Любезен адвокат решава да се погрижи за възрастна дама, страдаща от загуба на паметта, след като няма представа как да проследи нейното семейство или приятели. Но нещата вземат неочакван обрат, след като един от клиентите му я разпознава.
Уилям седеше на бордюра пред претъпкано кафене в Ню Йорк, изпълнен с вина и омраза. Той плачеше силно, когато си спомни майка си Джанис, която почина предишната вечер.
— Съжалявам, мамо! — прошепна той на себе си през сълзи. — Бях ужасен син. Бях толкова увлечен от работа, че не ти обърнах достатъчно внимание. Съжалявам…
Същата сутрин Уилям присъства на погребението на Джанис. Тя беше починала от инфаркт и той не беше до нея, когато тя издъхна.
Само преди няколко дни тя се оплака от здравословното си състояние и той й обеща скоро да я посети. Но съдбата имаше други планове за тях и тя умря преди да се срещнат.
Обзет от емоции, Уилям прегърна коленете си, докато ридаеше. Изведнъж усети нещо около раменете си и погледна нагоре, за да види много възрастна жена, която го увиваше в якето си.
— О, скъпи, толкова е студено напоследък. Младите хора са безотговорни и дори не знаят как да се грижат за себе си! Майка ти не би искала да те види такъв! — нежно му се скара тя.
Сълзите на Уилям продължиха да ронят, когато видя милата й усмивка.
— Тя умря. — каза той тихо. — Майка ми… тя почина снощи.
— О, толкова съжалявам. — въздъхна по-възрастната жена. — Затова ли си толкова тъжен? Какво ще кажеш да ми разкажеш за това?
Така че по-възрастната жена, Карамел, седна на бордюра до Уилям, готова да слуша.
— Нищо няма да се промени. — горчиво каза Уилям. — Не бях до мама, когато тя имаше нужда от мен. Тя беше дала всичко от себе си, за да ме отгледа. Бях лош син.
— Сигурна съм, че не си. — каза Карамел уверено. — Ако беше, нямаше да си тук, да плачеш и да си спомняш за нея. Ти си я обичал, скъпи. Виждам го в очите ти.
Думите на Карамел леко успокоиха сърцето на Уилям. Може би наистина имаше нужда да говори с нея, помисли си той.
— Аз съм Уилям. — добави той. — Благодаря ви за милите думи, госпожо. Вече се чувствам по-добре.
— О — усмихна се тя. — Наричай ме Карамел. „Госпожо“ ме кара да се чувствам стара. Аз съм само няколко години по-възрастна от теб!
Глупавата усмивка на сбръчканото лице на Карамел накара Уилям да се усмихне и временно да забрави тревогите си. Тя беше наистина добра душа, помисли си той.
— Предполагам, че сега ще се прибера, Карамел. — каза той, докато се изправяше и й помагаше да се изправи. — Благодаря за помощта. И, да, това яке е ненужно. Задръж го със себе си. Желая ти прекрасен ден!
— Не го споменавай, млади човече. — усмихна се тя, докато му махаше за сбогом.
Уилям се върна у дома с по-спокойно сърце от преди. Той все още плачеше, когато седеше на бюрото си и гледаше снимката на майка си, но думите на Карамел „Ти си добър син“ го успокоиха.
На следващия ден, преди да отиде на работа, Уилям купи прекрасен букет от рози и реши да посети Джанис. Докато пресичаше кафенето, той видя Карамел там. Тя седеше отвън в същата рокля, която беше носила предишния ден.
— Хей, Карамел! — Уилям се приближи до нея. — Не очаквах да те видя отново тук!
Тя го погледна озадачена.
— Познавам ли те, скъпи?
Той се усмихна.
— Престани да се шегуваш, Карамел. Срещнахме се вчера и ти ми предложи якето си! Помниш ли?
— Срещнахме се? — каза тя тихо. — Не знам какво правя тук. Можеш ли да ме закараш у дома, синко?
Гледайки състоянието на Карамел, Уилям осъзна, че нещо не е наред. Тя нямаше спомен за срещата им.
— Хей, Карамел, добре ли си? Добре, ще те заведа вкъщи. Тук ли живееш? — попита той и тя остана безмълвна.
