Бездомна майка тийнейджърка изоставя новородените си близнаци, за да могат да имат по-добро бъдеще, но години по-късно се връща в живота им по неочакван начин.
Танди Фрийбоди е само на шестнадесет години, но вече знае колко труден може да бъде животът. Тя е родена в дисфункционално семейство, в което баща ѝ пие твърде много, за да изхранва децата си, а майка ѝ се моли твърде много, за да ги отгледа.
Така Танди израства в несигурния свят на един парк за ремаркета след друг, в странната номадска общност на безнадеждните и лишените от собственост, докато и малкото, което има, не ѝ е отнето.
Подобно на много други момичета като нея, Танди жадуваше за обич и одобрение, така че когато едно високо усмихнато момче ѝ каза край огъня в една дълга есенна нощ, че я обича, тя му повярва.
По-късно, когато открива, че е бременна, тя е ужасена. Богът на майка ѝ бил ужасяващо същество, което предлагало осъждане вместо утеха, така че тя дори не можела да се моли.
Завързала шалове около корема си, за да се опита да притисне нарастващите знаци на греха си, но един ден майка ѝ внезапно я погледнала и за първи път наистина я ВИДЯЛА.
“Танди Халоран Фрийбоди!” – изкрещя тя. “Какво си направила?” Стела Фрийбоди била жена, която знаела, че грехът трябва да се изтръгне от слабите, затова взела колана на съпруга си.
Напредна към Танди с високо вдигнат колан. “Ще ти избия дяволското отроче!” Но Танди вече се отдръпваше към вратата на ремаркето, обхванала корема си с ръце.
“Не, мамо!” – извика тя. “Ще нараниш бебето!”
“Как смееш, грешница!” Стела извика, но Танди вече беше зърнала чантата на майка си на плота до вратата и с бързо движение я грабна и побягна.
Танди не спря да тича, докато не стигна до автобусната спирка. Влязла в тоалетната и се заключила в една кабинка, преди да отвори чантата на майка си. Триста долара. Мама сигурно беше получила заплата за работата си по почистването.
Триста долара не бяха много, но щяха да ѝ помогнат да стигне до Ню Йорк. В Ню Йорк, беше чувала Стария Сам да казва, можеш да бъдеш какъвто си поискаш и ако имаш талант, си грабваш мястото.
Старият Сам някога беше бил кънтри певец. Той беше научил Танди да свири на китара и каза, че тя има “нещо”. Може би в Ню Йорк това “нещо” щеше да даде на нея и на бебето ѝ шанс за по-добър живот.
Танди мечтаеше да стане звезда. Мечтаеше за мечтите, за които мечтаят малките момиченца – и именно това беше тя. Още едно изгубено малко момиче в един труден и грозен свят.
Танди бързо научи, че по улиците на Ню Йорк няма магия, особено за бременна шестнадесетгодишна девойка без пари. Тя бързо открива къде е безопасно да спи и къде може да се храни безплатно.
Веднъж влязла в безплатна клиника, защото друго момиче ѝ казало за пренаталните витамини, но когато медицинската сестра ѝ казала, че трябва да отиде на лекар и да направи някои изследвания, тя избягала.
Една сутрин се събудила и се почувствала така, сякаш умира. Жената, която спяла на съседното легло, се обадила на жената, която ръководела приюта, за помощ, след което откраднала раницата на Танди.
Скоро Танди била откарана в болница и родила не едно, а две бебета – момче и момиче. Медицинската сестра сложила бебетата в ръцете на Танди и тя не могла да повярва колко красиви и мънички са те. Едното от тях хвана пръста на Танди с миниатюрни, изключително силни пръсти.
Танди не можеше да си представи да вземе със себе си тези две мънички, крехки създания на улицата. Беше невъзможно, те никога нямаше да оцелеят. Затова, когато медицинската сестра отвела бебетата, за да направи с тях някакви тайнствени неща, Танди се измъкнала от леглото, навлякла мръсните си дрехи, излязла от болницата и не се обърнала назад.
Върху леглото си тя остави бележка. Тя бе написана с нейния квадратен детски почерк:
“Обичам бебетата си, но сега не мога да се грижа за тях. Моля те, погрижи се за тях. Имената им са Петър и Мария, защото това са свети имена и предполагам, че трябва да са в безопасност от греха и опасността.
“Не мога да ги защитя точно сега. Ще се опитам да се върна за тях, но ако не мога, моля ви, кажете им, че много ги обичам. Оставям ги, за да бъдат в безопасност.”
Танди плака дълго, после започна да си мисли за всички сънища, които беше сънувала по пътя към Ню Йорк, и си спомни за своето “нещо”. Старият Сам е бил съсипан стар пияница, но веднъж е свирил в Grand Ole Opry в Нешвил, така че ако Старият Сам е смятал, че тя може да свири, може би и тя би могла.
Три дни по-късно Танди намери в един контейнер за боклук стара 12-струнна китара с изпочупени струни. Това беше като знак от небето. Тя взе пари назаем от Секси Сала, който обикаляше ъгъла на “Сайпръс” и “Стар”, и купи нов комплект струни.
