Том знаеше, че има най-добрата баба на света. Когато един ден тя не се прибрала вкъщи, той започнал да търси улики къде може да е и открил, че от гардероба ѝ е паднало нещо, което разплакало момчето.
“Рожденият ми ден е след два дни!” Том извика радостно в клас, знаейки, че гласът му само ще се удави в морето от бъбрене и веселие на съучениците му след дългия учебен ден.
Том учеше в най-шумния осми клас, познат на човечеството. Те бяха ярки, духовити деца с големи мечти, родени и израснали в различна степен на бедност и несгоди.
Хората обичаха да го наричат “скитническата” част на града, но това бяха предимно хора с добри сърца, които нямаха достатъчно пари, за да ремонтират разбитите си домове или да се образоват достатъчно. Това беше градът, в който повечето деца се учеха да вършат странна работа, преди да се научат да четат.
Но не и Том. За дете, което принадлежеше към едно от най-бедните семейства в квартала, Том беше необичайно разглезено дете.
“Баба! Те се върнаха! И те питат за теб!”
Той беше на 13 години и единственият родител, когото познаваше, беше баба му Уилма.
И двамата родители на Том бяха починали в рамките на няколко месеца, преди момчето да навърши четири години. Тогава Уилма е 47-годишна вдовица и не понася предложението на добронамерени съседи и приятели да даде момчето в системата за приемна грижа.
“Работиш на две места и едва изкарваш пари. Освен това остаряваш. Как мислиш, че ще отгледаш едно малко дете отново и отново?” – питали хората.
“Момчето е единственото семейство, което ми е останало. Той е единственото място, което ми е останало, в което мога да вложа цялата си любов и привързаност. И не знам как, но ще изпълня всичките му мечти, големи и малки!” Уилма щеше да каже, целувайки малкия Том по челото.
Приятели и съседи наблюдават как Уилма работи усилено осем дни в седмицата, за да осигури прехраната на момчето. Още когато е бил малък, тя е започнала да спестява за училищни такси и консумативи, които ще са му необходими след години.
Вилма забравяла, че тялото ѝ остарява и костите ѝ отслабват. Тя пренебрегваше колкото може повече малки болки и страдания, тъй като не искаше да харчи пари за болница. Уилма също така се надяваше Том да не забележи, че тя се бори с краката си. “Трябва да бъда силна за моя малък шампион!” – каза си тя.
Когато Том стигна до осми клас, той беше най-умното и възпитано дете в класа. Не беше се захванал с никаква странна работа, въпреки че беше способен да ръководи сам цялото домакинство.
Но напоследък Том беше забелязал, че понякога изглежда повтарящ се, забравящ или непоследователен. Имаше дни, в които отваряше кутията си за обяд по време на междучасие и я намираше празна или пък очилата на баба си, пъхнати в предния джоб на ученическата му чанта.
Нежното сърце на Том се тревожеше безмълвно за застаряващата си баба, без никога да го показва…
Момчето се вълнуваше от предстоящия си рожден ден, защото знаеше, че баба му ще изпече вкусна бисквитена торта и ще прекарат цялата вечер в парка. Това беше идеалният план!
Изгубен във вълнение, Том влезе в къщата сам, както винаги, и се гмурна в стария диван, за да си събуе обувките. Но тогава нещо привлече вниманието му и той усети щипка тревога в гърдите си.
Обикновено в този час Уилма работеше на смяна в магазина за хранителни стоки. “Но телефонът ѝ, етикетът и чантата ѝ все още са тук…” Том се притесни, когато забеляза, че вещите ѝ лежат на масичката за кафе.
Смяната ѝ щеше да свърши след час и Том реши да я изчака, надявайки се, че баба му ще се прибере вкъщи жива и здрава в обичайното време. Това беше най-дългият час в живота му, прекаран в обикаляне напред-назад из къщата.
Часът се превърна в два, а тя все още не се беше прибрала. Том започваше да се притеснява, докато не чу някой на вратата. Това не беше Уилма, а веселата старица, която живееше в съседната стая.
“Уилма искаше да ти кажа, че днес може да се прибере малко по-късно. Каза, че е оставила храна за теб в хладилника – каза жената.
Тази новина би трябвало да успокои сърцето на Том, но той не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред. “Ами ако тя не е в магазина? Ами ако е… изгубена?” С всеки изминал час Том се тревожеше все повече и повече.
Вечерята мина, но Том забрави да яде, докато седеше в леглото и гледаше през прозореца, залепнал очи за пътя. Когато изведнъж забеляза, че небето става все по-тъмно, а улицата – все по-празна, той вече не можеше да потисне инстинкта си.
“Уилма не се появи на работа днес”, казва шефът ѝ по телефона, потвърждавайки опасенията на Том.
“Това е всичко. Трябва да я намеря!” Том решава и започва да звъни на приятелите ѝ и да чука на вратите на съседите един по един.
Изглежда никой не знаеше къде е отишла този ден. Докато няколко възрастни съседи се обаждаха на полицията, Том тичаше към къщата, търсейки всякаква следа, която би могла да доведе до любимата му баба.