— Живея… аз… не помня, синко! — отвърна тя с притеснен поглед.
— Всичко е наред. Ще те заведа у дома, става ли? — Уилям разбра, че има проблеми с паметта. Той пропусна да посети Джанис този ден, защото реши, че Карамел има повече нужда от него. Той я заведе у дома, приготви й топла храна и й предложи удобно място да се усамоти.
По-късно той я заведе на лекар и се оказа, че Карамел е болна от Алцхаймер, поради което не си спомня за срещата им.
Уилям я съжали и реши да й помогне. Като адвокат той използва връзките си, за да разбере повече за семейството на Карамел, но минаваха дни, а той не откриваше нищо.
Междувременно той я водеше в парковете, развеждаше я из града и се опитваше да раздвижи паметта й, като я разпитваше за семейството й, но нищо не проработи. Понякога му казваше, че има семейство, но нищо повече.
Чувствайки се ужасно за нея, Уилям реши да приюти Карамел и да я направи част от семейството си. Беше загубил майка си и тя нямаше спомен за семейството си. Той разсъждаваше, че те могат да си помогнат взаимно да се излекуват. Но един ден всичко се промени…
Уилям започна да работи от вкъщи по-често, защото трябваше да бъде близо до Карамел, за да се грижи за нея.
Клиент бил шокиран да я види в дома му.
— Г-жо Фишър! — каза мъжът Роналд. — Какво правите тук? Тук, в Ню Йорк? Господи, мина много време. Чух за сина ви… Съжалявам за загубата ви.
Карамел се усмихна, докато поднасяше чай на него и Уилям.
— Аз съм Карамел! О, защо ще ме наричате г-жа Фишър? Аз съм просто Карамел. — засмя се тя. — Нямам син, скъпи. Нямам… Нали?
Роналд се намръщи.
— Не помните ли гимназията Oak Valley? Вие бяхте най-добрият учител, който имахме, г-жо Фишър! Всъщност вие бяхте единственият учител, който вярваше в мен, когато другите казваха, че никога няма да постигна нищо в живота. Успешен бизнесмен съм днес!
— Роналд? — каза внезапно Карамел. — Ти ли си, дете?
— Да! — каза той и тя го прегърна.
— О, каква приятна изненада! Синът ми…— тя направи пауза. — О, сине мой, о, не… Уилям, заведи ме у дома. Трябва да се прибера!
Роналд каза на Уилям, че синът на Карамел е загинал в автомобилна катастрофа, след което тя внезапно е изчезнала. Тя живеела със сина си и снаха си и никой не знаел къде е отишла.
Той даде на Уилям адреса на къщата на сина й, който се намираше в друг щат. Уилям реши да заведе Карамел в дома й, където ги очакваше нова изненада.
Докато Карамел обикаляше къщата си, спомените за сина й отново нахлуха в нея.
— Хари! — прошепна тя през сълзи. — Липсва ми, Уилям. О, той ме обичаше толкова много!
— Ако си свършила, махай се! — извика снаха й. — Не забравяй, че това е моята къща и не си добре дошла тук.
— Не! – отвърна Карамел. — Това е моята къща! Тя открадна къщата ми от мен, Уилям! Сега си спомням всичко! Тя ми каза да взема влак един следобед, казвайки, че ще отидем да пазаруваме заедно. Но тя просто ме остави на улицата и изчезна. Знам, че тя направи това, за да получи къщата ми! Това е моята къща!
— Махайте се! — Снахата на Карамел ги изгони от къщата и затръшна вратата в лицата им.
— Спомените на сина ми са все още там в тази къща! Няма да ти позволя да ги вземеш!
Карамел избухна в сълзи и зарови лице в гърдите на Уилям.
Знаейки, че Карамел може да е права, Уилям реши да й помогне. Той отнесе въпроса до съда и познайте какво? Карамел спечели! Нейната снаха незаконно беше завладяла къщата.
Бедната по-възрастна жена беше толкова щастлива, че отново е у дома. За да е сигурен, че няма да бъде изгонена отново от къщата си, Уилям започна да я посещава често и донякъде, след като беше около Карамел, сърцето му се почувства облекчено. Може би са имали нужда един от друг, затова са се срещнали.
