Бони отглежда сама внучката си, след като родителите на момичето умират. Бони мрази изкуството на внучката си и иска тя да спре да рисува. Но всичко се обърква, когато на прага й се появява известен карикатурист.
Бони извика Ейми, докато изваждаше тавата с пилешко пармезан от фурната.
— Вечерята е готова, скъпа! Ела скоро! — Но Ейми не отговори.
Бони приключи с подреждането на масата и им сервира вечерята, но все още не чуваше Ейми.
— Ейми? Скъпа, вечерята ти изстива! Идваш ли? – попита отново тя 10-годишната си внучка.
Когато Ейми не отговори, Бони се изкачи по стълбите до стаята на младото момиче и бутна вратата.
Ейми седеше на бюрото си със слушалки. Първоначално Бони помисли, че Ейми учи, но след това… тя забеляза листа за рисуване на масата пред Ейми. Бони сбърчи вежди от гняв.
— Ейми! — изпищя тя и момичето се завъртя и свали слушалките си.
— Бабо? Аз… аз просто… — заекна тя.
Бони се втурна към бюрото на Ейми и момиченцето се опита да покрие рисунката, но беше твърде късно.
— Пак ли правиш онези странни драскулки? — Бони извика.
— Моля те, бабо, остави ме на мира! Веднага ще сляза за вечеря! — каза Ейми, докато се изправяше на крака.
Но Бони беше бясна.
— Завърши ли домашното си по математика, момиченце? Г-жа Уорън ми се обади днес, Ейми! И тя ми каза, че пренебрегваш задачите й! — каза тя строго.
— Аз… аз ги довърших, бабо. — отвърна нервно Ейми, но погледът й се стрелна към пода, докато го казваше, и Бони разбра, че лъже.
— Добре тогава, покажи ми! — каза й Бони и скръсти ръце. — Искам да видя заданието ти!
Ейми наведе глава, докато посегна към училищната си чанта и извади учебника си по математика.
— Бабо, аз… аз наистина направих задачите.
— Дайте да го видя, млада госпожице! — Бони грабна учебника от ръцете на Ейми и когато тя го провери, подозренията й се потвърдиха. Ейми лъжеше.
— Защо листовете са празни, Ейми? Не си решила нито една тук!
— Аз… планирах да го направя, след като завърша скицата, върху която работех, бабо. Съжалявам… излъгах.
— Мили Боже! Писна ми от това твое глупаво хоби, Ейми! Вече няма да рисуваш тези рисунки! Чуваш ли ме силно и ясно? — каза сковано Бони и раменете на Ейми се отпуснаха. Тя наведе глава, знаейки, че Бони няма да спре, докато не й се накара до насита.
— Тези странни неща, които рисуваш, няма да ти помогнат в бъдеще! Приключваш с вечерята си, а след това ще си пишеш домашните. И да, наказана си, млада госпожице! — Бони продължи. — Няма да напускаш къщата, за да играеш с приятелите си, докато не говоря с г-жа Уорън и тя не ми каже, че се справяш добре в часа по математика. Ясна ли съм?
— Аз… аз ще довърша домашното — тихо каза Ейми. — Но аз… искам да видя приятелите си… Моля те.
— Е, тогава ще трябва да спечелиш разрешението ми, като бъдеш добро момиче и се справяш добре в училище! А сега слизай за вечеря! — отвърна ядосано Бони и изхвърча от стаята на Ейми.
Минути по-късно Ейми влезе в кухнята и тихо седна на масата. Започнаха да вечерят мълчаливо. Бони вече беше в ужасно настроение, така че не попита за деня на Ейми, както правеше обикновено. Изведнъж звънецът на вратата ги разсея.
— Ще отида да видя кой е. Довършете яденето си! — каза Бони, докато вървеше към входната врата.
— Идвам! Спрете да натискате звънеца!
Бони отвори вратата и видя изискано облечен мъж на около 40 години да стои на прага.
— Да? — попита тя объркана. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— О, боже, познавам ви! Г-н Хендерсън? — Ейми извика отвътре и Бони се обърна и видя Ейми да бърза към входната врата. Младото момиче препускаше пред Бони и му стисна ръката.
— Вие сте любимият ми карикатурист! Уау! Здравейте, сър! — изпищя възхитено тя.
— Много се радвам да го знам. Името ти е Ейми… Прав ли съм?
— Да!
