Вероника и Джоузеф осиновяват и обожават малкото момиченце, което намират изоставено под моста в парка, но то никога не им казва нито дума. Въпреки това, една вечер тя влиза в спалнята на двойката и казва: „Благодаря ви, мамо и татко!“, изненадвайки двойката.
Небето беше прекрасно розово и Вероника и Джоузеф се разхождаха из парка заедно. След като загубиха единственото си дете от рак, двойката откри, че прекарва време сред природата като терапия.
Когато наближиха моста на парка, Вероника нежно отпусна глава на рамото на Джоузеф и попита:
— Да опитаме ли да имаме още едно дете, скъпи? Може би това ще промени нещата. Какво мислиш?
Джоузеф въздъхна.
— Можем, скъпа. — каза той. — Но сигурна ли си в това? Няма да бързаме с това. Трябва да сме в правилното психическо пространство, преди да го обмислим.
— Прав си. — каза тя след кратка пауза, а очите й се напълниха със сълзи. — Все още ми липсва Сами… нашето малко момче… Как можа Бог да бъде толкова жесток и да го отнеме?
Вероника плачеше в рамото на Джоузеф онзи ден, спомняйки си покойния им син, когато забеляза чифт очи, взрени в тях. Тя бързо забеляза силует, който изчезна под моста, но не беше подготвена за това, което се случи след това…
— Една секунда, скъпи. — Вероника избърса сълзите си и погледна под моста, само за да открие малко момиче, което я гледаше с любопитни големи кафяви очи. Беше облечена в мръсна рокля и лицето, ръцете и босите й крака бяха изцапани.
— Здравей, скъпа! — каза нежно Вероника. — Какво правиш тук сама?
Момичето продължи да я гледа, но не каза нищо.
— Искаш ли да ти помогнем с нещо? — попита Вероника. — Казвам се Вероника, а това е съпругът ми Джоузеф. Как се казваш?
Момичето не каза нито дума.
Вероника погледна Джоузеф и въздъхна.
— Можеш ли да говориш с нея? Изглежда уплашена.
Джоузеф кимна и се приближи до момичето.
— Здравей, скъпа! — каза той. — Слушай, ние умираме от глад и щяхме да хапнем сандвичи и горещ шоколад в онова кафене близо до парка. Искаш ли да се присъединиш към нас?
— Да, скъпа. — каза Вероника, подавайки ръка на момичето, за да я хване. — Искаш ли да дойдеш с нас? Добре е, ако не искаш да говорим. Можем да хапнем нещо вкусно!
Момичето погледна от Вероника към Джоузеф, след което направи крачка към Вероника.
— Да. — каза Вероника насърчително. — Можеш да ме държиш за ръката!
Така момичето направи още няколко крачки към Вероника и накрая постави ръцете си в нейните.
— Прекрасно, скъпа. — каза Вероника, усмихвайки се нежно. — Хайде да вземем малко храна!
Вероника и Джоузеф заведоха момичето в кафенето и й взеха сандвичи и шоколадов шейк. Докато тя тихичко похапваше храната, всички наоколо я зяпаха странно заради небрежния й вид.
— Чудя се какво прави едно малко момиче тук в такова състояние, скъпи. — промърмори Вероника на Джоузеф. — Трябва да я приберем у дома, но ще трябва да съобщим на полицията.
— Нека първо да я приберем у дома. — предложи Джоузеф. — Изглежда, че е била в беда и е гладна.
Така че Вероника и Джоузеф заведоха момиченцето у дома и му дадоха удобното легло на Сам да спи тази нощ. На следващата сутрин те извикаха полицията и социалните, но когато властите започнаха да разпитват момичето, то се скри зад Вероника.
— Тя изглежда ти има доверие. — каза социалният работник на Вероника. — Мислили ли сте да я приемете? Не можем да направим нищо, ако тя не говори, и можем да кажем, че се чувства в безопасност тук.
— Все още не сме обмисляли. — каза Джоузеф. — Но, — той погледна Вероника и каза — не мисля, че сме готови за това.