Танди пренавива струните на китарата и започва да свири. Отначало звучеше ужасно и пръстите ѝ кървяха, но бързо се научи. Тя занесе китарата си в метрото, за да се опита да изкара малко пари.
Отначало свиреше всички стари песни, на които я беше научил Стария Сам, Патси Клайн, Кени Роджърс и Глен Кембъл, но после започна да свири свои песни, песни за горчивината на това да си сам и за сладостта на това да си свободен, и хората я харесваха.
Един ден към нея се приближил един мъж. “Хей, човече, ти си в тенденциите в YouTube!” – каза той с усмивка и размаха телефона си към нея. Танди просто го загледала.
“Аз? В YouTube?”, попита тя с недоумение. Той ѝ показа и ето я там, с милиони гледания. Същия ден екип на една телевизия я интервюира, а два дни по-късно известен певец слезе в метрото, за да поговори с нея.
“Скъпа – казала жената с известния си опушен глас, – харесвам песента ти”.
“Коя?” – попита Танди и започна да ги пуска една след друга. Певицата харесала песните и казала, че Танди е талантлива авторка на песни и иска да си купи някои от тях.
На Танди ѝ отнело много, много време да стъпи на краката си и когато няколко нейни песни вече били в класациите, тя решила, че може би е време да потърси децата си.
Танди ги намерила и дълго време просто ги гледала. Виждала, че са обичани и щастливи. Виждала ги как тичат при баща си, когато той се прибере, и как играят с майка си в предния двор.
Виждала, че децата ѝ имат нещо, което тя никога не е имала, и че ако влезе в живота им точно сега, ще им причини повече вреда, отколкото полза. Затова решила, че ще си тръгне от тях.
Взела решението си, седейки на пейката пред училището им, а по лицето ѝ се стичали сълзи. Тогава тя чу един глас. “Госпожо, добре ли сте?”
Това беше Мери, нейната дъщеря, и тя гледаше Танди със загриженост и доброта. “Да, добре съм”, каза Танди.
“Защо плачеш?” Мери попита.
“Предполагам, че съм тъжна, защото трябва да оставя нещо след себе си”, каза Танди, а Мери седна до нея и я хвана за ръка.
“Слушай, аз и брат ми загубихме майка си, когато бяхме бебета. Тя трябваше да ни остави, за да бъдем щастливи – обясни Мери. “Но ние знаем, че тя винаги ни обича. Сигурна съм, че човекът, когото си напуснала, също знае, че си го обичала, а любовта е всичко, което има значение”.
Танди си тръгна, спомняйки си думите на собствената си дъщеря: “Любовта е всичко, което има значение.” Написала песен за това и тя станала хит, а тя се примирила с решението си, въпреки че все още поглеждала към Мери и Питър от време на време.
В годината, в която Мери и Питър навършиха 18 години, Танди стоеше пред вратата им и се опитваше да ги зърне, когато вратата внезапно се отвори и Мери избяга разплакана.
Мери пресече улицата и просто вървеше сляпо, а Танди я последва. Накрая Мери седна на една ниска стена край езерото и Танди се приближи до нея. “Скъпа – каза тя, – добре ли си?”
Мери поклати глава. “Не, никога повече няма да съм добре, никога.”
“Защо не?” – попита меко Танди.
“Бременна съм”, каза Мери. “И искам да родя бебето си и да се омъжа за приятеля си, но родителите ми… Те смятат, че съм твърде млада, за да имам това дете. Мислят, че това ще съсипе живота ми…”
Танди прегърна Мери. “Слушай, сигурна съм, че родителите ти сега са много притеснени, така че защо не те заведа у дома. Да поговорим за нещата е единственият начин да ги разрешим”.
Мери не искаше да се съгласи, но Танди настоя. Тя се обади на шофьора си и го накара да откара нея и Мери до дома на Мери. Танди отиде с Мери до вратата и позвъни на звънеца.
Майката на Мери отворила вратата и също се разплакала. “О, бебе”, извика тя и прегърна Мери. “Къде си била?”
Бащата на Мери погледна Танди с недружелюбно изражение. “Коя сте вие, госпожо, и какво правите в нашата къща?”
Танди си пое дълбоко дъх и каза: “Аз съм майката на Мери и Питър и съм тук, за да помогна по всякакъв начин”.
Семейството беше шокирано, а Танди обясни за бягството си от дома, за това, че е родила децата си на 16 години и че е играла в метрото за храна. Тя разказала на Мери и Питър, че се е върнала, когато те били на 15 години, и отново си тръгнала.
“Но сега – каза тя тихо, – може би най-накрая мога да помогна”. Имам голяма къща, мога да се грижа за бебето ви Мери, ако искате да го имате, не сте сами, както бях аз. Имаш две семейства, които ще те подкрепят”.
Родителите на Мери се съгласиха да позволят на Мери да се омъжи за приятеля си (макар че все още смятаха, че е твърде млада), но тя остана в колежа. Мери и съпругът ѝ се преместват в къщата на Танди и тя се грижи за внучката си.
Що се отнася до Питър, той е също толкова талантлив музикант, колкото и майка му, и двамата обичат да се забавляват заедно и са започнали да пишат няколко песни, които се надява да бъдат записани. Танди най-накрая е част от едно голямо щастливо семейство.