— Радвам се да се запознаем, Ейми. Как си?
— Съжалявам, но за какво става въпрос? — Вълна от страх заля Бони, когато видя г-н Хендерсън и Ейми да си говорят. Г-н Хендерсън беше известен нюйоркски карикатурист, известен със своите съвременни карикатури. Работеше в списание за изкуство. А сега пристигането му… Бони знаеше, че това са лоши новини.
— Мога ли да вляза? — попита учтиво господин Хендерсън, изтръгвайки Бони от мислите й. — Има нещо, което и двете трябва да знаете, особено ти, Ейми.
Бони кимна и неохотно го въведе вътре. Докато всички седяха във всекидневната, тя му сервира малко чай.
— Получих писмо с някои мостри от твоите произведения на изкуството, Ейми. И трябва да кажа, че бях толкова впечатлен от таланта ти. — информира г-н Хендерсън Ейми и Бони, докато седяха срещу него.
— Всъщност ти писах писма, но така и не получих отговор. Още веднъж се извинявам, че ви прекъснах вечерята, госпожо. — продължи г-н Хендерсън, докато гледаше Бони. — Ако не ви бях посетил днес, Ейми можеше да пропусне възможността, която се случва веднъж в живота.
— Пратили сте ми писма? — учуди се Ейми на глас. Ейми забеляза, че Бони се мърда неспокойно на стола си, и осъзна защо писмата така и не са стигнали до нея. Баба й ги криеше от нея.
— Направих го, Ейми. — отговори г-н Хендерсън с кимване. — Трябва да кажа, че когато разглеждах работата ти, не можех да си представя, че е направена от 10-годишно дете. Госпожо, вашата внучка има умение да рисува карикатури и като член ба художествения комитет на моето списание съм тук съм с предложение за Ейми. — продължи той.
— Приемаме заявления за нашата програма за обучение по изкуства това лято. Аз лично ще преподавам на студентите изкуството на карикатурата и всичко свързано с това. За целта Ейми трябва да премине тест и след това ще трябва да прекара лятото си в Ню Йорк, докато учи при мен. Ако всичко върви добре, тя ще може да се запише в моята академия по-късно и да преследва страстта си към изкуството.
— Наистина ли? — Ейми беше развълнувана. — Я! Бабо, искам да го направя! Моля те! Моля те!
Но Бони отказа.
— Съжалявам, сър, но това няма да е възможно. — сопна се тя, като скочи на крака. — Можете да си тръгнете. Ейми няма да ходи никъде!
— Но бабо… — Очите на Ейми се напълниха. — Искам да направя това…
— Казах не! Не ме ли чу? — каза раздразнено Бони. — Губите ни времето, сър. Моля, напуснете.
— Но, госпожо, това наистина може да оформи кариерата на вашата внучка. — каза г-н Хендерсън, докато се изправяше на крака. — И да, ако сте загрижени за финансите, моля, не се притеснявайте. Комисията ще покрие всички разходи, включително пътуването и престоя. Едно талантливо дете като Ейми може да извлече огромна полза от програмата.
— Моля те, бабо! Много искам да отида! — Ейми отново ги прекъсна, но на Бони не й беше приятно.
— Забрави ли обноските си, момиченце? Не ти е позволено да говориш между възрастни! — тя погледна яростно Ейми. — И можете любезно да напуснете дома ми — продължи тя, обръщайки се към мистър Хендерсън.
Г-н Хендерсън въздъхна и извади папка от куфарчето си.
— Това е за теб, Ейми. — каза той, като се приближи до момиченцето и й я даде.
— Това е тестовата задача. Знам, че баба ти е против, хлапе. Но ако успееш да я завършиш и да ми я предадеш до 10 сутринта вдругиден, мога да я занеса на моя мениджър. Имам полет до Ню Йорк в 11 сутринта. Ще се видим този ден. Всичко най-добро. Знам, че нещата са трудни, но се надявам, че ще успееш да го направиш. Ще бъда тук, за да я взема. — добави той като той й се усмихна насърчително и излезе от къщата.
Тази нощ Ейми седеше в леглото и се взираше в папката. Искаше да започне работа по теста на г-н Хендерсън, но се страхуваше, че Бони ще й се скара, ако я види да рисува отново. Ейми също така беше на училище на следващия ден. Тъй като беше късно, тя пъхна папката под възглавницата си и заспа.
