Моят алчен близнак открадна моя дял от наследството и ме остави да се оправям сам. О, как го презирах за това! Но 35 години по-късно съдбите ни се обърнаха по различен начин и той допълзя за помощ.
„Родителите познават децата си отвътре!“
Ако някой ми беше казал тази фраза преди 35 години, нямаше да му повярвам. Всъщност щях да го презирам толкова, колкото презирах баща си.
“Дилън е по-отговорният от двамата… Когато не съм наоколо, знам, че той ще реши кое е най-добро и за двама ви. Затова избирам да оставя наследството си на него и да му поверя разделянето му.” — беше написано в писмото, което ни показа адвокатът на баща ми след погребението му.
Баща ми беше оставил цялото наследство на брат ми близнак Дилън, защото му имаше доверие. Дилън винаги е бил любимото му дете. Идеалният син. Този, на който се възхищаваше най-много. Бях черната овца на семейството в неговите очи, не струвах нищо.
— Обичал ли ме е някога? Виждал ли ме е дори като син? — Поставих под въпрос любовта на баща ми към мен. Поставих под въпрос вярата му в мен. 35 години по-късно осъзнах, че съм направил грешка…
За мой пълен шок Дилън внезапно изчезна ден след като посетихме адвокатската кантора. Не можах да се свържа с него. Телефонът му беше изключен. Приятелите му нямаха представа къде се намира. Адвокатът също нямаше представа къде се намира, но ми каза нещо, което ме разби отвътре.
— Брат ти ме посети късно снощи. — каза той. — Той искаше да знае дали е необходимо да ти оставя процент от активите и аз го уверих, че не е, защото това е негов избор.
Скоро ми стана ясно, че Дилън ме е оставил да се оправям сама. В рамките на един ден останах без семейство (майка ни беше починала скоро след раждането ни) и в рамките на няколко седмици бях без дом, защото Дилън беше продал дома на баща ни. Бях толкова наранен. Толкова изплашен. Толкова ужасен за бъдещето си.
Никога няма да забравя това време в живота си. Чувствах безнадеждност. Бях на ръба да сложа край на всичко и да се откажа. Смятах се за самотник, и че животът ми е безполезен. Но се радвам, че не се отказах.
Днес се гордея като 60-годишен успешен бизнесмен. Здравейте, казвам се Едуард и едно от най-важните неща, които трябва да знаете за мен, е, че ям шоколадови пайове всеки уикенд въпреки съвета на лекаря ми, че това е лошо за моя диабет.
Поглеждайки назад към младия Едуард, всичко, което искам да кажа е:
— Гордея се с теб, млади човече. Ти успя.
Към момента притежавам три корпорации и множество активи в чужбина и Господ ме благослови с голямо семейство и много внуци. Съпругата ми Роуз почина миналата година и тя наистина ми липсва. Но знам, че тя все още е жива в сърцето ми.
Разказвам ви тази история, за да успокоя всички млади хора да не се тревожат! Нещата ще започнат да си идват на мястото много скоро. Вярвайте в себе си.
Дилън, който беше взел всичко от мен, беше потънал в дългове и съдът беше издал заповед за конфискация на къщата му. Това беше последната капка за него. Преди да дадете присъда, нека ви кажа, че не бях доволен от новината. Никога не съм искал нещо лошо да се случи на Дилън. Никога не съм търсил отмъщение. Все пак той ми беше брат.
След като получи съдебното известие за къщата си, Дилън ме посети. Видяхме се след 35 години, но той дори не ме прегърна! Това ме нарани. Всичко, което каза, беше, че има нужда от помощта ми.
Загубих хладнокръвие и му отказах.
— Чукаш на грешната врата, Дилън. — казах аз. — Трябва да помислиш как да се измъкнеш от тази каша, ако искаш да запазиш къщата си. И да, не мога да ти помогна с това. Така че, моля те, напусни!
Той молеше.
— Моля те. Помогни ми поне веднъж, Едуард! — попита той. Не промених решението си.
Но в деня на конфискацията на къщата му го посетих. Отидох с колата до къщата му и го намерих да седи с глава в ръцете си, докато изхвърляха вещите му.
Обадих се на мобилния му.
— Погледни отляво и влез. Трябва да поговорим. — казах аз, докато той отговаряше на телефона си.
Той погледна колата ми и аз му помахах.
— Какво искаш? Сега си щастлив, нали? Отмъсти си, Едуард! Имаш всичко, а аз не притежавам нищо.
— Спри да се държиш като безразсъден тийнейджър. Чакам. — казах и затворих.
Веднага след като влезе, аз отидох до парка, където се разхождахме с баща ни. Сложих го на една пейка и му подадох плик. Вътре бяха ключовете от къщата му.
— Никой не те изхвърля от къщата. Купих я за теб. Надявам се, че това ще ти бъде добър урок. — казах аз.
Дилън беше в сълзи.
— Не съм сигурен как да ти благодаря за това, Едуард. Благодаря ти много!
Нищо не казах. Станах и тръгнах обратно към колата си. Бях сигурен, че никога не е научил урока си. Можех да видя алчността в очите му. Но грешах. Очите ми ме бяха излъгали.
Същата вечер получих плик от Едуард, съдържащ ключовете от къщата и писмо.
„Оценявам всичко, което направи за мен, Едуард, но съжалявам, че не мога да приема това“, започваше писмото. “Не знам защо, но се разстроих, когато си тръгна, без да кажеш нищо. Плаках с часове. Припомних си как те измамих, когато бяхме по-млади. С връщането на ключовете искам да докажа, че се срамувам какво направих. Ти си единственото семейство, което имам. Жена ми почина преди няколко години…никога не сме имали деца. Искам да се разкая за грешките си. Съжалявам, че те нараних в миналото. Надявам се, че ще ми простиш.
Дилън.”
Усмихвах се въпреки сълзите в очите ми. Тази усмивка на лицето ми показваше, че брат ми най-накрая е осъзнал, че е сгрешил. Радвах се за него. Радвах се, че се е поправил.
Реших да се помиря с него. Върнах се с колата до къщата му, но той не беше там. Сърцето ми биеше учестено, докато го търсех из близките улици. Бях ужасен. Ами ако не мога да го намеря? Щеше ли съдбата да ни раздели отново и то, когато исках да го прегърна с цялото си сърце?
— Дилън! — извиках, когато го забелязах. — О, благодаря ти, Господи!
Той седеше на бордюра близо до ресторант.
— Едуард, какво правиш тук… — Преди да успее да каже нещо друго, аз го прегърнах силно.
— Радвам се, че наистина разбра всичко. Чувствам се толкова горд като брат! ж казах и Дилън ме прегърна в отговор. Той хлипаше като бебе. Помирихме се след 35 дълги години! Но нещата не свършиха дотук.
Три години по-късно срещнах най-добрия приятел на баща ми на парти и той ми каза нещо, което ме накара да съжалявам за омразата си към баща ми.
— Баща ти те обичаше повече от Дилън. — каза ми той. — Той знаеше, че си предназначен за по-големи неща в живота, Едуард. Никога не ти го е показвал, но те обичаше. Дилън винаги е бил по-слабото дете – цинично, раздразнително и уязвимо. Баща ти изпитваше теб и брат ти. И виж какво се случи. Той беше прав. Родителят познава детето си отвътре! — добави той и се усмихна.