— Не! — Вероника го прекъсна, прегръщайки момичето близо до себе си. — Можем да направим това. Ние също сме сертифицирани, защото… добре… в един момент обмисляхме осиновяване!
— Чудесно тогава. — каза работникът. — Можете да задържите момичето, докато търсим родителите му или някой друг, който знае коя е тя. Успех!
Дори Вероника не можа да си обясни защо чувства толкова странна връзка с момичето и реши да я задържи у дома. Тя просто не можеше да остави момичето да си тръгне, когато сграбчи роклята й с малките си пръсти и се скри зад нея, сякаш знаеше, че ще бъде защитена и прегърната.
С течение на времето Вероника и Джоузеф започнаха да обичат момичето като тяхно собствено и дори я осиновиха, защото семейството й не можеше да бъде намерено. Но имаше един проблем. Момичето просто не говореше. Дори когато нещо не й харесваше, не казваше нищо.
Това притесняваше двойката, затова я заведоха на лекар, който обясни, че момичето е травматизирано.
— Бих го описал като шок. — каза лекарят. — Дъщеря ви е преминала през ужасно изпитание и все още не е излязла напълно от него. Въпреки че медицинската наука може да направи чудеса, вярвам, че това, от което дъщеря ви се нуждае най-много на този етап, са любов и грижа. Като нейни родители, само вие можете да направите това.
Тази нощ Вероника ридаеше, чудейки се през какво е преминал техният малък ангел и тя реши да направи всичко възможно, за да й помогне да се излекува.
— Всичко ще бъде наред, скъпа. — каза Джоузеф, утешавайки я. — Имам идея. Не съм сигурен дали ще има значителна разлика, но можем да опитаме!
Джоузеф и Вероника решиха да подготвят стая на тема принцеса за малката си дъщеря Мили като изненада. Премахнаха всички стари вещи на Сам в знак на тяхното изцеление от смъртта му и преправиха стените, леглото, гардероба, всичко!
— Изненада! — възкликна двойката, когато показаха стаята на Мили.
Но Мили не показа никакво вълнение и това ги разочарова.
— Не ти ли хареса стаята, скъпа? — попита Вероника. — Виждаш ли, всичко е за принцеси! Най-накрая и ти имаш собствено легло! Всичко е твое! Татко и аз знаем колко много обичаш принцесите!
Мили погледна към тях и после към стаята, но не каза нищо.
Вероника и Джоузеф се върнаха в стаята си обезсърчени.
— Мисля, че трябва да я заведем на терапевт. — каза Джоузеф. — Така би било най-добре.
Точно тогава Мили влезе в спалнята им. Джоузеф и Вероника бяха шокирани, когато видяха, че тя е в сълзи.
— Какво има, сладурче? — попита Вероника. — Добре ли си?
— Благодаря… Скай. — каза тя и Вероника и Джоузеф бяха шокирани да чуят дъщеря си да говори.
— Благодаря ви, мамо и татко. Леглото… принцесите… Харесва ми! — продължи тя. — Може ли… можете ли да ме наричате Скай?
Джоузеф и Вероника не можаха да сдържат сълзите си, докато прегръщаха Мили.
— Обичаме те, скъпа. — добави Джоузеф. — Скай предишното ти име ли е?
Момичето поклати глава.
— Аз… срещнах мама и теб в парка и небето беше розово. Аз съм Скай.
Вероника се усмихна.
— Разбира се! Ти си Скай! Не Мили! Ти си Скай за нас!
По-късно същия ден Мили/Скай сподели своята сърцераздирателна история с Вероника и Джоузеф. Тя разкри, че тя и рождената й майка са били без дом от години и че след като майка й е починала, тя се е скитала сама по улиците и е спяла под мост, на улицата и където намери място.
Двойката беше в сълзи, когато чуха това и я притиснаха до себе си.
— Скай — каза Вероника. — Спомням си и розовото небе в онзи ден, скъпа. Мисля, че всичко това трябваше да се случи.