На следващия ден Ейми се втурна към вкъщи след уроци, за да започне работа по теста на г-н Хендерсън. Но когато се приближи до бюрото си, лицето й увисна. Нейните листове за рисуване, моливи за скициране, бои — всичко беше изчезнало. Тя трескаво провери чекмеджетата си и дори прегледа шкафа си, но не се виждаха никъде.
— Моите художествени материали… къде са? — Момиченцето дори погледна под леглото, но никъде не ги намери. Бузите на Ейми почервеняха и очите й се насълзиха, когато подозираше какво се е случило. Тя нахлу в кухнята, където Бони приготвяше обяд.
— Бабо, не мога да си намеря боите! — извика тя ядосано. — Също не мога да намеря своите листове за рисуване или моливи. Къде са материалите ми за рисуване? Имам нужда от тях!
— Ами, продадох ги. — каза небрежно Бони, като едва погледна съкрушената Ейми. — Тъй като рисунките бяха глупави, никой нямаше да ги купи и трябваше да ги скрия. Но химикалките, стативът и всичко останало… те ми донесоха доста добри пари. Съжалявам, скъпа, но това е за твоя твое добро. Не бъди тъжна.
— Искам си обратно материалите, бабо! — Ейми избухна.
— О, това няма да се случи, скъпа. — Бони спря да готви и я погледна в очите. — И не си мисли, че задържах парите, които получих от продажбата на всички тези бои, за себе си. Ще ги добавя към твоя фонд за колежа. — добави Бони с усмивка. — Как мина денят ти в училище, между другото? Хареса ли ти часът на г-жа Уорън днес?
Сега Ейми разбра, че всичко е дело на Бони. Тя беше толкова съкрушена и ядосана, че не можа да се сдържи и се развика на баба си.
— Мразя те, бабо! — извика тя през сълзи. — Толкова много те мразя!
След това Ейми се завъртя и изхвърча от дома си. Чу Бони да вика след нея, но не спря.
Ейми изтича по улицата и спря до заложната къща. Тя избърса обляните си от сълзи бузи и свали златната гривна, която носеше.
— Много съжалявам, мамо и татко. — изсумтя Ейми, докато я погледна отново. — Моля ви, не ми се сърдете.
Покойните родители на Ейми й бяха подарили гривната за рождения ден и тя винаги я носеше, тъй като й напомняше за тях. Всъщност тя обичаше родителите си твърде много, за да се откаже от това малко бижу на китката си. Но сега Ейми отчаяно се нуждаеше от пари и знаеше, че няма друг изход.
Звънецът на входа на магазина иззвъня, когато тя влезе вътре и се огледа. След това тя тръгна към тезгяха. Мъжът зад тезгяха се усмихна, докато я гледаше.
— Здравейте, господине! Можете ли да вземете това и да ми дадете пари? — невинно попита тя, докато се изправяше на пръсти, за да остави гривната на плота.
Мъжът размени притеснен поглед с колегата си и се усмихна нервно.
— Ъъъ, добре, съжалявам, хлапе. Но не ти е позволено да продаваш такива неща. Ще ми трябва касова бележка или нещо подобно. Освен това, защо си сама тук?
— Аз…имам нужда от пари. Спешно е. — заекна Ейми. — Колко мога да взема за гривната?
Мъжът беше объркан и не знаеше как да каже на Ейми да си тръгва. Той също така забеляза, че гривната изглежда като направена от масивно злато. Най-накрая я прегледа и беше истинско 22-каратово жълто злато.
— Може да ти донесе добри пари, хлапе. — каза той на Ейми. „Но знаеш ли… наистина не мога да я приема така. Ако искаш да я продадеш, трябва да дойдеш с по-възрастен следващия път, става ли?
Той върна гривната на Ейми и лицето й увисна. Тя тъжно наведе глава. Но тя се нуждаеше от парите и затова се опита да го убеди отново.
— Можете да задържите половината пари от продажбата й, господине. — каза тя. — Дайте ми само половината. Може ли?
Предложението беше изгодно. Човекът помисли известно време, след което се съгласи.
— Добре — каза той. — Ще я взема, хлапе!
Ейми не можеше да спре да се усмихва на излизане от заложната къща. Тя изтича до близкия канцеларски магазин, където родителите й често й купуваха материали. Тя се приближи до касиера с новите си четки, бои и всичко необходимо за тестовата работа на г-н Хендерсън.
