Хана срещна бездомна старица, която молеше за храна на паркинга на една бакалия. Въпреки че нямала достатъчно пари в картата си SNAP, тя дала на дамата по-голямата част от това, което имала, и получила нещо забележително в замяна, което я довело до шокиращо решение.
“Госпожо! Госпожо!” чула Хана, докато вървяла и ровела в чантата си към местния супермаркет. Вдигнала глава и видяла възрастна дама, която стояла до широките автоматични врати.
“Да?” Хана попита, като погледна ужасното състояние на жената.
“Любезна госпожо, ако намерите сили да ми купите нещо за ядене, ще ви бъда безкрайно благодарна. Всичко. Нямам нужда от много”, започна възрастната дама, но пристъп на кашлица я прекъсна и сърцето на Хана се сви от болезнените звуци. Тя знаеше какво е да си болен и да нямаш почти никакви пари.
“Моля, ето – каза Вивиен, бръкна в джоба си и извади диамантена брошка. Очите на Хана се разшириха при вида на бижуто. Беше огромна. Можеше да струва толкова много.
Преди две години съпругът ѝ я изостави заради секретарката си, която трябваше да е с десет години по-млада от него, и не се интересуваше от трите им деца. Две от тях бяха под десет години, а Манди беше тийнейджърка, която помагаше, доколкото можеше.
Нямаха друга система за подкрепа, защото Хана беше сираче, а семейството на съпруга ѝ ги отряза веднага след като той си тръгна. Тя си мислеше, че този момент ще бъде дъното, но нещата щяха да се влошат.
Била диагностицирана с хронично бъбречно заболяване, което изисквало диализа няколко пъти седмично и ѝ пречело да работи твърде много. Наложило се да напусне работата си и се опитала да си намери такава на непълно работно време, която да не е твърде натоварваща. Финансите ѝ бяха в хаос, но поне къщата ѝ беше напълно изплатена.
За щастие, тя успяла да получи достъп до възможно най-много държавни помощи и обезщетения, включително и до Medicare. Освен това тя разпределяла бюджета на домакинството си така, че семейството ѝ да може да оцелее. За съжаление, това никога не било достатъчно.
Сега тя разполагала с последните няколко долара от своята EBT карта. Но тази болна, стара жена се нуждаеше от нейната помощ. Наистина ли щеше да откаже?
“Извинете ме, напоследък кашлям прекалено много – извини се възрастната жена, когато спря да кашля. “Мисля, че да живея в колата си не е добре за здравето ми.”
Хана затвори очи при тази нова информация. Тя само разбиваше сърцето ѝ още повече и тя нямаше нужда да чува повече. “Не се притеснявайте, госпожо. Ще ви донеса нещо.”
Тя влезе в супермаркета, купи няколко неща, от които се нуждаеше вкъщи, и похарчи останалата част от парите си за храна за дамата отвън. Добави и малко лекарство за кашлица, което се надяваше да ѝ помогне.
“Ето – каза Хана и подаде няколко торбички на дамата отвън.
“Какво? О, боже. Това е прекалено много. Какво ще кажете за себе си?” – попита тя. “Не мога да приема толкова много.”
“Да, можеш. Така или иначе не е много, но моля те, приеми го. Включих и някакво лекарство, което да ти помогне с кашлицата”, настоя Хана.
“Благодаря ви”, каза бездомницата, а очите ѝ се напълниха със сълзи. “Аз съм Вивиен. Вие не знаете какво означава това за мен.”
“Не се притеснявай, Вивиен, и честно казано, знам какво е да си толкова на дъното на късмета си, че да мислиш, че няма измъкване”. Хана се усмихна на Вивиен с най-милата усмивка, на която беше способна. Почти се обърна, за да си тръгне, но по-възрастната жена я хвана за ръката.
“Моля, ето – каза Вивиен, бръкна в джоба си и извади диамантена брошка. Очите на Хана се разшириха при вида на бижуто. Беше огромна. Можеше да струва толкова много.
“Боже мой. Това трябва да е струвало много пари!” Хана възкликна, гледайки брошката, която бездомницата държеше в ръката си.
“Вземи това. Никога не съм имала… сърце да я продам. Тя принадлежеше на дъщеря ми Синтия. Тя почина преди много години от рак. Никой не можа да я спаси, въпреки че се опитвахме, а това е всичко, което ми остана, защото синът ми Остин… ме изгони от къщата ми.”
“Какво? Това е ужасно!” Хана каза, че се интересува повече от историята, отколкото от диамантената брошка.
“Да. Виждате ли… къщата принадлежеше на съпруга ми и той я завеща на децата ни след смъртта си. Синтия и Остин обаче решиха, че за мен е най-добре да продължа да живея там, докато почина. След това те щяха да решат какво да правят. Когато обаче дъщеря ми почина, Остин промени изцяло плановете си. Той ме изгони и не се интересуваше от нищо друго. Оттогава се опитвам да оцелея, но беше лудост”.
“Съжалявам, Вивиен. Никой не трябва да преживява това. Но също така съжалявам за загубата ти. Виж, запази тази брошка и я продай. Парите може да са достатъчни, за да си купиш апартамент или нещо подобно”, каза Хана и отблъсна ръката на възрастната дама. Вивиен обаче настоя, като хвана ръката на Хана и постави брошката там.
“Помогнала си на напълно непознат човек, когато не е трябвало. Това е повече, отколкото синът ми направи за мен. Мисля, че и ти имаш нужда от това. Моля те, знам, че ще я използваш разумно – продължи Вивиен, като почти молеше Хана да вземе брошката. И благодарността в очите на възрастната дама подсказа на по-младата жена една идея.
“Знаеш ли какво? Ела с мен – каза Хана и я поведе към колата си. “По-късно ще дойдем за колата ви.”
Вивиен беше объркана, но последва примера ѝ от благодарност.
Хана я завела в дома си, запознала я с децата и започнала да приготвя вечерята. Прекарали си прекрасно и тя казала на Вивиен да прекара нощта.
Възрастната жена така и не си тръгнала. Хана била по-щастлива, знаейки, че в къщата има възрастен човек, който се грижи за децата ѝ. Дори на Манди ѝ хареса, че вече не е толкова отговорна за по-малките си братя и сестри.
Хана помогнала на Вивиен да кандидатства за всички възможни държавни помощи и в крайна сметка те започнали да й стигат. Преустройват неизползвания й гараж в помещение, което Вивиен може да използва. Не беше много, но пък не беше студено, тъй като живееха във Флорида. Беше по-добре от колата ѝ.
Домакинството им вече беше по-голямо, но скоро започнаха да идват и повече пари, тъй като Вивиен започна да допринася. С нейна помощ Хана успя да си намери работа на непълно работно време, работейки от вкъщи, и да не тревожи тийнейджърката си с твърде много отговорности. Възрастната жена се превърнала в бабата, която децата ѝ никога не са имали.
Вивиен дори придружавала Хана, когато тя ходела на диализа, и никога не се чувствала сама до деня, в който Хана най-накрая била трансплантирана.
В някакъв момент Хана поставя диамантената брошка в пространството на Вивиен, за да я намери по-късно в стаята си. В продължение на години двете жени си “връщат” медальона, но никоя от тях не го продава.
Когато Вивиен умира, Хана открива, че по-възрастната жена е подала заявление за застраховка “Живот”, като е направила Хана и децата ѝ свои бенефициенти, и тези пари променят живота им завинаги.
Хана никога не е имала сърце да продаде диамантената брошка и я запазва, мислейки, че Манди би искала да я има в бъдеще.