Той прегледа малкия рафт в коридора и претърси кухненските шкафове. И когато най-накрая стигнал до гардероба в спалнята, от него изпаднало парче хартия. Беше изрезка от вестник и отначало Том не можа да я осмисли.
“ЛЮБОПИТЕН НОВ СОБСТВЕНИК, КОЙТО СЕ ИСКА ЗА БЕЗПЛАТЕН ПРЕДИЗБОРЕН БИЦИКЛЕТ” – гласеше заглавието на обявата.
Някакъв богаташ от другия край на града се преместваше и желаеше да намери подходящ приемник, който да притежава и да се грижи за скъпоценния им велосипед толкова, колкото и те.
Изведнъж Том си спомни за какво става въпрос и при това по бузите му се търкулнаха сълзи.
Седмица по-рано Том се беше похвалил как един от приятелите му в училище си е купил велосипед със собствени пари.
“Адриан е помагал на чичо си в автомивката цяла година и си е купил този мотор със спестените пари – беше казал Том с нотка нетърпение. “Ако можех да си намеря работа някъде, само за няколко часа седмично, можех и да…”
“Ейдриън, а? Момчето, което се мотаеше из училището и наскоро го отстраниха за цяла седмица? Това ли е посоката, в която искаме да поемем?”
Том знаеше, че Уилма има право, но му беше омръзнало да губи спорове с нея.
Истината е, че напоследък мечтаеше да притежава мотор. Никога не беше казвал на баба си, защото знаеше, че тя и без това се напъва и няма толкова пари за харчене.
Ако успееше да я убеди по някакъв начин да го пусне на работа, можеше поне да се опита да спести и да си купи колело, както направи Адриан.
“Защо изобщо си помислих, че тя ще разбере!” Том вдигна ръце във въздуха и излезе от стаята.
А седмица по-късно ръцете му трепереха от вина, когато осъзна, че е сгрешил за нея… тя наистина го е разбрала!
Полицаите успяват да се обадят на номера от рекламата и да потвърдят, че Уилма е била там по-рано същия ден.
“Беше толкова странно – казва мъжът, който е пуснал обявата. “Горката жена беше извървяла целия път от квартала си до дома ми. Каза, че няма пари и че иска да получи този велосипед за рождения ден на внука си. Тя щеше да извърви 20 мили до това място!”
Мъжът предложил да плати за таксито на Уилма до дома ѝ, но тя учтиво отказала и предпочела да се прибере пеша.
Точно когато Том се качи в полицейската кола с полицаите, за да проследи пътя на Уилма, той видя познатия силует, който се приближаваше от края на улицата, вървейки с велосипед отстрани.
“Баба!” Том се втурна в прегръдките ѝ. Уилма беше изтощена и малко изненадана от полицаите пред вратата ѝ.
“Толкова ми е жал, скъпа. Не мислех, че ще отнеме толкова време… Исках да ти взема този велосипед за рождения ти ден… Исках да те изненадам, но вместо това те накарах да се тревожиш. Много съжалявам, дете.” Тя избухна в сълзи, държейки скъпоценното си момче.
“Всичко е наред, бабо! Наистина не трябваше да го правиш. Просто се радвам, че си се върнал!” Том я утешаваше и все още отказваше да пусне прегръдката.
Бабата и внукът не осъзнаваха, че двамата полицаи наблюдават момента на тяхното събиране със замъглени очи.
Два дни по-късно Уилма се събужда от нервния глас на Том. “Баба! Те се върнаха! И те питат за теб!”
Уилма сложи очилата си и се запъти към вратата, за да намери полицаите, с които се беше запознала и на които беше благодарила преди няколко вечери.
“Добро утро, господа. За какво става въпрос?” – попита тя с учтива усмивка.
Полицаите отвърнаха на усмивката и направиха няколко крачки един от друг, разкривайки нещо, което стоеше зад тях. Това беше чисто нова кола с яркочервена панделка около нея.
“Това е ваше, госпожо.” Единият от полицаите подаде на Уилма ключа. “Подарък от всички нас в участъка”.
Уилма беше шокирана и не искаше да приеме добрината, но мъжете не приемаха отказ.
“Нашата работа не е само да хващаме лошите, но и да помагаме на добрите. И когато разказахме на колегите си какво сте направили за внука си, накарахме целия отдел да събере пари, за да ви купим тази кола. Вие заслужавате това и много повече!” – каза младият офицер.
Том се затича да пипне копринената боя на чисто новия автомобил и възкликна: “Виж, бабо! Ти също имаш подарък за моя рожден ден!”
Уилма се просълзи и прегърна полицаите, като им благодари милион пъти за необичайната им доброта.
Същата вечер Том и Уилма отидоха в парка, както винаги. Но този път Уилма караше новата си кола, а Том се возеше на мечтаното си колело.
Автомобилът остана подкрепящ спътник на дуета в продължение на няколко години. Тя улесни много от най-сладките излети на бабата и внука. Това беше първата кола, която Том се научи да кара, тази, която носеше надпис “Току-що женен”, когато години по-късно той се ожени за красива жена, и колата, с която Уилма за последен път, най-живописно красиво се разходи до плажа, за да наблюдава последния залез в живота си.