— Можете ли да ми ги опаковате? — каза тя на касиерката. — Искам да ги купя!
Ейми се прибра доволна от покупката. Но когато пристигна, тя се огледа за Бони, преди да отиде на пръсти до стаята си. Когато Ейми се увери, че всекидневната е празна и баба й не е наоколо, момиченцето се втурна към стаята си и скри всичко под леглото си. Тя не искаше Бони да знае, че е купила нови художествени материали, след като е продала гривната си.
След това през нощта Ейми изчака Бони да заспи. Когато надникна в спалнята на баба си и видя, че възрастната жена хърка, Ейми се върна в стаята си, събра принадлежностите си за рисуване и тръгна към мазето.
Ейми знаеше, че Бони понякога се събужда посред нощ. Ако види, че светлините в стаята на Ейми все още светят, щеше да се ядоса и Ейми нямаше да може да завърши рисунката си. Тъй като Ейми се нуждаеше от добро осветление, за да завърши теста на г-н Хендерсън, мазето беше единствената възможност.
Ейми щракна ключа за осветлението в старата стая и седна на студения под, заобиколена от пособията си за изкуство. Тя разпъна лист за рисуване пред себе си и започна да рисува. Момиченцето рисуваше и прерисуваше, но му беше трудно да измисли идея.
В резултат на това Ейми остана будна цяла нощ, опитвайки се да направи изкуството си перфектно и в крайна сметка имаше рисунка, която наистина хареса. Но тя беше толкова уморена, след като остана будна цяла нощ, че задряма в мазето.
На следващата сутрин слънчевата светлина, нахлуваща през единствения прозорец на мазето, събуди Ейми. Около нея лежаха смачкани листове за рисуване, а пособията й бяха разхвърляни по пода. Тя се изправи, разтърка очи и осъзна, че все още е в мазето.
Ейми събра всичките си артикули и се изкачи по стълбите до вратата, но когато опита да отвори вратата, откри, че не може.
Ейми отново завъртя бравата и удари по вратата, но изглеждаше, че вратата е заключена отвън.
— Бабо, отвори вратата! Пусни ме! Помогни ми! — Ейми плачеше, но беше безсмислено. Тя в крайна сметка разбра, че баба й я е заключила в мазето, за да я спре да изпрати рисунката си на г-н Хендерсън.
Ейми дори не знаеше колко е часът. Всичко, което виждаше през прозореца, беше дневна светлина. Тя се спусна надолу по стълбите на мазето и се опита да погледне през прозореца, но беше твърде високо за нея.
Ейми се уплаши и огледа стаята, опитвайки се да разбере как да се измъкне. Изведнъж погледът й беше привлечен от един стол в ъгъла. Тя остави принадлежностите си за рисуване и завлече стола до прозореца. Когато се качи на него, прозорецът най-накрая беше наблизо.
Старото стъкло изписка, когато тя го отвори. Ейми изхвърли всичките си артикули през прозореца, преди да излезе. Прозорецът беше малко по-високо и тя се приземи с тупване в задния двор.
— Ах! Това боли! — възкликна тя, като се отърси и се изправи. Тя прегърна своите артикули и влезе в къщата през задната врата.
— Откъде идваш? — Бони беше шокирана да види уморената Ейми с изцапани дрехи в къщата.
— Ти ме заключи, бабо! — изкрещя й Ейми. — Ти не искаше да изляза от мазето!
— О, не, не мисля така, скъпа. — отговори Бони спокойно. — Снощи стаята ти беше празна, затова си помислих, че си спала в къщата на приятелка. Заключих вратата на мазето, за да се предпазя от плъховете. Как успя да излезеш?
Ейми можеше да разбере, че баба я лъже по изражението на лицето й.
— Скочих през прозореца! — излая тя.
— Добре. Между другото, г-н Хендерсън се отби, когато беше… добре, когато беше в мазето. — продължи Бони, докато подреждаше масата за закуска. — Той си тръгна, защото му казах, че си в къщата на приятелката си. Беше разочарован, че не си тук. Попита ме дали си завършила теста… и аз му казах, че вероятно не си много заинтересована от предложението, тъй като си отишла да пренощува в къщата на твоя приятелка.
— Бабо! — Сърцето на Ейми се сви. — Но аз… аз исках да го направя! Ти го излъга!
