста му.
— Уволнен си, Матео. — каза кметът.
Междувременно Габриел предаваше София на съпругата си Изабела. След като мъжете напуснаха пункта за скрап, семейството изтича до най-близкото автобусно депо. Там Габриел беше купил билети за Изабела и София.
— Ами ти, Габриел? — Изабела се взря в очите на съпруга си, докато успокояваше дъщеря си.
— Скоро ще те последвам, скъпа. — Той целуна Изабела.
— Трябва да предупредя тези хора, че сградата им не е безопасна. Никой друг няма да им помогне, така че аз трябва.
— Тогава нека те изчакаме. — Очите на Изабела бяха насълзени. — Ще пътуваме заедно до къщата на родителите ми.
Габриел поклати глава.
— Твърде опасно е и трябва да знам, че ти и София сте в безопасност. Обещавам, че скоро ще се присъединя към вас.
Автобусът вече тръгваше. Габриел забърза жена си и дъщеря си към него. Когато стигнаха до вратата, Изабела яростно прегърна Габриел.
— Eres mi vida, Габриел — прошепна Изабела. — Не ме карай да те чакам твърде дълго.
— Ще дойда навреме, за да те целуна за добро утро. — обеща Габриел.
Габриел беше изтощен, когато стигна до опасната жилищна сграда. Повечето прозорци бяха тъмни, но той нямаше търпение до сутринта, за да предупреди жителите, че сградата им е пред срутване.
— Хей, отворете! — Габриел блъсна с юмрук по вратата на първия апартамент.
— Махай се. — извика мъж отвътре. — Един през нощта е.
— Не! Трябва да ме послушаш, животът ти е в опасност.
Мъжът зад вратата се засмя.
— Животът на всеки винаги е в опасност в този квартал. Прибирай се, луд пияницо.
Габриел не стигаше доникъде. Той се премести на съседната врата. Отвори се след първото почукване.
— Какъв ти е проблемът, защо крещиш в коридора по това време на нощта? — Татуираният мъж, който отвори вратата, го погледна намръщено.
— Тази сграда не е безопасна. — каза Габриел. “В мазето има големи пукнатини. Всеки момент може да се срути.
— Има пукнатини в мазето? — Една жена се появи от страната на мъжа и постави ръката си върху рамото му. — Може би трябва да направим както казва.
— И къде да отида? — Мъжът се обърна към жената и разпери ръце. — Тази сграда е преживяла земетресения. Защо ще се срути сега? Този човек и без това вероятно е пиян.
— Не, не съм пиян! — отвърна Габриел, но вратата вече се беше затворила пред лицето му.
Габриел ходеше от врата на врата, опитвайки се да предупреди жителите. Повечето го изругаха от другата страна на вратата и му казаха да се маха. Някои се вслушаха в предупреждението му, но отказаха да си тръгнат.
— Ще ме прибереш ли при теб? – попита го една жена. — Защото няма да се върна да споделям една стая с три сестри в къщата на родителите ми.
Друг мъж каза, че ще трябва да отиде в приют, ако напусне апартамента си.
— И ще ми отнемат дъщерите. — завърши мъжът.
Габриел погледна нагоре по стълбите, водещи към следващия етаж на сградата. Чукането на вратите не водеше никъде. Трябваше да направи нещо драстично, за да накара тези хора да евакуират сградата.
Габриел взе капака от кофа за боклук, която намери отвън, и го удари със счупена дръжка на метла, докато вървеше по тротоара.
— Махайте се, махайте се! — извика Габриел. жТази сграда не е безопасна.
— Не пак ти! — Една жена се надвеси от прозореца на втория етаж. — Колко пъти трябва да ти кажем да си тръгнеш?
— Да, остави ни да спим. Друг мъж се наведе и хвърли кана с вода към Габриел.
— Викам полиция. — извика възрастна жена.
— Не, моля ви, изслушайте ме. — Габриел вдигна ръце. — Опитвам се да помогна на всички вас. Ако влезете в мазето, ще видите сами колко опасна е сградата. Знам, че много от вас няма къде другаде да отидат, но не е ли по-добре да излезете и да опитате да намерите друго място, вместо да умрете тук?
Вратите, водещи към жилищната сграда, се отвориха и група мъже се приближиха до Габриел. Можеше да плаче от облекчение. Най-накрая хората го послушаха!
— Благодаря ви, че ми повярвахте — каза Габриел. — Моля, нека не губим повече време. Всеки трябва…
Юмрук в лицето накара Габриел да млъкне и го накара да се отдръпне назад. Един от другите мъже го блъсна, докато той все още беше в загуба на равновесие и Габриел падна в канавката. Ритник в стомаха извади дъха от тялото му.
Искаше да помоли мъжете да спрат, но всичко, което можеше да направи, беше да се свие на топка, за да се предпази, докато те сипеха удар след удар върху него. Чуваше далечни гласове, но не и това, което казаха. Изглеждаше, че продължава вечно, преди мъжете да си тръгнат.
Габриел примигна към сградата. Вече нямаше лица по прозорците. Докато гледаше, светлините в апартаментите угасваха една по една.