— Е, ти си виновна, че избяга. — измърмори Бони, докато сядаше на масата. — Преоблечи се и тогава да закусим.
— Не! Ейми изпищя. — Направи го, защото мразиш моите рисунки, бабо! Не искаш да рисувам! Не искаш да стана като мистър Хендерсън! Ти ме затвори в мазето!
— Това не се случи, Ейми! — сковано каза Бони. — И понижи глас! Ти говориш на баба си!
— Мразя те! — Ейми извика през сълзи.
Ейми беше толкова разстроена, че изтича в стаята си и се заключи. Тя не говореше с Бони през целия ден. Ейми дори не излезе от стаята си за закуска или обяд. Но онзи ден, докато седеше сама в стаята си, я осени една идея.
Ейми реши да избяга от дома си и да пътува сама до Ню Йорк, за да се срещне с г-н Хендерсън.
Тя опакова някои дрехи и художествените си материали и държеше раницата си готова. Докато Бони приготвяше вечерята онази вечер, Ейми се вмъкна в стаята на по-възрастната дама и прегледа нейните чекмеджета.
Ейми знаеше, че Бони държи всички писма и поща там. Докато преглеждаше нещата в чекмеджето на баба си, Ейми откри писмата на г-н Хендерсън!
Ейми се огледа, за да се увери, че Бони не е наблизо, след това записа адреса на г-н Хендерсън на лист хартия и напусна стаята на Бони. Но веднага осъзна, че има нужда и от пари, ако иска да стигне до Ню Йорк.
Затова тя се промъкна обратно в стаята на Бони и претърси чекмеджетата на баба си за пари. Ейми знаеше, че баба й държи парите си под дрехите, вместо в чантата си. Тя намери 300 долара, докато разглеждаше скривалището. Открадна парите и бързо се върна в стаята си.
По време на вечерята Ейми се преструваше, че се държи нормално, за да не заподозре баба й нищо. Когато тази вечер къщата притихна, вратата на стаята на Ейми се отвори със скърцане и тя слезе на пръсти по стълбите.
С раницата си, окачена на раменете, тя провери стаята на Бони, за да се увери, че по-възрастната жена спи. След това, в тишината на вечерта, Ейми отключи вратата на задния двор и тръгна към автогарата.
Когато се приближи до гишето за билети на автогарата, Ейми се промъкна през тълпата.
— Извинете, сър. — каза тя с писклив глас и вдигна ръка. — Мога ли да взема билет до Ню Йорк? Ето ги парите! — Тя бутна няколко смачкани доларови банкноти и лепкави монети към мъжа и той се изправи от стола си, за да я погледне.
Ейми беше объркана и не разбираше защо мъжът й се присмя.
— Какво правиш тук сама, дете? — попита той с усмивка. — Къде са родителите ти?
В този момент Ейми беше блокирана. Тя не знаеше какво да каже. Нямаше представа, че ще я попитат за родителите си. Погледът й се сведе към пода и тя наведе глава, неспособна да измисли отговор. Мъжът се обади на патрулния полицай, след като забеляза обърканото й изражение.
— Хей, Майки! — кимна той на полицая. Когато Ейми го видя да върви към нея, тя се изплаши, че ще бъде хваната в собствената си лъжа и ще бъде изпратена обратно у дома.
Затова тя бързо взе парите си от гишето и се отдръпна.
— О! Това е майка ми! Намерих я! — възкликна тя, докато се отдалечаваше бързо от прозореца, сочейки една случайна жена, която минаваше покрай нея.
Тълпата я погълна, така че полицаят не можа да я последва. Ейми въздъхна с облекчение, но зарови брадичка в дланите си, докато седеше отвън на една пейка и люлееше крака. План А не проработи. Имаше нужда от план Б. Но нямаше представа как ще стигне до Ню Йорк. Как ще покаже рисунката си на г-н Хендерсън?
Докато Ейми седеше там, чувствайки се унила и изгубена, погледът й внезапно беше привлечен от мъж на ъгъла на автобусната спирка. Той стоеше сред група бездомници. Но Ейми видя, че е облечен в хубава риза и панталон. Той не беше просяк! Тогава тя забеляза, че той държи банер, на който пише… Ейми наклони глава, за да го прочете правилно.
„ОБРАХА МЕ. МОЛЯ, ПОМОГНЕТЕ МИ ДА СТИГНА ДО НЮ ЙОРК. НЯМАМ ПАРИ В СЕБЕ СИ!“
Лицето на Ейми грейна в ярка усмивка. Човекът имаше нужда от пари, а тя от другар! Тя се втурна към мъжа и го дръпна за ризата.
— Здравейте, господине! Мога да ви помогна — възкликна тя щастливо.
Мъжът погледна надолу и й се усмихна.
— Коя си ти, хлапе? — попита той, приклекнал с лице към нея. — Къде са родителите ти?
Ейми се замисли и бързо измисли лъжа.
— Ъмм… трябва да се прибера при родителите си. Можеш ли да ми помогнеш, като станеш моят фалшив татко и ме заведеш там? Мога да ти платя билетите. Старата ми баба ми даде малко пари. Тя е болна и не може да дойде с мен.
— Е, хлапе, не е безопасно за дете като теб да пътува само или да се довери на непознат. — обясни той. — Защо не помолиш полицията да ти помогне?
— Не ме пускат да се прибера и ще ме помолят да изчакам. Мама и татко ми липсват. — тъжно каза Ейми. — Баща ми е в Ню Йорк и имам адреса му. Можеш ли да ме заведеш до там, моля. — каза тя и отвори раницата си. — Парите.
Ейми забеляза, че мъжът се колебае, но в крайна сметка той се съгласи.
— Добре! Споделено, хлапе. Но ще трябва да ми обещаеш, че щом пристигнем в Ню Йорк, ще отидеш при полицията и ще им позволиш да ти помогнат, става ли? Имам спешна работа, щом пристигна там, така че няма няма да бъда там, за да ти помагам повече.
— Добре, благодаря! — Ейми се усмихна. Мъжът й помогнал да вземе автобусния билет за Ню Йорк и те се качиха на автобуса. Ейми седеше на място до прозореца, облегнала глава на стъкления прозорец, молейки се пътуването да приключи скоро. И след това, което изглеждаше като цяла вечност, те най-накрая пристигнаха в Голямата ябълка.
— Благодаря ви, че ми помогнахте! — Ейми се ухили, когато излязоха от автобуса.
— Не се притеснявай, хлапе. Приятно пътуване у дома и помоли някой да ти помогне! — той каза.
— О, не, знам пътя. — каза Ейми, усмихвайки се. — Чао чао!
Ейми се отправи към изхода на автогарата, където стоеше полицай.
— Здравейте господине! — каза му тя. — Можете ли да ме заведете при баща ми? Изгубих се.
— Той живее тук. — каза Ейми и му подаде бележката, на която бе надраскала адреса на мистър Хендерсън. — Това е домашният адрес на баща ми. Можете ли да ме закарате вкъщи?
Полицаят проучи бележката и кимна. — Добре. Но как стигна до автогарата? Сигурно си дошла с някого, нали?
— Аз… дойдох тук сама и сега съм изгубена. — излъга Ейми и наведе глава.
— Не бива да правиш нещо подобно, хлапе! Знаеш ли колко опасно може да бъде това? Но нека те приберем у дома! – усмихна се полицаят. — Ела с мен.
Полицаят и партньорът му закараха Ейми до дома на г-н Хендерсън. Докато тя маршируваше към входната врата, полицаите я последваха, защото усетиха, че нещо не е наред.
Когато вратата се отвори, г-н Хендерсън беше шокиран да види Ейми на прага.
— Ейми?
— Татко! — изчурулика Ейми и се хвърли в ръцете на мистър Хендерсън.
Полицаите се спогледаха.
— Извинете, тя наистина ли е вашата дъщеря, сър? – попита един от тях.
Г-н Хендерсън се поколеба.
— Ами, да, да, тя е. Скъпа моя Ейми! — той фалшиво се усмихна, грабвайки я в ръцете си. — Има ли проблем, полицаи?
— Е, как може да сте толкова безразсъден и да я оставите да отиде до автогарата? — попита той. — Тя беше сама!
— О, аз… ъъъ, съжалявам, полицай. — каза г-н Хендерсън. — Бях притеснен. Благодаря ви, че я върнахте у дома.
— Внимавайте следващия път! — Полицаите го предупредиха, докато се отдалечаваха.
След това Ейми набързо извади тестовата си рисунка от раницата си и я даде на г-н Хендерсън.
— Ето — изчурулика тя. — Изпълних тестовата задача!
